Вдигна ме синът. От хубавия диван. И ме командирова до София. На път тръгваха той и внучетата. Да ги разходи, да им покаже туй-онуй. Защото са видели само Краков, Варшава, Мадрид и други малки градове.
Аз –като гид. Макар че трудно виждам и съм живял в сторлицата преди половин век точно.
Е, отскачал съм чат-пат, ама тъй – за няколко дни.
А когато живеех там – бях я обиколил. И новите неща не познавам, но не те са интересни. Интересното е онова, което за софиянци са потайности. Просто може на ден по три пъти да минават отнейде и да не знаят покрай какво вървят…
Та седнах отпред, в 5 часа потеглихме, дремахме до Пловдив.
Когато малките се събудиха и им стана скучно. Намериха си забавления – основно спринт по нервите ми. Щото съм дърт, а те неуправляеми петгодишни, пък баща им е демократ, възпитаващ со кротце, со благо. Докато аз минавам и на малце кютек.
Така съм отгледал двама сина – свестни, доказано.
Ама не му се месех по тая линия, нервите свиреха като опънати струни на банджо в ръце ...