Тази сутрин, Калина ми каза:
-
"Иска ми се да се усмихна. Искам да почувтвам искри в очите ми! Искам да грейна и да прожектирам щастие...
Искам. Искам! Но виж ме! Лицето ми е от порцелан.
Иска ми се да заговоря искрено в очите на хората. Искам да прошепна истината! Искам да извикам от болка! Искам да се смея с глас.. Искам да изкрещя на света, че съм тук! Иска ми се да изляза на улицата и да запея с пълен глас... Искам да изрека с любов нечие име, което да звъни толкова красиво и различно казано от мен..
Искам да кажа толкова много! Вярваш ли ми? Искам да говоря! Искам! Повярвай ми. Искам!
Но гласът ми е изгубен. Дълбоко в океана. Гласът ми е заключен в някой рапан.
Иска ми се да тичам по плажа. Да почувствам сила, красота и младост в тялото ми!
Искам да се гмурна под водата, да отворя очи и да плувам, свободна и красива като нимфа. Да се покажа на повърхността и да дишам с пълни гърди.. Искам да се движа! Искам да почувствам себе си. Искам. Но тялото ми e сковано в дърво.
Усещам дърве ...