… оглеждам се. Пусто е и не бързам за никъде, не само защото няма накъде да бързам, но и защото отдавна вече съм мокър до кости от ревналия октомврийски дъжд… той вече само хлипа и сълзите му бавно, на тънички струи се стичат от измокрената ми коса към челото, веждите, заобикалят очите ми и се плъзгат, гъделичкайки крайчеца на устните, за да паднат и да потънат в пропитата ми с въздишки влажна яка… Сякаш къпе лицето ми от попадналия там случайно нечий поглед на друг някой скитник, който също така ненадейно е станал свидетел на есенния плач, разхождайки се безцелно по отсрещният тротоар…
Докато прекосявам алеята с надвисналите над главата ми полуголи дървета, изведнъж се пръква вятър. Не бързам… оставям всяка моя стъпка да проследи умислено хода на предишната и бавно да я догонва, докосвайки леко вътрешната си страна у нейната… като игра… играта на вятъра, който сега безсрамно краде безжизнените листа от дърветата, за да ги отправи към последното пътешествие от краткия им двусезонен жив ...