... В средата на седмицата
при всеки здрач си спомням за теб
и се измъчвам...
Вървейки към брега, аз виждах само теб
и спомена...
вълните се блъскаха така,
сякаш ме атакуваше.
Небето плачеше така, както аз,
когато си отиваше.
Очите ми се пълнеха отново със сълзи,
защото не виждах погледа ти в залязващото слънце,
както преди... както преди.
А ти бе толкова далеч
и се отдалечаваше все повече... и повече...
Не мога да забравя онази вечер
и лицето ти, когато си отиваше.
Но всичко в мен крещеше,
болеше ме от спомени...
Имах да ти кажа толкова много неща,
но само мълчах...
Обърни се и се върни там,откъдето тръгна...
... дори и само в спомена,
но се върни...
Ако беше до мен, за да ти кажа,
че от както замина...
всяка минута е пътека към края, но ако беше...
Разруши всичко в мен,
направих те една от своите грешки.
Защо?!?... Защо гледаш в безмислицата?
Погледни в реалността - там нещата са различни!
Върни се...
Защо всичко съществуващо вече изчезваше...
Не беше изминал и час,
и те видях пред мене отново...
но затворя ли очи - ти изчезваше.
И пред мен оставаше само синьото море...
и небето, гледащо ме с тъжен поглед...
оставаше и ти - в съзнанието ми...
и ще намираш убежище винаги там,
завинаги!
Ти ми беше всичко, целият свят, целият живот,
ти бе краят и началото,
всичко ми беше ти!
Когато те нямаше, се стъмваше по-рано,
но не бе виновна нощта ,че бе толкова пусто и студено,
и че като огън те очаквах,
виновна беше, че не издържах повече без теб...
виновна беше, че не издържах повече без теб...
Не беше виновна,
че умирах тихо в нея, че теб те нямаше никъде...
Не беше виновна нощта,
че не си тръгваше, нито сълзите ми, че капеха,
виновно беше сърцето ми,което те обичаше!
И всеки ден си спомням, че онова бе навечерието на нашия край...
и всеки ден се усеща онзи вкус на самота,
липсата ти...
ИЗГУБИХМЕ СЕ!
Имаше толкова много неща, които исках да ти кажа,
но само мълчах...
И всеки миг бавно ни приближаваше към края...
Обичах те... и от тази любов още боли...
Обичах те...
и тази любов е изпълнена със сълзи...
и тъжи!
От нея остана само една студена пепел.
И търсих те в хиляди очи,
срещах те в милиони лица,
чувах вика ти във всеки глас,
но това не беше ти!
Кога?!?... Кога ще дойде при мен?
Има толкова много неща,
които искам да ти кажа... Но кога?!?
Не мога да пренебрегна утрешния ден,
в който ще мисля за цялата си тъга,
как те имах до себе си
и как позволих да си отидеш...
ИЗГУБИХМЕ СЕ!
За твоята любов аз вечно ще ти благодаря!
И мразя се...
За последен път искам да усетя присъствието ти...
но теб те нямаше...
За последен път ти казвам, че се уморих да живея...
за последен път очите ми ще проронят сълзи...
за последен път ще помоля вятъра да ги избърше...
За последен път... КЪЛНА СЕ!
Когато се изгубиш, ти няма да знаеш кой си,
докато един ден откриеш, че си изгубен...
Времето отминава,
докато аз все още съм тук и стоя без теб!
За последен път ти казвам "ОБИЧАМ ТЕ!"...
и не ме търси, за да ме откриеш,
защото няма да имам нито телефон, нито къща...
и не ме търси, за да ме откриеш,
не ще обичам аз земята...
Не ме търси!
Прекрачила скалата,
аз те усетих отново до себе си,
ти бе завинаги до мен... ИЗГУБИХМЕ СЕ!
Това бе един от онези сънища,
невъзможно е дори само за малко да си върнем онези мечти...
Не ме търси!
ИЗГУБИХМЕ СЕ...
ИЗГУБИХМЕ СЕ...
И след много години, когато те гледам вече отгоре...
от тебе вече изстинала...
АЗ пак ще усещам липсата ТИ!...
© Пламена Христова Всички права запазени