Имало едно време, време в далечното минало, в едно несъществуващо кралство, в едно далечно място. Кралството било толкова далече, че никой не можел да стигне до него, а хората, които знаели за него, го описвали като “пътят между небето и земята”. Разбира се, не се знаело кой живее там и как се изхранва, с какво се занимава. Наричали го “Изгубеното кралство”, защото всеки, който тръгвал да търси истината за него, никога не се завръщал в селото си.

          В една непрогледна нощ, в изоставена колиба, между две села, една осъдена майка родила своя син. Тя била прокудена от селото си, заради слухове, че се занимава с нечисти дела и има вещерски способности. Хората се отнесли жестоко с нея и я заставили, че ако не напусне селото си, ще бъде изгорена на клада. Тя нямала избор! Момченцето било със сини очи и златни къдрави коси. Майката погледнала своя син и казала:

           - Какъв красавец ще станеш - с добро лице и с добро сърце!

И веднага след това се замислила за бъдещето, което го очаква...

Цели 13 години жената гледала своя син по най-добрия възможен начин, без хорската подкрепа и без да търси такава. Точно на 13-годишната му възраст тя внезапно починала. Момъкът останал сам, но майка му беше придала всички знания, които имаше, та даже и повече, за да оцелее най-вече сред хората. След смъртта на майка си младежът напуснал селото и се отправил към следващото. Там се захванал със занаятчийски труд, и тъй като бързо схващал, успял и бързо да спечели пари. Живеел като честен и трудолюбив човек, никога неспособен да причини на някого нещо зло. Не се интересувал от хорските приказки, защото тях винаги ги е имало, не се интересувал и от хорските дела, защото те не винаги били толкова почтени.

                 Една късна вечер, прибирайки се в къщата си, след като бил завършил задачите, срещнал дрипав и окъсан старец, който го помолил да го подслони, защото идвал от далече, а не знаел къде да отиде. Старецът бил измършавял, гладен и бос. Момъкът изпитвал недоверие на хората, защото бил видял твърде много от лошите им качества, но въпреки това го подслонил, нахранил го и му дал чисти дрехи. Казал му, че може да остане колкото иска в дома му, ако няма къде другаде да отиде. Старецът бил много трогнат от жеста и благодарен на момчето и тъй като нямал какво да му даде, решил да му разкаже историята си:

Живеех далече, много далече, в едно голямо кралство, в един прекрасен двор. Помня се като дете, как с моето семейство сядахме на масата и тя беше отрупана с храни и напитки. Но не, ние не бяхме от кралската фамилия, бяхме обикновени селяни, но за всички ни имаше достатъчно. Бяхме щастливи от природата, която съществуваше около нас, защото тя ни беше дала всичко необходимо- и здраве, и средства за препитание. Работехме и се грижехме за семейството си, не искахме много и получавахме достатъчно. Владетелят ни беше благородник, проповедник и мислител. Той знаеше как да се грижи за народа си и как да му въздейства с думите си. Малко след като навърших 7 години, кралят ни почина и тъй като нямаше наследници, нито съветници (смяташе, че най-добрият съветник на човека е неговото вътрешно Аз, защото само то не може да му даде грешен съвет), то неговото място трябваше да заеме човек от народа. След неговата смърт видяхме управлението на трима благородници и всеки от тях беше свален от престола, защото не можеше да постигне същото управление. Хората се озлобиха, настървиха се един срещу друг, станаха алчни и всеки искаше да се качи на престола, всеки смяташе, че е достоен за него. Алчността им стана толкова силна, че започнаха да крадат един от друг, за да имаха повече вещи, въпреки че за тях самите имаше в изобилие. Започнаха да с избиват от злоба и накрая направиха и най-лошото, на което бяха способни- започнаха да рушат природата. Първо бяха дърветата- отсякоха ги, убиха животните, унищожиха растенията. Имахме красива и голяма гора, със зелени дървета, които всяка пролет даваха плодове, но зимата ставаха единствено за дърва за огрев. Така хората ги отсякоха. Тревата, която потъпкаха, така и не порасна отново, а птиците и животните, които хванаха в капани и убиха, изчезнаха безвъзвратно. Така хората унищожиха природата, започнаха да унищожават и себе си- настанаха граждански войни- биха се от алчност, от предразсъдъци, а понякога дори нямаха цели. Войната осея пръстта с трупове, малкото останала зелена трева се оцвети в кръвта на хилядите убити и ранени. Господ видя най-красивото си кралство и не можа да го открои и разпознае от останалите. Ядоса се на хората и им изпрати ангели, които да вземат душите на добрите, а лошите да оставят на земята. Даде живот единствено на четири човека, които да тръгнат по четирите посоки на света и да занесат неговото послание-дума по дума, от човек на човек, от ръка на ръка, от уста на уста. Единият от тях бях аз. Ходих с години, пих вода от реки, храних се с каквото намеря. Природата, която видях по пътя си беше непокътната, недокосната от човешката ръка. Тя беше единственото, което ми даваше сили да продължа, за да може посланието да достигне до хората. Ето, сега ти го завещавам на теб, защото ти беше толкова добър с мен!

Момъкът взе хартията, на която беше написано Божието слово, а тя беше толкова запазена и чиста, сякаш е писана в момента. Започна да чете, а когато приключи, старецът вече си беше отишъл.

                 Не бяха толкова важни думите, които са написани на хартията, а самият призив. Непокътнатата хартия с ясните черни, мастилени букви символизираше природата от разказа на стареца. Ако за нея се грижиш рационално, тя ще се възобновява постоянно и ще дава все повече плодове. Ако всеки взимаше от нея, колкото му беше необходимо, то за всички щеше да има предостатъчно. Ако хората бяха помислили и за другите, вместо само за себе си, те нямаше да се самоунищожат, нямаше да водят войни и нямаше да се избиват, нямаше да посегнат и на природата. Всички ресурси на планетата могат да бъдат възобновени, ако хората живееха природосъобразно. Така те щяха да запазят живота си и себе си, като стойностни. Какъв е изводът?! “Зад всеки народ трябва да стои един добър владетел, който да го управлява и да му показва кое е правилно и кое не!” - Не, не е това! – Във всеки човек съществуват вътрешен ред и хармония, които той не иска да загуби. Само при мисълта, че може да му бъдат отнети, той се променя. Започва да изпитва страх, че някой може да му навреди и да му “отнеме”  тези ценности, а страхът е нашето псевдо Аз, което сами сме си изградили. Така ние не подтискаме страха си, а му даваме изява, подхранваме го и той ни завладява. Започваме да се отчуждаваме от останалите, да се крием, за да не ни навредят, а единствените вреди, които могат да ни бъдат нанесени, са от самите нас. Това е този вътрешен регулатор, който трябва да се храни от нашата любов и хармония, а не от низши човешки черти. Аз казвам: “Научих се да прощавам, да обичам и да уважавам, сега притежавам смелост, която другите нямат!”. Това е смелостта да промениш себе си, да имаш мечти, които да осъществяваш, да бъдеш добър човек. Ако нямаш смелостта да видиш грешката в себе си и да я промениш, ти си никой! Живееш напразен живот, без ценности, без идеали. Какъв човек искаш да бъдеш, решаваш единствено ти! Строиш, разваляш и с мъка продължаваш да градиш отново блясъка на утрешния ден, с ново начало и с нов копнеж за един по-добър свят, за нов живот.