Глава I – „Първата копка“

Всичко започна, когато бях в юношеските си години. Близо бях до навършването на пълнолетие, но напуснах училище, за да мога да започна работа. По това време баща ми беше тежко болен, нямаше кой да работи, за да изхранва семейството ми и затова нямах избор, освен да поема нещата в свои ръце и да намеря начин да печеля прехраната ни. След известно време като мияч на чинии разбрах, че наблизо отваря врати нова пицария и търсят момче, което да разнася поръчки по домовете. Явих се на интервю, което за мой късмет мина доста добре и скоро след това ми се обадиха, за да ми съобщят, че съм се сдобил с нова работа.

Работата не беше лоша в никакъв случай. Имах свободата да бъда навън през голяма част от деня, без да имам досадни шефове на главата, а понеже пицарията беше нова, поръчките не бяха кой знае колко много. Това обаче повлия и на получаваното възнаграждание, поръчките не нарастваха с очакваното от собствениците темпо и след първия месец те намалиха заплатата ми. Така се получаваше, че със спечелените пари едва можех да платя за лекарствата на баща си и да свържем двата края през остатъка от месеца. Имах нужда от нещо по-добро.

Докато работих в пицарията, се сприятелих с една от сервитьорките там, Сюзън. С нея се виждахме всяка сутрин и пушихме по цигара, за да започнем подобаващо работния ден. В една такава сутрин реших да споделя на Сюзън за здравословните проблеми на баща ми и че се нуждая от начин да печеля повече. Тя ми сподели, че един от честите посетители на пицарията наскоро я е попитал дали не познава някого, който има нужда от работа, каза че ще опита да ме свърже с него, щом се появи отново.  Когато по късно през деня влязох в пицарията да взема новите поръчки, тя ме хвана за ръка и ме заведе до една маса, на която стоеше едър мъж на средна възраст с тъмна коса и черни очи.

- Това ли е момчето? – попита той Сюзън и без да дочака отговор. – Как ти е името, малък?

- Казвам се Лоугън – отговорих аз.

- Аз съм Питър, драго ми е да се запознаем. Ела, седни при мене. Сю, остави ни моля те, да си поговорим.

Сюзън се отдалечи от масата, Питър продължи:

- Е, Лоугън, нуждаеш се от пари, нали? – Кимнах в съгласие. – Може би мога да ти помогна, но искам да ми кажеш нещо. Можеш ли да си държиш устата затворена?

- Като гроб съм.

- Хубаво, а знаеш ли как се копаят такива? – съвсем сериозно ми каза Питър.

- Как се копаят гробове ли? – изражението, което направих от изненада, изричайки тези думи, трябва да е било наистина комично.

- Спокойно, няма да те карам да копаеш гробове в този смисъл. Трябва да си видиш физиономията - очите ти се изцъклиха като на мъртва риба – в този момент по лицето му се появи широка усмивка. - Надявам се, не ти приличам на гробар. Търговец на антики съм или иначе казано - иманяр, но това трябва да остане само между нас. Имам нужда от човек да копае с мен и още две момчета утре вечер. Ще получиш добро възнагреждение. Интересува ли те?

Докато той изричаше това, аз имах възможност да го огледам по-отблизо. Беше на около тридесет години, висок, широкоплещест, но нещото, което ми остави най-дълбоко впечатление, бяха очите му. Имаше толкова тъмни очи, че погледът му наподобяваше две черни дупки, които поглъщаха всичко, към което погледне. Имах чувството, че може да вижда мислите ми, че чете съзнанието ми като книга и че нищо не може да остане скрито от него. На врата си имаше окачен старинен връх на стрела, който ми се видя доста интересен.

Помислих върху неговото предложение набързо. Трябва да изясня, че точно в този ден наистина имах нужда от парите. Възможността, която ми бе предложена тогава, ми се видя по-скоро като дар и макар и да знаех, че е незаконно, следващото, което чух да произнасят устните ми бе:

- Да, заинтересуван съм.

- Много добре. Тогава утре вечер те искам на този адрес – с тези думи ми подаде едно листче, на което преди това беше написал адреса. – Облечи дрехи в тъмен цвят! – След това той плати сметката си и напусна пицарията.

   "За всяко момче идва момент, в който се превръща в мъж. Човек не избира този момент, дори не разбира кога този момент настъпва, но в този момент той е най-силен и нищо не може да го спре. Това е моментът, в който човек осъзнава кой е всъщност."

На другия ден аз отидох на адреса в уречения час. Питър пристигна и се качих в колата при него.Освен нас там бяха и още две момчета. Единият беше около двадесетгодишен, дребничък на ръст и на лицето си имаше бенка с размерите на монета, затова и чух другото момче да го нарича „Спот“. Той пък от своя страна изглеждаше да е с няколко години по-голям от приятеля си, представиха ми го като Маус и все още не знам дали това беше истинското му име, или прякор, понеже лицето му наистина наподобяваше муцуната на мишка. Потеглихме и скоро след като напуснахме града, свихме по един от черните пътища, който минаваше през полетата. Пътувахме около половин час по този път и спряхме близо до една горичка, където оставихме колата. Слязохме и взехме лопатите от багажника. Питър го беше снабдил с двойно дъно, виждах такова за пръв път. Излязохме от горичката и на няколко метра пред нас видяхме как насред полето се издига могила с размерите на автомобил. Отидохме над нея и започнахме да копаем, като внимавахме да не вдигаме много шум. Дори светлината от фенерите ни беше приглушена, за да може да не се вижда отдалеч. Разравяйки почвата в могилата осъзнавах, че в този момент аз престъпвам закона. Знаех го, но това беше и момента, в който законът загуби властта си над мен. Всяка копка ме приближаваше с няколко сантиметра до ценности, за които дори и не предполагах.

Копахме разделени на две групи, аз бях заедно със Спот, понеже изглежда той беше по-опитният от двамата и ми обесняваше как да копая и за какво да гледам, докато го правя. Няма да навлизам в детайли, но копахме в продължение на няколко часа, когато изведнъж той ме побутна и тихо ми каза:

- Чух нещо, загаси фенера си и бъди тих – Питър и Маус също загасиха фенерите си и всички се заслушахме.

Наистина, след като притихнахме, ми се стори, че чувам бучене като от двигател на кола. В полето беше доста трудно да определя посоката, от която го чувах. Другите също успяха да го чуят. Питър ни събра:

- Може и да си имаме компания, тук колите не се озовават случайно, особено пък в три след полунощ. По-добре тръгвайте към горичката при колата и скрийте там лопатите си, а аз и малкият ще заровим дупките и продължаваме утре.

- Добре, чакаме ви там.

- Малък, ела тук да ми помогнеш – каза ми Питър, след като момчетата се отдалечиха, отидох при него. – Виж, удари тук с дръжката на лопатата си – посочи ми с пръст към дупката, която беше изкопал. Ударих там с лопатата си и звука ми се стори доста тъп... – Там има нещо. Удря на нещо кухо. Ти си пъргав, хайде помагай да видим какво има, после да закопаваме дупките и да изчезваме оттук.

Започнахме да копаем колкото се може по-бързо. Усетих как ледена пот изби по тялото ми. Напредвахме, но едновременно с това и шумът на двигателя се усилваше. Ударих отново с лопатата си, бяхме съвсем близо. Продължихме да копаем, след няколко минути намерихме нещо дървено. Дървото беше старо, почерняло, разкопахме около него и от там успяхме да измъкнем дървено сандъче. Почерняло на цвят, с големината на баскетболна топка, извадихме го от дупката. Сандъчето беше заключено с катинар, но Питър успя доста пъргаво да го отвори с джобното си ножче. Шумът на двигателя ни се стори съвсем близо. Погледнахме вътре в сандъка, беше пълен до половината със златни и сребърни монети, какво неописуемо чувство е това - да намериш толкова ценности на едно място. Очите ми се разшириха и ми се искаше да крещя от щастие. Шумът на двигателя наближаваше все повече. Сред монетите се видя и нещо с тъмен цвят. Питър го хвана и го издърпа нагоре. Оказа се, че това е верижка, на която висеше закачен кръгъл черен медальон. Той го взе в ръката си и го прибра в джоба на якето си.

Прибра в себе си и няколко монети. След това пуснахме съндъка обратно и започнахме възможно най-бързо да запълваме дупките с пръст. След това се запътихме към колата носейки лопатите и фенерите с нас.

 Стори ми се, че докато вървим, шумът на двигателя сменя посоката си и започва да обикаля около нас. Влязохме в горичката и изведнъж шумът на двигателя се измени. Бученето стана някак по-пискливо, а след това спря. Всичко утихна. Продължихме да вървим към колата със забързана крачка. Пред нас се разкриха два тъмни силуета.

Докато вървяхме Питър ми каза:

- Момчетата ще бъдат доволни какво сме намерили. Те също имат своите проблеми, сега няма да има за какво да се тревожат повече. Не им казвай за медальона, при всеки случай нека първо разберем какво е. Не съм виждал такъв досега и, честно казано, ми се стори доста зловещ. Трябва да го разгледаме по-внимателно, щом се приберем.

За едно бях напълно съгласен с него, зловещ беше. Щом видяхме силуетите, спряхме да говорим и продължихме тихо. Щом се приближихме достатъчно, пред нас се разкриха Спот и Маус. Носеха в себе си лопатите и фенерите и вървяха в същата посока. Вървяха може би не е точната дума, по-скоро влачиха се натам. Бяхме достатъчно близо, а и очите ми вече бяха съвсем привикнали към тъмнината, че успях ясно да различа как те треперят, докато вървят. Има чувства, които човек притежава в себе си от древността. Взаимодействайки с първичните инстинки, те могат да замъглят съзнанието. Момчетата бяха обзети от едно такова древно чувство, което човек изпитва от сътворението си насам, състоянието, което се описва като страх. То има много разновидности и хората го изпитват в различни ситуации, но когато животът на някого е подложен на опасност, страхът може да бъде толкова силен, че да те завладее преди дори да се появи самата опасност. На нощната светлина бледата кожа на момчетата изглеждаше почти бяла. Стигнаха колата, бяхме само на няколко крачки от тях, тогава шумът спря и пред нас блеснаха две светлини, които огряха момчетата.

Светлините идваха от фенерите на двама мъже. Не можахме да различим лицата им, понеже светлината ни заслепяваше. Щом видяхме светлините, Питър ме събори на земята, за да не могат да ни видят. Тогава научих един ценен урок. Никога, когато чуеш думите „Стой, не мърдай!“, недей да тръгваш да бягаш в първата възможна посока особено ако към теб има насочено огнестрелно оръжие. Последвалата картина беше повече от ужасяваща. Спот тръгна да бяга измежду дърветата, при което единият от мъжете стреля няколко пъти в тази посока. Чухме стон... а след това - как безжиненото му тяло се строполи на земята. Маус също успя да чуе това, явно той не беше забелязал оръжията, но и без това вече беше късно. Бягайки, той се припъна и остана да лежи на земята, Питър ме бутна:

- Имам оръжие в колата, тичай след мен!

Направих както ми каза.  По пътя към колата осъзнах колко уплашен съм аз самият. До преди няколко минути бях на върха на щастието, че съм намерил решението на проблемите си, а сега тичам за оръжие по време на престрелка, която вече е дала една жертва. Съзнанието ми не побираше случващото се... 

Скочихме в колата, Питър извади пистолет изпод седалката си, прикри се зад вратата на колата, каза ми да залегна. Аз обаче бях твърде уплашен и не реагирах, не се наведох и щом той цъкна фаровете, пред мен се разкри една картина, запечатана дълбоко в съзнанието ми. Дори сега, когато затворя очите, си мога да видя във всички детайли този момент. Фаровете осветиха падналия на земята Маус, десният му крак беше целият в кръв, явно беше се ударил доста зле при падането. Над него стояха двамата мъже. За мой най-голям ужас успяхме да ги видим. Единият беше с дълга кестенява коса и брада, облечен в рокерски дрехи. И до ден днешен не мога да забравя мъжа, който беше с него. Никога няма да мога да забравя дяволската му усмивка и пламтящите му очи в този момент, държейки пистолет, насочен към крещейкия безпомощно Маус. Той дръпна спусъка, виковете секнаха. Душата на Маус напусна тялото му. Какъв ли е страхът, който човек изпитва, знаейки, че след броени секунди ще бъде мъртъв? Бях сигурен, че полудявам. В този момент на един метър от мен се разнесе нов изстрел. Питър откри огън по мъжете, но куршумите така и не попаднаха в целта. Нямаше смисъл да стреля повече, скочи в колата и отпрашихме бързо, избягвайки от ужасяващата картина на това как те тръгват да тичат и да стрелят по нас. Измъкнахме се...

Задавали ли сте си въпрос някога какъв е начинът, по-който убиецът усеща страха на жертвата си. Какво по-точно се случва в неговото съзнание, какво е удоволствието, което изпитва серийният убиец, че иска да го получава многократно. Задоволява се егото му, някаква негова ужасяваща страст или пък съществува тъмна сила, която контролира съзнанието му. Аз бях като препариран, не знам къде се намирах, не можех да побера в съзнанието си какво се случи. Имаше нещо зловещо във всичко това, нещо зловещо в двамата мъже. Особено в този с дяволската усмивка. Успях да го огледам внимателно и така и не можех да повярвам на очите си. Познавах го... но не можеше да бъде истина... полудявах...

  Пътувахме известно време обратно по черния път, когато Питър забави колата и спряхме:

- Малък, слез подишай малко въздух... спокойно, не ни следи никой – Питър излезе от колата, аз го последвах. – Виждам, че си изплашен, опитай да се поуспокоиш малко... всичко стана много бързо...

- Баща ми беше там! Той уби мишката! – през сълзи казах аз. – Баща ми уби Маус и Спот...

- Какво? Какви ги говориш, бе? Баща ти нали беше болен, уплашил си се много явно.

- Мога да се закълна, че го видях! –

Истина беше, мъжът с дяволската усмивка беше баща ми. Никога не бях го виждал такъв, очите му бяха обезумели, лицето му озверяло... как беше възможно това?!

- Пак те питам, сигурен ли си че не ти се е привидяло?

- Знам какво видях! Защо не искаш да ми повярваш? 

- Вярвам ти... просто...мисля, че и двамата сме се побъркали. Познавам другия мъж... по-скоро познавах... но тъпото копеле е мъртво от седем години... не може да е истина... бях на погребението му... полудели сме...

- Познавал си го? Ние халюцинираме... нищо от това не може да е истина... златото ни е побъркало!

- Не... не е златото... медальонът!

Нощта бе пуста, тъмнината бе погълнала живота, сега царуваше тишината, леденото дихание на смъртта летеше във въздуха около нас… Бяхме се побъркали…