(Из дневника на един одушевен свят)
В първата пауза, която шумът на улицата направи, за да вдиша замръзнал сутрешен въздух и изпарения от трудно запалващите автомобили, аз се изтърколих под формата на висулка и имах неблагоразумието да падна върху русата глава на една преминаваща точно в този момент жена...Тя извика! Май се уплаши. После се строполи – дали от страх, че така и така е викнала и е редно да падне незабавно, като жертва на непочистените соц козирки, или наистина я прободе острието на леда... Не помръдна. Явно съм натежал – така е, като отворих хладилника петнайсет пъти, и с всеки път ставах по-тежък и голям, докато накрая не реших да полегна, а на сутринта се търкулнах от леглото и... хоп - върху тази подвижна запъхтяна сламена глава... Обикновено слънцето ме буди с една разтапяща усмивка, след което се размеквам, забравям за леденото си легло и самотата на една висулка, създадена от вкочанена вода, която винаги е под въпрос колко е вкочанена и до кога ще е вода. И точно те ...