Качих се. Нямах връщане назад... това беше моята съдба. 120 километра, автостоп и отново скок в бездънната яма на сивото и скучно ежедневие... а какво можех да направя иначе ?
... можех... можех да кажа още веднъж "обичам те", можех да те прегърна още веднъж... и не само веднъж... можех да го правя цяла вечност. Да потъна в забрава, да изчезна някъде... там.
Но това беше в бъдещето, а аз гледам в настоящето... а какво е настоящето... аз седя и преча на хората само и само да си открадна още един поглед, още един миличък поглед от теб.
Застанал съм и преча на качващите се хора, но се опитвам да те зърна в лицето от скучни, сиви, дори нереални образи, които повече може и да не видя. ... боли. А ти си там... ти си това, за което аз извървявам толкова много път, ти си това, заради което раздавам толкова много от себе си... ти си... ТИ! Но всичко свършва за миг и отново чакам... а докато чакам, се потапям във водовъртежа на тъпото, скучно, сиво ежедневие и единственото, което ме спасява да н ...