Изтича петата година, откакто съм тук. А тук рядко някой се задържа повече от три, може би – четири години. Пиратите са такъв народ – номадски. Във вечно движение между жаждата за печалба и смъртта. Всеки ден на острова пристигат нови кандидати за слава и богатство – черни и бели, руси, тъмнокоси, плешиви, млади, стари…
И всеки ден научаваме, че някой не се завърнал, друг изчезнал, трети се успокоява на старото малко гробище край града. Но третите са малцина. Повечето просто остават като имена в устата на приятелите си, докато и тия приятели се превръщат в минало. А миналото има една особеност – губи се, ако няма кой да го разказа. Особено сред нас. Защото по света има хора, които записват ставащото, тук се стремим да не го споменаваме. Не ни се иска да даваме възможност на някой съд да бъде улеснен в основанията за присъдата. Макар че и с основания, и без основания, повечето от нас ще увиснат по мачтите веднага след залавянето, а тези, които са потребни за видимия триумф на някой капи ...