3.

Не   издържаше!
Имаше  моменти,  когато  просто   искаше да се скрие  някъде,  да се  загуби за  седмица   или  две...
Погледна   умореното  си,  подпухнало  лице  в  широкото   огледало  и  не  се  позна.
Това  леко  подпухнало,  с  позасъхнала  кожа  лице  - не  беше  нейното.
Виждаше  умората  по   торбичките  под   очите си, напиращите   бръчки  по  челото  си...
Прокара  бавно   ръце  по  заслабналото  си   тяло -  но  сякаш  този път   не  усети    характерната  си  мекота...
Гърдите  ù -  които  винаги  подлудяваха  Филип -  сега  бяха  леко  провиснали  и   бяха загубили обичайната си  свежест.
”Господи! Превърнала  съм  се  в  старица!” -  нервно  си  помисли  тя   и  с  нерешителен  жест   отметна  кичур  коса  над   челото  си.
”Наистина   имам  нужда  от  почивка” -  нервно  заключи  тя,  взимайки   обичайния  си   сутрешен  душ.
Мобилният  ù  тихо   иззвъня,  нарушавайки    тишината  в   празната   къща.
”Ще  пием  ли  кафе?”  -  беше  Елена,  най-добрата  ù  приятелка, с  която  се  бяха  запознали  при  записването на  децата в  училището.
”Разбира  се...” – някак  си   като по  навик   отвърна  Лора.
Дори  нямаше желание  да  ù  отвърне  - но  все пак  го  направи.
-  Какво   ти  е, Лорче?  -  гласът  на  младата   жена  сякаш  прониза  съзнанието   ù.
- Нищо! -  почти  прошепна  тя   и  в  същия  миг  усети  напиращите     сълзи  в  очите  си.

-   Плакала  си,  нали!? - демонстративно  заключи  Елена,  прознивайки   я  със  синия   оттенък  на  погледа  си.
Лора  мълчаливо   отпи  от кафето  си,  за пореден път  пренебрегвайки  констатацията  на  приятелката си.
- Отново  е  имало  скандал! -  важно  заключи  събеседницата  ù.
- Лени! Ужасно  е! Не  издържам  повече! – успя  едва  да промълви  тя.
- Ами  зарежи  го! Откога  ти  го казвам!
-  Не  мога  Лени! Все  още  го  обичам,  а  и... -  за  миг  се  замисли,  но   после  продължи -   ... е   баща  на  детето  ми!
-  Ами   продължавай  да  търпиш  тогава  и  да  си  пропиляваш младостта!  - рязко  я  контрира  Елена  и    нервно  запали    поредната  цигара.
- По  дяволите,  Ло! -  продължи  тя – Та  ти  си  само  на   26,  а  и  с  тази  твоя  външност  -  всеки   нормален  мъж  би  паднал  в краката  ти! Не  го  ли  осъзнаваш!?
-   Аз  държа  на семейството  си -  малко  неуверено  се опита  да  ù   се  противопостави  Лора.

-  А  кога  ще   живееш,  мила  моя? -  не   успя  да  прикрие   иронията  в  гласа  си  младата жена.
Този  път  тя  не   успя  да  ù  отговори.
Погледът  ù  замислено  се  рееше    по  забързаните,  преминаващи  хора  наоколо  -  и  за  пореден   път  се  усети  толкова нищожна  и  непотребна,  а  наистина   имаше   отчаяна  нужда да  се  почувства жива, желана  и   обичана  жена...
-  Трябва  да  тръгвам,  Лени! Трябва  да  наготвя  и  изпера,  а  съм  и  втора  смяна! – внимателно  прибра  кутията  с  цигари  в  позастарялата  си  и  почти  оръфана   чанта...
-  ОК, мила! И  не  забравяй  какво  ти казах!
-  Забрави! -  едва   успя  да  промълви  Лора  и   рязко стана  от   стола...
 -  Ще  ти звънна!