през април си оставих сърцето на прага на мечтите си. те все се блъскаха с реалността. не се научиха да се харесват. започна съвсем по човешки да залита към хиляди грешки. към канавки и кал. към кофеин. докато накрая не достигна собствения си ковчег. блъскаше се в хора. по пътя изпи много уиски. и вино също. плака сякаш цял месец. сред будните нощи успя да открадне няколко целувки от непознат. препъна се в собственото си незнание и несигурност. сънува кошмари след това. все пак излезе на вечеря с него. след един късен ром обаче разбра, че не може да споделя любимата си напитка. глупаво сърце. остави няколко написани стиха и един пропуснат разговор и продължи нататък.
имаше една локва, в която непрестанно стъпваше, където и да отиде. омръзнало му беше от нея. явяваше се като мокра пейка, ръмящ дъжд, порой, все когато съм забравила чадъра си, или просто локва. оказа се по-дълбока, отколкото мислех. стана езеро. после море. накрая цял океан. заемаше деветдесет и пет процента от мозъка ми ...