Горан отвори очи. От прозореца пред него се виждаше паркът превърнал се в пустиня. Отново стълбове от прах скриваха земята, а небето беше чисто и в него нямаше никакви летящи създания. Не знаеше колко време е спал. Можеше да са часове или пък дни, но слънцето беше високо в небето и всичко се виждаше ясно и отчетливо. Погледът му се зарея в помещението наоколо. Беше изпълнено с мъртви създания - жертвите му от преди за заспи. Измежду тях пълзяха огромни змии. Влечугите бяха налапали част от убитите създания и бавно ги поглъщаха, а телата им се извиваха и увиваха около плячката. Погледът на Горан стигна до собствените му крака. Едно от влечугите ги беше погълнало, а зиналата му паст стигаше кръста му. Змията го гледаше с огромните си хищни очи, в които нямаше разум, а само чиста заплаха и глад. Горан изкрещя панически и удари змията в муцуната с приклада на пушката. Влечугото го повърна и се дръпна. Тялото му се уви в кръг, а главата и вратът се изпънаха назад приготвяйки се за нападение. Веднага след това атакува. Но Горан беше по-бърз и пръсна създанието на парчета с няколко енергийни изстрела. Останалите влечуги също повърнаха плячката си и се спуснаха към него. Той дори и не си помисли да бяга. Вместо това изръмжа и ги нападна. Влечугите бяха много, но за всички имаше енергийни лъчи. Скоро от тях останаха само димящи парчета обгорена плът. Горан отпусна пушката отстрани до крака си и се огледа наоколо. Безумието не спираше. Клането нямаше край. Така му бяха казали и така се случваше. Прииска му се да избяга. Да се върне в спокойния си апартамент, за да чете скучни книги до края на живота си. Зачуди се колко ли процента щеше да даде сега телефонът за успешно изпълнение на задачата. Тялото му беше в отлично състояние. Явно устройството работеше и го лекуваше. Но индикациите, разговорите и напътствията бяха изчезнали. Телефонът не каза, че ще се запазят. Само определи шансовете му като по-големи ако го вгради в себе си. Не изключваше възможността генезисното устройство да го е измамило по някакъв начин. Но тогава нямаше избор. Ако не го беше вградил, елегантното създание наистина щеше да го убие. Усети го с цялото си същество в краткия миг, в който го видя на светлината на огъня.
Тръгна надолу по стълбите. Цялата сграда гъмжеше от влечуги. Освен змии имаше и гущероподобни. Размерите им варираха. Някъде се бяха вкопчили едно в друго и се убиваха. Някъде го дебнеха. Наложи му се още много пъти да използва пушката, докато излезе на улицата. Не знаеше с колко амуниции разполага, но за сега оръжието работеше безотказно и това му стигаше. Беше сигурен, че сетивата му работят по-добре от преди. Като прибавеше увеличилата се издържливост и възможностите на тялото му да се самолекува, започваше да схваща как работи устройството. Когато излезе от сградата, влечугите не го последваха. Остана сам на огряната от слънцето улица. От другата страна имаше още една висока сграда. Вдигна поглед, за да я разгледа и видя, че по изпочупените ѝ прозорци са накацали птици. Някои по-големи от Горан. Всички го наблюдаваха. Не изглеждаше, че искат да го нападнат. По скоро беше събудил любопитството им с внезапното си появяване. Една от тях, с размерите на човек, дори се спусна и кацна на няколко крачки от него, като препречи пътя му за отстъпление към сградата с влечугите. Горан уплашено отстъпи и насочи пушката си към птицата. Но тя само погледна оръжието, после погледна него като въртеше ту едното, ту другото си око. Погледът ѝ беше пълен с любопитство, но без интелект. Това не му хареса. Не знаеше какво ще направи в следващия момент. Можеше да отлети, а можеше и да пробва да го удари с клюна си. Не искаше да използва оръжието, за да не предизвика случайно останалите, за това бавно отстъпи назад. Когато направи няколко стъпки, птицата с бързи крачки го последва. Наближи го, спря и пак го заразглежда. Замръзнал на място при мисълта, че пернатото го напада, Горан се поуспокои и отново бавно отстъпи. Ритуалът се повтори още няколко пъти. Той бавно отстъпваше, а създанието бързо дотичваше до него, когато се отдалечеше прекалено. Накрая стигна до голямата стъклена врата на входа на сградата на пернатите. Дръпна я и тя със скърцане се отвори. Влезе, а птицата се опита да го последва, но той тръшна вратата след себе си. Създанието остана отвън. Чукна с клюн стъклото, видя че е здраво, после протегна врат и почна пак да го наблюдава ту с едното си око, ту с другото. Горан ѝ обърна гръб, за да разгледа изоставеното помещение. Но птицата отново почука с клюн и той се завъртя да види да не е предприела нещо. Тя от своя страна, разбрала, че е привлякла вниманието му, започна да крачи наперено напред-назад пред вратата и от време на време да удря с клюн по стъклото.
- Не е много мъдро да привличаш вниманието на плиткоумните. После ще ти се иска да се отървеш, но няма да можеш.
Гласът дойде някъде от посоката на овехтели съборени мебели. Сърцето на Горан се сви. Не очакваше да чуе човешка реч тук.
- По-добре се скрий от погледа му – обади се отново гласът.
Побърза да се скрие, като си избра позиция далеч от мястото, от което дойде гласът. Птицата продължи да крачи пред прозореца и да почуква с клюн. Но веднъж скрил се от погледа ѝ тя бързо загуби интерес и след малко отлетя. Горан остана прикрит на мястото си.
- Видях изпълнението ти в парка – каза скритият – Впечатляващо! И после от всички места, в които можеше да влезеш, ти избра синята кула.
Горан не беше обърнал внимание, но сега се замисли, че прозорците на сградата с влечугите имаха тъмно-син отенък.
- Защо избра синята кула? Можеше да отидеш при тихите или да дойдеш тук. Дори да влезеш в шахтите. Но в синята кула нямаше как да те последвам. Защо влезе точно в синята кула?
- Какво и е на синята кула? - за всеки случай попита Горан.
- Прекалено опасно е. Помислих, че съм я изгубил. А ти взе, че излезе. И влезе тук. Струваше си да изчакам.
- Не разбрах какво си помислил, че си изгубил?
- Пушката – отговори му гласът.
- Какво искаш да кажеш? Не е твоя, за да я губиш.
- Ако беше влязъл при тихите щяха да те убият, а аз да я отмъкна от там. На тях не им трябва. В шахтите щеше да стане същото.
- А ако бях влязъл тук?
- Тогава аз щях да те убия и да я взема. Така щеше да е най-добре.
Горан изтръпна. Заоглежда се за засада.
- Но сега отново си свеж. Не вярвам скоро да легнеш да си почиваш. Няма как да я взема сега.
- Искаш да кажеш, че няма как да ме убиеш?
- Няма нужда да те убивам, ако ми дадеш пушката. Но ти няма да го направиш, за това трябва първо да те убия. Обаче сега няма да мога.
- Ако направиш нещо подозрително, ще те гръмна без да ми мигне окото – каза заплашително Горан.
- Знам – отговори му гласът и звучеше съвсем искрено – за това няма нищо да направя. Нали те видях в парка. Да не съм луд.
- Я се покажи да те видя – предложи Горан. По начина, по който му говореше скритият, а именно да откровеничи твърде много, предположи, че е недоразвит умствено, за това реши да опита - Ти вече ме видя, а аз теб не съм.
- Не искам – отговори му гласът – може да ме застреляш.
- Аз и сега мога. Знаеш как работи пушката – каза Горан, въпреки че нямаше никаква представа къде се е скрил събеседникът му.
За малко поседяха в тишина, после боклуците се размърдаха и от тях се изправи кльощав мръсен човечец. Като го гледаше, Горан се зачуди как можеше да се заканва да го убие, какъвто е слаб и крехък.
- Как мислеше да ме убиеш?
Човекът бръкна отзад на панталоните си и извади дълго ръждиво шило.
- Щях да те изчакам да заспиш.
Беше навел виновно глава и от време на време мяташе страхливи погледи към пушката. Горан не знаеше дали се прави на олигофрен или наистина е такъв.
- Защо ми казваш всичко това? Защо си откровен с мен, след като искаш да ме убиеш?
- Забранено ми е да лъжа.
- Кой ти забрани?
- Господарят.
- И защо господарят ти е забранил да лъжеш?
- Забранено ми е да обсъждам забраните на Господаря?
- А не те ли е страх, че като ми казваш истината, може да те убия?
- Страх ме е, но ми е забранено да лъжа – човекът се подвоуми и добави - и да крия неща.
- Значи ако ти задам въпроси, си длъжен винаги да ми казваш истината?
- Да.
- Добре тогава. Да започнем с това. Как се казваш?
- Чин.
Горан се усмихна.
- Е Чин, смяташ ли да ми навредиш по някакъв начин?
- Ако заспиш, ще те убия, за да ти взема пушката.
- Защо пушката е толкова важна за теб?
- Господарят ще я иска, когато научи за нея.
- А ако ти дам пушката ще ме убиеш ли?
- Не, но няма да го направиш. Защото тогава ще се превърнеш в мен. Слабо същество, треперещо за живота си.
Горан се загледа в очите на човека. Те казваха много неща и криеха още повече. Не беше олигофрен. Просто това, че му се налагаше да казва истината, го правеше да изглежда глупав.
- Откъде си Чин?
Човекът се замисли за момент.
- От тук съм. От преди Изтреблението. Господарят доведе ангели със себе си от другия свят. Но аз не съм от тях. Ако това питаш.
- Господарят и ангелите му са от друг свят, така ли? - внезапно интереса на Горан се разпали.
- Ангелите са от другия свят. Господарят не е от сват. Той създава светове.
- След като господаря ти може да създава цели светове, защо му е моята пушка?
- Пушката ти не е от този свят – просто каза Чин – Господарят ще я иска.
В главата на Горан, за пръв път започна да се подрежда някаква логическа верига.
- Господарят ти, той ли е създал този свят – попита Горан и неопределено махна с ръка.
- Той и другите като него.
- Значи е един от програмистите! – каза повече на себе си.
Чин се замисли. После предположил, че казаното от Горан е въпрос, отговори:
- Предполагам, че може да го наречеш така. Той е програмирал света ни, така както ние създавахме компютърни програми. Сравнението ти е интересно, но не е невярно.
- Ще ме заведеш ли при господаря си?
Чин се сепна.
- Защо да го правя?
- Така ще занесем пушката при него, без да се налага някой от нас да умира.
- Може да поискаш да му навредиш.
- Не искам да му навредя. Само да поговоря с него. Вероятно идваме от едно и също място. Той ще иска да се срещне с мен.
Чин го погледна с недоверие.
- Твърдиш, че си Господар?
- Не съм господар. Там откъдето идваме, освен господари има и такива като мен.
- Говориш безсмислици.
- Не мога да ти го обясня. Но ако предадеш казаното от мен на господаря си, съм сигурен, че ще пожелае да се срещне с мен. Не искам да му навредя. Честна дума. Освен това той е господар, не мога да му навредя. Нали така? – казвайки последното Горан се усмихна.
- Не си хаби думите. На теб не ти е забранено да лъжеш. Не ти вярвам. След като казваш, че не можеш да му навредиш, значи точно това искаш да направиш. Пълно е с демони, които избиват нас и ангелите, за да стигнат до Господаря. Нашата цел е да го защитаваме.
- Добре тогава. Да направим така. Говори с господаря си. Аз ще изчакам тук. Той ще поиска да се върнеш и да ме отведеш при него.
Чин обмисли казаното от Горан.
- Тук няма да оцелееш. Може да изгубим пушката. Ще те заведа до някъде. После ще продължа сам. Там ще е по-малко опасно да чакаш. Ако Господарят поиска да те види, ще се върна за теб. Ако не, ще дойдем много, за да те убием и да вземем пушката.
- Добре – съгласи се Горан – да тръгваме.
Чин се обърна и се затича към вътрешността на сградата, а Горан го последва. Криволичиха известно време из коридорите. Водачът му стъпваше внимателно и се оглеждаше на всяка крачка. Приличаше на животно, най-ниско в хранителната верига, което се страхува от всичко. Горан неволно започна да прави същото. Стигнаха до широки стълби и когато слязоха по тях, не се изненада да види, че са в метрото. Когато влакът пристигна, двамата влязоха и седнаха по-далече от вратата. След това потеглиха и на монотонното потракване, Горан започна да брои кратките отблясъци при преминаването през спирките. След четиринадесетата влакът започна да забавя ход. Горан помисли, че са пристигнали и погледна към Чин, но видя, че лицето му е пребледняло, а погледът му е уплашен.
- Проблеми?
Чин не му отговори. Само очите му още повече се разшириха загледани в нещо отвън. Горан проследи погледа му. Влакът почти беше спрял и те бавно минаха покрай нещо на спирката. Имаше хуманоидна форма, но всички прилики с човек свършваха до тук. Създанието наблюдаваше вътрешността на влака и когато ги видя тръгна с бавна крачка успоредно с най-близката врата, очаквайки да се отвори. Чин се прилепи към седалката, разтрепери се и сякаш се опита да стане невидим. Горан имаше чувството, че всеки миг ще скочи и ще хукне на някъде. За това стана и отиде до вратата от другата страна, на която вървеше създанието. То го гледаше и сякаш му се усмихваше. Влакът спря, чу се сигнал и вратата започна да се отваря. Още когато двете части се раздалечиха на няколко сантиметра Горан започна да стреля с енергийните лъчи. Те преминаха през създанието, разкъсаха плътта му и експлоадираха в стената зад него, като направиха черни дупки и разхвърляха парчета камък във всички посоки. Когато вратите спряха, беше невъзможно създанието да бъде сглобено отново, от останалите обгорени парчета. Горан се върна на мястото си до Чин. Вратите се затвориха и влакът потегли. Спътникът му продължи да трепери, но това беше остатъчна реакция. Уплашените му очички все още бяха широко отворени. Не гледаше нищо определено, а се опитваше да осмисли случилото се току що. После се обърна и погледна към Горан.
- Всичко е наред - каза Горан – отиваме при господаря – после се облегна удобно на седалката.
Пътуването продължи без повече инциденти и на двадесет и четвъртата спирка Чин се изправи пред вратата. Горан застана зад него. Изчакаха вратата да се отвори и тръгнаха да тичат по стълбите и помещенията отвъд тях. Сега водачът му се движеше много по-спокойно. Горан очакваше да излязат на открито, но вместо това слязоха по тесни стълби надолу. След малко се оказаха в дълъг коридор с малки подземни стаи. Чин спря до една от тях и му каза:
- Тук ме изчакай. Ще си в безопасност.
Горан недоверчиво разгледа помещението и вратата. Видя, че стените са излети от бетон, без прозорци, а на масивната стоманена врата има резе отвътре и отвън.
- Да не искаш да вляза вътре и да ме заключиш? - невярващо попита накрая.
- Ти също можеш да се заключиш. Така ще си в безопасност докато се върна.
- А ако не се върнеш? Или просто ме оставиш да пукна вътре?
- Ако умреш заключен вътре, няма как да взема пушката. Освен това не мисля, че вратата ще издържи на оръжието ти.
- Няма начин да вляза в тая дупка. Целият коридор е еднопосочен. Заврян в теснотия под земята да те чакам да се върнеш, като единственият изход остава далече горе? Няма да стане. Измисли нещо друго.
Чин се подвоуми. Страхуваше се да спори, но явно не можеше да измисли по-подходящ план.
- Нали се разбрахме? – каза – не променяй уговорката ни.
- В уговорката не се споменаваше нищо за затвор под земята. Няма да стане.
В плана на Чин имаше логика, но от дъното на душата си Горан чувстваше, че не трябва да остава в помещението.
- Да тръгваме – каза - по пътя измисли нещо друго.
Затичаха се обратно и по стълбите Чин го изпревари. Когато водачът му стъпи на площадката горе, изведнъж спря и протегна ръката си назад в знак, че и той трябва да спре. Направи го няколко стъпала преди да се изравнят. От мястото си Горан видя, че на пода пред Чин има голяма локва. Кльощавият човечец бавно заотстъпва и с протегнатата си ръка го забута обратно надолу. С оттеглянето им локвата започна да се придвижва в тяхна посока. Чин се спря, но локвата продължи да ги приближава. После центърът и започна да се надига все едно никнеше гъба. Горан бутна спътника си настрани и насочи пушката към нещото. Но водачът му го хвана за рамото и поклати глава.
- Разпръснеш ли го, може да попадне върху нас.
Думите на Чин бяха достатъчно категорични и без да споменава за последиците. Не можеше да използва енергийните лъчи, а не знаеше какъв ще е ефекта от иглената стрелба. Двамата бяха навлезли надолу по стълбите в тесния коридор и се страхуваше от рикошет или нещо подобно. Остана му горелката. Превключи режима и натисна спусъка. Огненият език веднага излезе от оръжието и обхвана създанието. То засвети в безброй цветове, отразявайки пламъците, но не се запали. Сега Горан видя, че е по-скоро прозрачна слуз, отколкото течност, но това с нищо не му помогна. Все пак огънят оказа ефект върху нещото и то бавно отстъпи назад. Видели пролука между него и стената, двамата бързо преминаха и се затичаха към изхода. Горан се огледа и видя, че по пода, стените и тавана бавно пълзят други слузести локви. Усещаше отвратителната им миризма. Никога преди не беше помирисвал нещо подобно. Осъзна, че точно миризмата го беше накарала да излезе от мазето. Беше я доловил много бегло, но точно тя го беше уплашила и го беше накарала да действа.
Стигнаха до изходите. Започнаха да ги изпробват, обаче попадаха все на заключени. Накрая Горан се отдръпна и направи едно от стъклата на парчета с енергийните лъчи. Понечи да излезе, но видя празния поглед на Чин и се спря. Водачът му беше опрял ръце в стъклото пред себе си и не помръдваше.
- Какво става? – изкрещя, но Чин не му отговори.
Тогава погледна в краката му и видя, че с единият е стъпил в слузеста локва. Отдолу нагоре, кракът бързо изсъхваше и изтъняваше. После за секунди вените по слабото лице на спътника му се издуха до пръсване. Горан опря пушката до коляното на Чин и натисна спусъка, преди заразата да е стигнала до там. Лъчът преряза крайника на две и човечецът полетя настрани от тежестта на тялото си. Горан го прихвана и го изнесе на навън. Там преметна пушката на гръб и го понесе на ръце. Енергийният лъч беше обгорил раната и беше спрял кръвта, по-добре от всяка превръзка. Осъзна, че почти не усеща тежестта на Чин в ръцете си. Имаше чувството, че пушката тежи повече, толкова слаб беше водачът му. Опита се да го свести като го разтърси и извика името му. След малко видя, че идва на себе си. Погледът му беше мътен, но със следи от живот.
- Какво се случи? - едва прошепна раненият, докато се опитваше да надигне глава.
- Стъпи на едно от тях. Наложи се да отрежа крака ти.
Чин издиша силно и се отпусна.
- Зеленото... стигнем... - едва успя да прошепне.
- Какво? Не те разбрах. Какво каза?
Горан спря и долепи ухото си до устата на Чин.
- Зеленото. Занеси... ме... там.
След като каза това, изгуби съзнание.
- Къде е това, мамка му? - Горан почти се паникьоса.
Огледа се, но не видя нищо зелено. Наоколо имаше само високи, сиви, рушащи се сгради. Проклинайки, се затича из улиците с товара си. Но колкото и да обикаляше не откри зелена постройка. Не след дълго се оказа на място, през което вече беше минал. Спря се и постави Чин на земята. Разтърси го, опитвайки се да го свести. После му удари няколко шамара, но нямаше ефект. Спътникът му беше полумъртъв. Горан зарея поглед в сградите около себе си. Пред очите му попадна надпис над входа на една от тях, който гласеше: „бар Зеленото“. Дори някога да са били зелени, сега стените около надписа бяха избледнели и посивели. Не знаеше дали случайно беше попаднал отново тук или подсъзнанието му го беше върнало, обаче фактът, че е намерил „зеленото“ му се натрапваше. Вдигна ранения и го занесе до вратата, която се оказа заключена. Претърси джобовете му и намери ключ. С него отвори и влязоха. Включи се слабо осветление и Горан видя, че отвътре вратата и прозорците са подсилени - обковани със стомана и с добавени дебели резета. Затвори и заключи след себе си. После отнесе Чин до едно канапе и го постави в него. Отпусна се на съседното и се загледа в кльощавия човек, като се почуди дали ще оживее. Не знаеше какво друго да направи, за това просто остана на мястото си. Тишината и спокойствието в помещението бавно започнаха да го унасят. Очите му останаха отворени, но в съзнанието му започнаха да се раждат анормални, мрачни картини. Летящи влечуги нападаха и жилеха вълци, които лижеха кървав сняг. Влакове се блъскаха и взривяваха, а вълните от взрива унищожаваха цели градове пълни с дългокраки насекоми. Валеше дъжд от прозрачна слуз и където капнеше, изгаряше земята, а димът от изгорялото се издигаше и тровеше крилати бели ангели с глави на орли, които падаха и се превръщаха в безмозъчни космати маймуни.
Горан се сепна и погледът му се проясни. Пред него Чин лежеше в канапето и го наблюдаваше. Очите на ранения гаснеха, но за един кратък миг, му се стори, че вижда в тях заплаха. После спътникът му примижа едва-едва, сякаш дори това движение му причини болка и с поглед посочи на Горан нещо. Когато го провери се оказа комплект за бърза помощ. Занесе го на Чин и погледна раната на крака му. Стори му се, че е по-добре да не я пипа, защото беше обгорена и запечатана. Ако предприемеше нещо допълнително, вероятно щеше да причини безсмислена болка и кръвотечение. Все пак попита:
- Да я превържа ли?
Чин леко поклати глава в отрицание и с кимване му посочи разтвор, който се вкарваше венозно. Горан направи инжекция и състоянието на Чин за кратко се подобри. После отново изпадна в безсъзнание. След това на няколко часа, тялото на ранения се разтреперваше неудържимо и понеже не знаеше какво друго да направи Горан му слагаше от същия разтвор. Това успокояваше треперенето за още няколко часа, до следващата криза. Но след това разтворът свърши и на Горан му остана само да притиска раменете и да успокоява ранения, докато тресенето не отмине.
Времето течеше бавно в тишина и като се изключат пристъпите, нищо друго не се случваше. После състоянието на Чин се подобри и той дойде в съзнание, но беше прекалено слаб, да се движи или да разговаря. Останаха да лежат в мълчание. Горан полагаше усилия да не заспи и прогонваше мрачните видения, които се раждаха в главата му. Изведнъж се чу позвъняване. Продължително от механичен звънец. Идваше от единия ъгъл на помещението. Горан се изправи и отиде до там. Разрови боклуците и видя телефон. Отдавна не беше виждал такъв. С кабел, слушалка и шайба за набиране на номерата. Телефонът не спираше да звъни, за това Горан го взе и го занесе на Чин. Там вдигна слушалката и я постави на ухото му, така че да може да говори. После се върна и седна на мястото си. Едва чуваше гласа на кльощавия човек, изричащ думи на език, който не разбираше. След малко по изражението на Чин разбра, че разговорът е приключил, за това се протегна и върна слушалката на мястото ѝ.
- Скоро ангелите ще дойдат – едва успя да каже раненият. Беше изразходвал прекалено много усилия за краткия телефонен разговор.
Горан се загледа в него за известно време, после попита:
- Заведе ме в онази дупка, за да умра, нали? Смърдящите неща щяха да се промъкнат при мен и да ме убият. Ти ме излъга.
Чин го погледна с премрежен поглед и тихо промълви:
- Трябваше да я взема – после виновно затвори очи.
Горан не се ядоса. Просто не можеше да се ядоса на това крехко и слабо създание. Изглеждаше невероятно, че кльощавият човек е способен да пожелае нечия смърт. Чу го да шепне нещо на носа си и се заслуша.
- Не кради, не лъжи, нека ми бъде простено – тихо бълнуваше Чин – не изневерявяй, не убивай, нека ми бъде простено...
Горан стана и върна телефона на мястото му. После, за да минава времето, започна да разглежда какво друго има в помещението. Когато мина покрай спътника си видя, че животът в него е угаснал. Главата му беше клюмнала на една страна и не дишаше. Остана да чака ангелите сам. Не изключваше възможността да се опитат да го убият, за да му вземат оръжието. Но ако господарят наистина се окажеше програмист, рискът си струваше. Отново съжали, че телефонът не може да му покаже каква е вероятността да успее. Вътре в себе си усещаше, че шансовете му се подобряват.
Остана още известно време в заключеното помещение. После чу шум от двигател, който се приближи и накрая спря отпред. След секунди на вратата се потропа. Горан отиде до нея и дръпна тежкото резе. После отстъпи назад с пушка насочена към входа. Вратата се отвори и на нейно място застана висока, стройна, чернокоса жена, обгърната в бяло сияние. Светлината отделяна от нея подразни очите на Горан и го накара да отмести погледа си. Тя имаше метална броня на ръцете и краката. И това беше единственото ѝ облекло. Но сиянието, което всъщност беше някакво енергийно поле, трепереше и Горан не можеше да е сигурен, дали жената е гола или това е само илюзия. След секунди друга жена, облечена по същия начин, но руса, застана до първата. Двете влязоха с бавни стъпки. От доста време Горан изобщо не беше помислял за жени. Ужасът около него насочваше мислите му единствено към оцеляване. Сега похотта започна да си прокарва път през съзнанието му. Но жените освен привлекателни изглеждаха и достатъчно опасни, за това бързо се осъзна и застана нащрек.
- Къде е той? – попита чернокосата.
Горан кимна към мястото, на което лежеше тялото на Чин.
- Не оцеля - каза - Съжалявам.
Жената отиде при Чин, седна до него с гръб към Горан и направи нещо. В първия момент Горан не прие случващото се, но след това жената удари втори шамар на отпуснатия безжизнен труп и Горан осъзна, че е разбрал правилно. След това жената го помилва и тихо изрече”Нека ти е простено”. После се изправи и се върна при тях.
- Да тръгваме – каза, а гласът и беше по-студен от преди. После се запъти към вратата.
- Трябва да ни предадеш пушката – каза другата и протегна ръката си напред в очакване.
- Няма да стане – отговори твърдо Горан и отстъпи крачка назад с все още насоченото оръжие.
Чернокосата спря и двете се спогледаха. После заедно излязоха навън като оставиха вратата отворена. Горан постоя малко в помещението. Отвън двигателят се чуваше, но превозното средство не потегли. Отиде до вратата. Двете жени бяха седнали във високопроходим автомобил без покрив и чакаха. Не го погледнаха, но Горан предположи, че чакат него, за това излезе оглеждайки се и отиде при тях. Прескочи вратата и седна отзад. В момента, в който докосна седалката, двигателят изръмжа и рязко потеглиха. По отдавна изоставения път, между сградите, имаше всевъзможни препятствия, но превозното средство беше конструирано така, че да ги преодолява. Скоро излязоха на широк булевард, който беше разчистен от препятствия, а чернокосата красавица натисна педала и ускори до максимална скорост. Булевардът водеше към огромна пирамидообразна сграда на няколко километра от тях. Докато приближаваха към нея, Горан се улови на няколко пъти, да заглежда жените отпред. Бяха удивително красиви и сега вече беше сигурен, че са голи под енергийното поле. Сепна се, когато видя, че шофьорката го наблюдава в огледалото и отмести поглед към сградите отстрани. Зачуди се дали е усетила похотта му. Уж случайно погледна отново в огледалото и видя, че жената продължава да го наблюдава и дори, като че ли видя закачка в погледа ѝ. Не знаеше какви са нравите и обичаите тук и дали изобщо има такива. Разумът и инстинктите му казваха да прекрати с това, но нагонът не си отиваше. След малко отново се улови, че се е загледал в бедрото на русата жена. Бързо погледна към огледалото, само за да разбере, че отново са го хванали. Този път чернокосата извъртя глава към спътничката си. Двете се спогледаха и се усмихнаха. След това шофьорката намали скоростта и спря. После слезе, обиколи от другата страна и отвори вратата на Горан.
- Какво става? - попита глупаво той.
Жената не му отговори само се дръпна и му направи път да слезе. После отвори вратата на спътничката си, подаде ѝ ръка и ѝ помогна да слезе. После я подпря на Горан и бавно започна да сваля металните пластини от предмишниците, бицепсите, прасците и бедрата ѝ. Когато приключи, енергийното поле изчезна. Русата жена остана чисто гола. Сега вече нищо не можеше да накара погледът на Горан да се отклони. Голата жена беше истински ангел на похотта. Тя се протегна и го придърпа към себе си. След това обхвана кръста му с крака и потри гърдите си в неговите, докато го целуваше. С периферното си зрение Горан видя, че чернокосата бавно сваля собствената си броня и ги наблюдава. След секунди и тя беше чисто гола и се притисна в него откъм гърба, а ръцете ѝ се мушнаха отпред и почнаха да галят гърдите му. Русата красавица свали пушката от рамото му и я опря до тях. След това започна да съблича дрехите му. Чернокосата ѝ помагаше, а Горан непрекъснато извърташе глава напред-назад, за да може да гледа и двете. Сега когато пушката не им пречеше всичко ставаше много по-лесно. Подпряна на колата, пушката не беше у него. Взеха му пушката!
Мисълта най-после си проби път до мозъка му, но беше късно. Усети силен удар отстрани по врата. Веднага след това юмрукът на русата жена се заби в слънчевия му сплит. Горан изстена и започна да се свлича на земята, но чернокосата жена зад него го задържа, докато другата продължи да нанася безпощадни удари в главата и тялото му. После го пуснаха и той се строполи на земята, неспособен да помръдне. Пред погледа му останаха гумите на превозното средство. Виждаше и краката на жените, които започнаха да сияят, докато по тях се появяваха метални пластини. След малко едната мина от другата страна и Горан чу вратата на автомобила да се затваря. Губеше съзнание, но преди чернотата да го погълне пред погледа му се появи приятно, женско лице, по което, като че ли нарочно, за да подчертае красотата му, небрежно преминаваше рус кичур. Жената беше легнала до него и го гледаше в очите. Под трептенето на енергийното поле му се усмихваше. Горан притвори клепачи, защото кръв започна да тече по скулите му и да го заслепява. Усети, че жената се изправя, а после усети дъхът ѝ в ухото си и чу нежният и глас да прошепва:
- Това което търсиш е в ТУУО1.
След като каза това русата красавица също се качи в автомобила и го изоставиха. На него не му остана нищо друго освен да загуби съзнание.
********
© Èдин Гравън Всички права запазени