Стрелките напираха да разкъсат ръката ми! Не обичам часовници! И този не го обичам, но го сложих, за да не объркам нещо… Предната нощ изхвърлих телефона си от деветия етаж и сега бях като без една ръка… Бях свикнала постоянно да е по мен – в ръката, в ушите, в джоба на дънките… и сега го нямаше. Полетя от деветия етаж и дори не слязох да го потърся – едва ли е останало нещо от него, а и не ми трябва вече… само още малко и ще тръгна, но защо ли се бави?...
И тези лампи…
Някой беше забравил да ги включи. Само едната процеждаше лека светлина и раираше на посоки калните павета под краката ми… А аз обичам да ми е светло! Обичам да виждам силуета му в далечината… а и тези райета, чудех се как е възможно да се раира павиран път. Нали сте виждали павиран път? Един такъв на дъги е… а този беше раиран… сигурно е от светлината…
А май беше утро, нещо ми се губи… Утро ли е? Чакай да си погледна часовника! А не го харесвам, прекалено е стилен за грубите ми ръце, а и бельото ми не отговаря на очакван ...