Той беше само едно момче, отричано и презирано от всички. Не беше нещо необичайно в компанията. Той сам странеше от нас, но в нашата група, под влиянието на алкохола и някой инжектирани под кожата ни „сладки неща”, това беше съвсем нормално, дори обичайно. Предполагам заради това никой не забеляза, когато той изчезна.

   Червената му прическа спря да се размята напред-назад около огъня. Ризите му вече ги нямаше наоколо, захвърлени накрая на пейката. Не се усещаше дори, че някога е бил с нас. Но когато звукът от черната му китара, облепена със стикери, спря да звучи на репетициите, някой откри че най-важният член на групата го нямаше...

   Нямаше как да го намерим, защото нямахме нито телефона, нито адреса му. Дори не мога да си спомня името му... Никога не съм го знаела. Както и да е... дните минаваха, а ние не можехме да намерим някой нов, някой по- добър от него...

   Питах се какво ли му се е случило. Бях сигурна, че вече не е сред нас. Въпреки че никога не беше говорил, беше отритван от всички, никой не го познаваше добре... той никога не пропускаше репетиции. А сега... не бях го виждала с месеци...

    Не че толкова ме интересуваше, или можех да променя нещо, но всеки ден се чудех къде е. Къде ли лежи тялото му? Беше ли избягал от живота или беше попаднал на неподходящи хора и сега лежеше някъде посинен и облян в кръв... Не знаех и няма да разбера. Няма кой да ми каже... Но някак ми се иска да знам, че той е добре... Доколкото може емоционално измръзнал човек да е добре... Искам да знам, че е там някъде - под земята и цялото му страдание е свършило... Че цепи подземния свят на две с прекрасните си кървави очи...