Прибирам се нагоре към общежитието, мислейки върху думите на Учителя: Лесно е да се каже: Пусни егото, но невъзможно да се осъществи. Трябва прозрение. Без озарение или прозрение всичко ще бъде формално, безсъдържателно действие, безжизнен ритуал. Лишена от мисъл външна проява. Минавайки покрай киното, някакъв глас ми извика по име. Обръщам се: един колега. Бивш.
- Здравей - обръща се към мен той.
- Здрасти, да не си тръгнал на кино? - питам вместо отговор аз.
- Да, а предполагам и ти си тръгнал за там.
- О, не, случайно минавах оттук.
Все пак решавам да се поспра и да се позабавлявам малко и естествено да поубия малко време. Наистина, като се прибера, какво ли ще правя толкова в общежитието. И без това мистичното усещане, което ме бе обзело след посещението при учителя, бе започнало вече да ме напуска, а на негово място бяха започнали да нахлуват познатите до болка делнични мисли… И като си помисля, че пръст в това има този тип, който ме спря, просто защото сме колеги, и второ, защото ...