ИНТЕРНЕТСКА ИСТОРИЯ

Компютърът изпука ревматично и върху екрана на монитора се заизреждаха встъпителните надписи на операционната система. Накрая иконките се подредиха като числа в матрица. Почти веднага след това прозвуча мажорен китарен акорд.

“Я, някой ми е писал” – помисли си Елена и кликна върху бутона “Изпращане/Получаване” на включилата се автоматично пощенска програма. – “Трябва да е пак онази откачалка, Хирон. На снимката изглежда сладък... и добре се изразява, ама е такъв фантазьор! Само какви ги приказва! Ясновидство, не знам какви проекции и тем подобни измишльотини... И дава за пример Ванга... Аз пък ще му посоча онази статия, дето пишеше, че екстрасенсите са творение на тайните служби. Дано само нашите не са затрили вестника...”

Писмото обаче не идваше от Хирон, какъвто беше прякорът на откачалката в дискусионния форум, а от непознат на Елена адрес. Тя се позачуди, после премести поглед надолу към текста и зачете.

“Здравей Енигма, – започваше съобщението. – Пише ти една професионална ясновидка. Следя твоите мнения във форума и харесвам логичността и последователността ти. Правилно искаш да ти бъдат привеждани доказателства във всички случаи. Затова ще се опитам да те убедя в наличието на свръхсетивно възприятие с примери от собствения ти живот. И така, ти всъщност се казваш Елена, на 26 години си, неомъжена, живееш при родителите си, по образование си машинен инженер, работиш в представителство на голяма чуждестранна фирма за България, в момента си облечена с розов пеньоар и носиш чехли “Levi’s”. Това достатъчно ли е?”

– Не на мене тия! – отсече гласно Елена и натисна бутона “Отговаряне”. Пръстите й запробягваха бързо по клавишите, оформяйки репликата до непознатата.

“Драга ми ясновидке! Ти май ме имаш за съвсем вчерашна! Амчи тия факти, дето ги изреждаш, ги знаят всичките ми приятелки. Една от тях живее в блока точно отсреща и може да ме види как съм облечена като едното нищо. Това ли са ти “аргументите”?

Отговорът на ясновидката пристигна чак вечерта на следващия ден. Като видя адреса на подателя, Елена се развесели: “Аха, вкиснала се е, че номерът не мина, и се ослушваше цял ден и кусур! Сега ще се разбере коя от сладураните си е правела майтап с моя милост!”

Това, което прочете обаче, се оказа много по-различно от очакваното.

“Мила Елена, логично е на такъв скептик като тебе да не са му достатъчни няколко сведения, получени предимно от ясновидство в пространството. Така че ще разширя времевия обхват и ще ти посоча две събития, станали в по-далечното минало. За тях приятелките ти едва ли знаят. Преди 5 г., когато беше в ІІІ курс, на един изпит–тест объркаха шаблоните, с които се проверяваха работите на студентите, и изкараха, че имаш двойка. А ти имаше шестица, но трябваше да настояваш за повторна проверка, за да се установи истината. А преди 8 г., на абитуриентския купон на вашия клас извърши в банята нещо... да го наречем нестандартно... е, ти си знаеш какво.”

Този път Елена не се нахвърли върху непознатата с ожесточението от предния ден. Да, тук вече май имаше нещо необяснимо... Никой не би трябвало да знае за наркотика, който опита на онзи купон. Тогавашното й гадже, което я нави да го направят двамата, едва ли не на следващия ден замина за чужбина и се запиля някъде там.

С ясното съзнание, че е водена предимно от ирационален инат, примесен с лукавство и любопитство, Елена написа и изпрати следното:

“За тези събития знае майка ми. Ами ако си някоя нейна приятелка? Защо не ми предскажеш нещо за бъдещето, което да може да се провери?”

После се премести в един музикален сайт, убедена, че ще измине поне още едно денонощие, преди онази смутителка на душевното й равновесие да успее да отговори на последното предизвикателство. Но след десетина минути песента, която слушаше, бе прекъсната от познатия акорд. Новото писмо идваше от адреса на ясновидката.

“Искаш прогноза – получаваш я! Само че няма никак да те зарадва: предстои ти скорошно съкращение. Лека нощ, Елена!”

Нощта обаче не мина никак леко за Елена. Нейният твърд скептицизъм се беше пропукал след попадението с дрогата. Ами ако жената познае и за бъдещето? Какво ще се прави при тази безработица?!

Тези невесели мисли продължиха да доминират в съзнанието й и през следващия ден. Тя наблюдаваше с тревожно внимание обстановката в службата, но не долови никакви признаци на приближаващ апокалипсис. Нищо особено не се случи и на другия ден. На третия, когато Елена почти се беше успокоила, шефът–чужденец влезе по някое време в стаята на останалите сътрудници и без предисловие им заяви, че поради лошата стопанска конюнктура представителството на фирмата в България ще бъде закрито след две седмици.

За Елена шокът беше двоен. Забравила мигом досегашната си арогантност, тя влезе в мрежата от служебния си компютър и припряно написа на ясновидката:

“Извинявай, мила оказа се права... съкращават ме. моля те кажи ми какво да правя!!!”

Изпрати съобщението три пъти, за да е сигурно, че ще бъде получено. През остатъка от работното време многократно проверяваше за отговор, но такъв така и не дойде.

Щом се прибра у дома, Елена се залепи за компютъра. Настрои програмата да проверява за нова поща на всеки три минути. И при всеки акорд, възвестяващ откриването на новопристигнало писмо, сърцето й се свиваше. Най-после, след два часа в мрежата и три блудкави реклами, пристигна съобщение от очаквания подател.

“Съжалявам, Елена, но това е положението. Мога само да те посъветвам още отсега да си потърсиш друга работа. Ако не намериш до последния си работен ден на досегашната, пиши ми. Може и да се покаже нещо хубаво... Успех!”

Следващите две седмици за Елена бяха белязани от напрежение и разочарование. На нито едно от малкото места, където се търсеха инженерни кадри, не беше постигнато взаимно съгласие. На нейните собствени обяви, които даде във всички сайтове за работа и в няколко вестника, не откликна никой.

Последният работен ден на Елена в представителството беше кратък. Сътрудниците получиха възнагражденията си, бяха оформени необходимите документи и към обяд офисът бе окончателно затворен. Елена реши да не се прибира веднага, а да се поразходи из града. Надяваше се да се поразсее в топлия слънчев есенен ден. Както вървеше бавно и се заглеждаше по витрините на магазините, погледът й попадна на табела с надпис “Интернет клуб”. Тогава си спомни, че непознатата  й беше предложила услугите си, ако не успее да си намери работа. Влезе в помещението и седна пред посочения й компютър. Написа кратко писмо до ясновидката, в което я молеше за някаква насока. Изпрати го, също като предишното, три пъти. После посети дискусионния форум, но там разговорите бяха затихнали. След петнадесетина минути се престраши да погледне в пощенската си кутия и със смесени чувства установи, че там вече е постъпило ново съобщение. В него пишеше:

“Мила Елена, съжалявам за напразните ти усилия. Имам нещо за теб, но предпочитам да ти го предам лично. Какво ще кажеш да се срещнем в три часа днес в любимото ти заведение на “Витоша”? Не знаеш как изглеждам, но това няма значение. Ще седя на онази маса, на която ти обичаш да сядаш, и ще нося светлобежово дипломатическо куфарче. Е, съгласна ли си?”

“Ще бъда там!!!” – отговори Елена, плати за ползваното време и излезе от клуба. Погледна часовника си – имаше още около час. Не изпитваше глад, но за всеки случай изяде половин пица. С другата половина нахрани гълъбите в една градинка, където поседна в очакване да стане време за срещата.

Като се стараеше да не бърза, Елена влезе в заведението в три без две минути. Повечето посетители бяха предпочели да поседнат в хубавия ден край изнесените на тротоара масички и вътре беше полупразно. По тази причина Елена лесно можа да различи, дали има някой на “нейната” маса. Там вече седеше човек, но не беше жена, а непознат мъж... с позната физиономия... ами да!... това беше откачалката от форума, Хирон... А на масата пред него лежеше светлобежово дипломатическо куфарче... Елена беше толкова изненадана, че спря и почти запречи входната врата. В същия миг той стана, усмихна й се и направи приканващ жест. “На живо изглежда още по-добре, отколкото на снимката...” – мина през ума на Елена. Тя се приближи бавно към него, подаде му ръка, която той целуна, и се отпусна в креслото срещу него.

– Какво правиш тук? – беше единственото, което успя да продума.

– Чакам те – отговори той, все така усмихнат.

– Но аз имам среща с...

– Тя няма да дойде!

– Защо да не дойде?

– Защото не съществува. Аз я измислих.

– Ти?! Значи си пишех с теб... и защо го направи?

– За да те убедя по-лесно – ако бях ти посочвал събитията от свое име, щеше да отричаш още по-упорито...

“И тъпо...” – помисли си Елена леко засрамена. А на глас изрече:

– Аха, и кой тогава видя всички тези неща? Ти или някой реално съществуващ?

– Аз. И за доказателство мога да ти кажа какво си помисли след като те повиках, но няма да го направя! – С тези думи Хирон отвори куфарчето, извади от него някакъв изписан лист и го постави пред нея. – Моля!

– Какво е това? – попита Елена заинтригувана.

– Проектодоговор за назначаването ти в моята фирма.

– Ти имаш фирма?!

– Да, за проектиране и изработка на машинни части. Мисля, че работата ще ти хареса.

Елена прочете проектодоговора. Условията бяха доста изгодни за нея, беше сложена и дата – утрешната...

– Ти си пълен с изненади, Хирон! Всъщност... как се казваш?