Една сутрин, или по-скоро една нощ, малко преди да се разсъмне, когато тъкмо отвори очи и се протегна, за да разкърши схваналите се от нощната влага снага и крачета, Жабата чу дрезгав глас:
– Здравей!
Уплаши се! Сърцето ù лудо затупка, стисна здраво клона, сниши се и впери поглед в посоката, откъдето идваше гласът. Силует на птица, кръгла глава с две снопчета пера отгоре, като уши, къс извит клюн... Нощна граблива птица!... Сова! Студена пот обля жабата и вцепенена, с пресъхнало гърло едвам продума:
– Здравей! Нали няма да ме убиеш и изядеш?!
– Ооо, не се бой! Цяла нощ ловувах и сега съм сита.
Настъпи дълго мълчание, при което Жабата с недоверие следеше всяко помръдване на Совата, а последната стоеше безмълвно със затворени очи. Само от време на време повдигаше единия или другия клепач, пристъпваше от крак на крак, извърташе цялата си глава и поглеждаше надолу – от страх, да не би да стъпи накриво. Когато измина още време и Жабата се поуспокои, реши да наруши мълчанието:
– Казват, че с ...