За хората, срещите и разделите

"Успях да заменя хора почти незаменими и да забравя незабравими. Разочаровах се от хора, в които винаги съм вярвала. Имах и все още имам истински приятели. Бях обичана, но и нежелана там, където най - много съм искала... Научих се да прегръщам живота, да живея със страст, да губя с класа, да обичам и да продължавам със смелост, защото животът е за тези, които са смели!!!", неизвестен автор

Животът ни изправя постоянно пред избори, които трябва да направим; решения, които трябва да вземем. Сблъсква ни с най - различни препядствия; с какви ли не възходи и падения. Животът, низ от всякакви спомени и моменти (хубави, и някои не чак толкова хубави).
Всичко започва от първата ни среща, която предопределя какви ще бъдем в живота занапред (добри, лоши, решителни, страхливи, любознателни, незаинтересовани, изпълнени с любов или пък с омраза), най - важната среща в живота ни, а именно тази с майката. Майката - олицетворение на тези, които искаме да бъдем; гласът на съвестта в нас, който винаги ни напътства и ни помага във взимането на правилните решения; ангелът, който бди над нас във всеки един момент, и ръката, която ни помага да се изправим, когато сме паднали. Тази, която винаги казва: "Когато ти е тъжно и имаш проблеми, когато имаш мъка на сърцето, дъще, ела си, да станеш мъничка, да станеш дете... Да тръгнеш от никъде..."
Следващите ни срещи са с учителите, които ни помагат да изберем пътя на учението, по който да тръгнем. Зараждат в нас любов към всичко (история, математика, химия, биология, литература, география, езици, изкуства), след което махат помощните ни колела и с тиха гордост гледат следите, които оставяме след себе си.
През целия път на нашето развитие се срещаме с най - различни хора, които взимат различно участие в живота ни (някои минават за кратко, докато други остават завинаги). Всеки е изпратен при нас с различна мисия, чрез която да бъде тествано не толкова приятелството ни, а какъв характер сме изградили самите ние. Тези срещи понякога водят до тежки борби, които винаги оставят трайни белези върху душите ни, но хората в живота ни (чрез своето присъствие или липсата на такова) са ни изпратени именно, за да проверим себе си. Докъде сме готови да стигнем в борбата за собственото ни щастие? Какво сме готови да направим за нечие друго такова? Готови ли сме да жертваме собствените си усмивка и смях, за да зарадваме някой друг или сме склонни да убием нечии такива, само, за да бъдем щастливи ние? Можем ли да обичаме всеотдайно, без да очакваме каквото и да е насреща? Можем ли да позволим на някого да ни обича с целите си сърце и душа или толкова сме свикнали да ни изоставят, че не вярваме, когато ни кажат, че ще останат до нас завинаги? Толкова пъти ли са разбивали сърцето ни, че дори самите ние сме готови да разбием нечие сърце? ...
Винаги, когато се замисля за хората в живота ми и за срещите ми с всеки един от тях анализирам първо живота, който винаги съм оприличавала на... поглъщаща всичко от повърхността към дълбините си яма... На свой ред разделям хората на тъмни, светли и такива, които различността им ги прави уникални, и пъстрата палитра от характери, нрави и светогледи налага сложното им възприемане от света.

"В моя живот често срещам хора, които имат мечти, но не могат да им дадат полет. Мечтите им се реят, като балони, но рано или късно вятърът, или някое дете ги пукат. Остават само разкъсани цветни парчета, разхвърляни небрежно по земята. Обхваща те тъга от факта, че тези хора са загубили време да мечтаят, а после сами превръщат мечтите си в безтегловност. Какво ли става с героите от мечтите им? Сигурно преминават в мечтите на други хора, които следват намисленото пред себе си и го осъществяват. Независимо от времето и цената.", Милена Хлебарова

"Целунах първото си момиче и изпуших първата си цигара в един, и същи ден. От тогава нямам време за цигари!" е казал големият Артуро Тосканини. Помня този ден. Бях на 15, когато целунах първото си момиче и от тогава нямах време за цигари...
След това, разбира се, животът ме срещна с няколко големи любови, както и ме раздели с тях, като между тези срещи, и раздели ме запознаваше с различни мъже и жени (или както ги наричам аз - малките любови). И всеки един мъж, и всяка една жена, които присъстваха по някакъв начин в живота ми ме изградиха като личност. Научиха ме да бъда нежна, внимателна и грижлива за чувствата на другите; показаха ми, че не винаги трябва да имам доверие на хората, които срещам, както, и че доста често ще бъда сама и самотна... Но така и не се научих да предпазвам сърцето, и душата си, никога не се научих. В продължение на 15 години не се научих да поставям себе си на първо място и винаги се разочаровах, и ме болеше, когато получавах безразличие от отсрещната страна. Болката беше толкова силна, физически и емоционално, че се равняваше на бавна смърт...
И заговаряйки за смъртта - това винаги беше най-тежката, и непоносима раздяла...
- Кой е най-пресният ти спомен за среща с някого и съответно раздялата с този човек?
Веднага бях готова да отговоря. Всеки има едва ли не готов отговор на този въпрос, но...
- Не! Без да броим еднодневките, нито историите, в които не помниш как си се прибрала. - прекъсна ме със спокоен глас докторът. - Искам да ми дадеш нещо повече от това.
И търпеливо ме зачака. Отброяващите стрелки вече нямаха значение. Дори докторът нямаше значение. Точно в този момент бяхме аз и моето минало.
- Мисля, че беше едно лято, когато срещнах Анди. Той беше изключително чаровен, положителен, добър. Никога и за нищо не се ядосваше, и живееше живота на максимално. Честно казано нямам много ясен спомен от тази среща, защото беше много моментна, бърза и... Импулсивна. Живееше във Виена, с неговата хубава работа и хубави приятели, и си беше дошъл за една хубава почивка. И определено беше такава. Анди беше малко по - голям от мен, но имаше нещо в него, което... Не знам дали сте срещал човек, който да има такава притегателна сила. Невероятен...
- Защо не помниш такава среща, ако наистина е бил такъв, какъвто го описваш?
- Беше и съм сигурна, че не се е променил... - усмихнах се - Разминахме се набързо и просто се погледнахме. Така се е запечатало това в съзнанието ми. До ден днешен. Може би, защото с малко хора успявам да направя този контакт. Душевния... Имахме страхотно лято. Той искаше да ме води по магазините за обувки, защото аз съм луда по токчета, а аз... Блеех баирите по оръжейните магазини. Да, откачено звучи, но в общи линии все едно бяхме с разменени роли. И той винаги ми тичаше по акъла. Не спря нито веднъж. Когато дойде време да се прибира и стояхме на терминала... Никога няма да забравя какво ми каза в този ден и как се почувствах... Той каза: "Не си готова за мен сега, но аз ще те чакам". Никога не станах готова за него. Имах много връзки, кратки и дълги. Имах много от всичко и повече от нищо. До една зима, когато той отново си дойде. Дойде си само, за да ми предложи да се оженим, което беше много откачено. И се съгласих. Не знам защо го направих имайки предвид, че няколко месеца след това му казах, че не мога да се омъжа за него, защото се беше появил друг човек. Той не каза нищо освен същото, което каза и на летището: "Не си готова за мен сега, но аз ще те чакам". Два пъти ми е предлагал брак. Два пъти съм се съгласявала. И двата пъти го зарязах, втория заради жена. Той не се разгневи нито веднъж. Не се натъжи. Е, сигурно му е било мъчно... Да имаш чувства към някой и той да не отговаря на тях...
- Преди колко време стана всичко това?
- Чака ме 8 години вече, но аз така и не станах готова за този мъж... Каква любов, а....
- А коя е раздялата, която ще помниш винаги?
- ... Тази с детето ми...
Заплаках... Имах толкова много срещи и раздели в живота си, колкото може би никой не е имал. Не се самосъжалявах, но и усещах как с всяка изминала секунда нещо умираше в мен, но така, и не се раждаше наново... И как би могло да се роди нещо в отдавна мъртвата ми душа? В нея не грееше слънце, не валеше дъжд. Беше настъпила вечна зима, която обгръщаше цялото ми същество и която беше замразила думите на Анди в съзнанието ми: "Не си готова за мен сега, но аз ще те чакам".
Никога не съм мислела, че тези думи ще се върнат към мен като бумеранг и ще разбият ледовете ми. Докато не срещнах Нея. Помня я от лятото. Имаше онзи луд поглед, но не на побъркан човек, ами точно онзи поглед, който запалваше цели светове. Усмивката и смехът й пък на свой ред бяха толкова заразителни, че веднага се запечатаха в съзнанието ми, а очите й... Господи, тези очи, в които можех да потъвам с часове без да се страхувам от одавяне...
Бях в разгара на дълга връзка или може би тлеех в отломките на тази любов. Не исках да повярвам, че Вечността ни ще свърши до тук и за да оборя притесненията си пропътувах 1700км само, за да дам още малко време. Време, което да ми покаже, че все пак съм в грешка и че Безкрайността си е все така безкрайна, а Вечността все още вечна.
Дойдоха безсънните нощи, прекарани в размисли; дойдоха и самотните дни, пропити със сълзи, както, и чувствата на отритнатост, деградация и изолация, които на свой ред доведоха до апокалиптичната разруха на всичко хубаво в мен. И тогава, в слънчевите дни на онова лято, се появиха именно онези очи, за които дори, и не смеех да копнея, дори не поглеждах. Очи, в които исках да се вглеждам; ръце, които исках да държа; тяло, до което исках да заспивам и да се събуждам. Някъде там, измежду хилядите изписани редове, се зародиха тези чувства в мен, които взривиха ледовете ми и разпръснаха всичко из вселената на емоциите ми. Дали беше сън се питах понякога, но всеки път, когато заспивах и се събуждах тя беше там - тръпнеща, копнееща, чакаща. Дните и нощите се изнизваха неусетно, както стрелките на часовника отброяваха оставащите секунди преди да остане празна люлката на слънцето... И някъде там, в крайчето на очите, и в тишината на устните, накъде там се разбих...
Мислите ми някак си се спряха. Отново звучеше "Лили беше тук", която на свой ред, прокраднала се измежду редовете ми, ме накара да оставя следния завършек: "Ти, който ме четеш, кога за последно се изправи срещу страховете си и позволи на някого да те дари с цялата любов на света?! ..."