ХХV

   ... Слънцето бавно се разхождаше на запад от билото на планината. Сенките започнаха да се издължават, денят неумолимо изтичаше през часовника, а вечерта нахлуваше на прохладни талази между дърветата. В малката вила цареше тишина. Християн лежеше на леглото и прехвърляше на ум целия план. Отново и отново. Беше преминал границата. Вече нямаше връщане и за това трябваше всичко да е точно до последната подробност. Беше проучил маршрута за бягство, два пъти провери Диана, което беше излишно, но той имаше нужда от сигурност. На втория път тя го помоли за вода и да я остави да поспи. Сега от килера не се чуваше нищо и той продължи спокойно да подрежда бъдещето си. Оставаше му само да звънне няколко телефона и всичко щеше да си дойде на мястото. Той допря ухо до вратата и напълно успокоен от липсата на всякакъв шум излезе да търси обхват.

   Хлопването на външната врата беше сигналът, който Диана чакаше от часове. Тя стана раздвижи схванатите си крака и ръце и се зае да осъществи единствената възможност за бягство, която Християн в незнанието си ú беше предоставил. Отмести внимателно купчината одеяла, приклекна в ъгъла и се протегна зад стелажа. Няколко секунди обследва тъмното пространство, докато намери това, което търсеше. Чу се тихо изщракване и една от дъските на пода леко се надигна от леглото си. Диана я отвори безшумно и пред нея се разкри малка ниша, която криеше в себе си ключът към бягството...

   След около два часа, изнервени от напрегнатото очакване тримата мъже в ресторанта с облекчение видяха Делиев, който се беше запътил към тях. Те се изправиха, но той им посочи с ръка да останат на местата си.

   - Здравейте отново – каза той с лека усмивка на лицето – съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго, но районът, в който се намира абонатът е с много лош обхват и ни отне време да го локализираме.

   Симон скочи.

   - Искаш да кажеш, че сте успели? – нетърпеливо запита той.

   - Добрата новина е, че явно човекът е трябвало да се свърже с някого и преди малко сигналът му се появи.

   - А лошата? – този път Борев не издържа.

   - Лошата е, че клетката, от която го прихванахме е в много пресечена местност. Сигналът прекъсва и точното местоположение е невъзможно за определяне.

   - Какъв е периметърът? – отново попита Симон.

  - Грубо между пет и седем километра в радиус, но пак казвам, местността е планинска и е трудно да се определи.

   При споменаването на планината нещо жегна Борев.

   - Къде е клетката? – попита той, като не можеше да се отърве от странното чувство, което изпита.

   Думите на Делиев буквално го изстреляха от дъното, където се намираше.

   - В околностите на яз. Белмекен.

  Иван и Алекс не можеха да повярват на ушите си. Това не можеше да е истина. Нямаше начин онзи да е толкова тъп. Двамата станаха едновременно, със силни ръкостискания благодариха на Делиев, Борев обеща да се чуят в най-скоро време, за да се реваншира, а на въпросителния поглед на Симон каза просто:

   - Тръгвай, нямаме време за губене.

  Тримата напуснаха заведението почти тичешком, качиха се на колата и Борев се отправи към изхода на София.

Симон все още беше в неведение на случващото се и попита:

   - Ване, кажи какво стана, къде отиваме?

   - Ще разбереш – загадъчно отговори той – но първо ми кажи имаш ли оръжие в себе си?

   Белев го изгледа невярващо.

   - Имам, разбира се, но пак те питам, къде отиваме?

   - Да спасим Диана. Вече знам къде е и нямам намерение да се бавя нито миг повече.

Той се включи в потока по Цариградско, а на магистралата буквално изкара педала на газта през ламарините.

  - На кратко – проговори отново Борев – онзи тарикат е решил да действа на принципа на обратната психология и ако не беше номера с проследяването никога нямаше да разберем, че е избрал да я държи на единственото място, където е най-малко вероятно да търсим, а именно в планинската ми вила. Сега имаме огромно предимство, моментът на изненадата. Той е убеден, че планът му е перфектен, а ние знаем, че не е и ще се възползваме от това. Пригответе се, момчета, чака ни сблъсък, чиито последствия не мога да предвидя, за това трябва да съставим някакъв план за действие.

   Останалата част от пътя спътниците прекарах в обсъждане на действията си. Единственото сигурно нещо беше, че ще трябва да се справят със собствени сили. Нямаше време да викат подкрепления, можеха да разчитат единствено на себе си и опита на двамата по-възрастни мъже. Иван се притесняваше най-вече за Алекс. Младокът беше зелен и можеше да направи някоя глупост за това той няколко пъти му натякна да не предприема нищо сам и да чака техните нареждания.

   Нощта бавно се спускаше над планината, а колата точно обратното, летеше по завоите към крайната цел. Когато стигнаха вилната зона, оставиха колата на около километър и останалия път изминаха пеш, възползвайки се от тъмнината и прикритието на дърветата.

   На около петдесетина метра от вилата Иван има направи знак да спрат. Застанаха един до друг и се загледаха между храсталаците, където се виждаше бледата светлина, идваща от къщата. Тишината беше пронизваща. Нито звук. Времето буквално беше застинало. Тримата тихо преговориха плана и бавно тръгнаха към къщичката. В този момент от вътрешността ú се чу изстрел. Във вакуумната тишина звукът му проехтя като гръмотевица. Тримата нямаха време да мислят и като един хукнаха към вратата. Като най-млад Алекс стигна пръв и с цялата сила на здравото си тяло се стовари върху нея. Пантите подадоха и със стенанието на счупените дъски тя се стовари на пода в стаята. След това всичко се завъртя с такава скорост, че не може да се опише в едно изречение, макар да приключи за секунди.

   Сцената, която се разигра беше невъобразима. В средата на стаята, обляни в кръв, в схватка на живот и смърт, се търкаляха Диана и Християн, който се опитваше да изтръгне от ръцете ú малък, матово-черен пистолет тип Оса. Тя от своя страна, с неприсъща за нея сила и с цената на всичко се опитваше да запази ценното притежание. Алекс стоеше на вратата в ступор, а краката му сякаш бяха заковани за пода. Иван го изблъска на страна, за да го изкара от шока и в този момент се чу втори изстрел.

   Хаосът беше всепоглъщащ. Християн крещеше изпаднал в амок и неистово натискаше спусъка на пистолета, който беше успял да измъкне от ръцете на Дияна. Тя лежеше на пода, в поза ембрион, тресейки се в истерични конвулсии. Алекс се беше свлякъл до вратата неспособен дори да помръдне, а Симон, който бе влязъл последен, точно след втория изстрел, се хвърли към свличащото се на пода тяло на Иван.

   Един миг. Точно толкова продължи кошмарът. Един миг, в който светът на четирима души се срина в бездънна бездна. Един миг, който обрече животите им на тъмница без право на помилване. В този миг вселената им се сви до размерите на малко зрънце и после избухна като супер нова, за да се стовари върху тях с цялата тежест на необратимото, на края, на смъртта...

(следва)