Oчертава се още една самотна вечер. Още една вечер, в която никой няма да е с мен. Знам, че през цялото време ще вали, за да направи вечерта още по-банална. Ще се стъмни рано, за да се чувствам още по-НЕсама. По телевията ще има глупави предавания, за да ми е още по-скучно. Всичко ще е толкова поетично и приказно, че захласната в атмосферата ще забравя да напиша десетките неща, които ще ми хрумнат. С моето скърцащо и болно от едра шарка въображение ще започнем да си фантазираме какви ли не глупости, докато накрая се сврем под завивката от страх.
Накрая ще трябва пак да отида ТАМ. ТАМ, където е толкова тъмно и объркващо. ТАМ, където никой не иска да пристъпи. ТАМ, където стените (каквито всъщност няма) са винаги в различен цвят и се рушат с грохот, а после пак се самоиздигат от нищото. ТАМ, където е винаги различно. ТАМ, където трябва да съм защитена, а всъщност се чувствам още по-уязвима. ТАМ, където мога да влизам само аз, защото няма врати, нито прозорци, нито дори миши дупки (а този ...