Новият ден прегръщаше хоризонта и галеше морската шир с първите лъчи на слънцето. На верандата под голямата смокиня трима души мъчително преглъщаха безумната история, която Алекс разказваше.
Той се обърна към Иван, а в погледа му вилнееше такъв ураган, че човекът направо се стъписа.
- Това се случи в онази зловеща нощ. Спасихме майка ми, но изгубихме единствената опора в живота ни.
- Какво искаш да кажеш? - попита сподавено Иван.
- Още не бях успял да се свестя от шока, когато до мен долетяха виковете на Симон Белев, който даваше нареждания по телефона. До блокиралия ми мозък достигнаха думи като „спешно... линейка... двама простреляни... опасност за живота... бързо... няма време...”. Тогава обърнах поглед към стаята и видях кръстника си да лежи в локва кръв. Вторият изстрел го беше намерил в мига, в който ме бе избутал от вратата. Беше ми спасил живота и сега лежеше с дупка в главата...
***
… Алекс изплува от мъглата на шока и се хвърли към кръстника си. Ръцете му почервеняха, кръвта ...