4.
Обичаше тишината и тихия шепот на океанските вълни, да усеща нежния допир на пясъка...
Погледът му бавно шареше отвъд хоризонта, а мислите му плуваха още по-надалече...
Тук той забравяше за всичко - за живота отвъд рая на вълните, за болката, за разочарованията , за сивотата.....
Направи опит да се усмихне - но вместо това се получи едва доловима гримаса на отчаяние.
Плажът беше пуст.
Двойка младежи, хванати безгрижно за ръце, се разхождаха недалече от него по влажния пясък, и няколко самотни чайки обикаляха, търсейки останки храна от недробосъвестни туристи.
Беше изключил мобилния си телефон - искаше поне за час да се откъсне от напрежението - от тежката миризма на болничните стаи.
Погледът му се спря на младежите. Бяха приседнали на самия край на ивицата, прегърнати и загледани нейде в далечината. За какво ли мечтаеха!? Може би да полетят заедно някъде из безкрая... Несъзнателно се усмихна на собствената си мисъл.
Винаги, когато идваше тук, изпадаше в необясними за него романтични забежки, които рядко можеше да си позволи в иначе толкова сериозното му и напрегнато ежедневие.
На 27 години Антонио беше постигнал много, поне според стандартите на страната му. Имаше доходната си професия на хирург-ортопед - в престижна частна клиника, двугодишна специализация в Лондон, огромен, самостоятелен мезонет в покрайните, спортен автомобил и Лусия - приятелката му. Имаше всичко, за което можеше да си мечтае един средностатистически гражданин на тази страна.
И все пак - като че ли нещо му липсваше...
Животът му преминаваше, като по предначертан график - безшумно, с неголяма доза емоция и в по-голямата си част - сиво, като някой красиво изглеждащ коктейл, чийто вкус леко нагарчаше......
Включи телефона си - имаше три неприети повиквания.
Успокои се, когато видя, че нито едно не беше от клиниката.
- Да, Лус! Търсила си ме! - опита се да придаде по-ведър тон на гласа си той.
- Не мога да дойда, Лус!Ще бъда във фитнес-залата! - усети раздразнението в гласа й Антонио
- ОК! Ще дойда на партито, но вероятно ще закъснея!
Затвори - но вече знаеше, че ще трябва дълго да й се извинява... Усети лекото разочарование в нея, но предпочете да го пренебрегне този път.
Харесваше Лусия - нейната независимост и дори бунтарство донякъде, което на самия него като че ли му липсваше.
Дори когато правеха любов - тя обичаше да диктува правилата - и той обикновено не й се противопоставяше.
Затова всеки лек отпор от негова страна понякога й се струваха странни и я нараняваха, но почти никога не го показваше.
Бяха от три години заедно, но все още и двамата не повдигаха въпроса за брак, сякаш чувстваха, че все още недостатъчно готови за това.
Бяха толкова погълнати в работата си: той - в клиниката, тя - в адвокатската кантора, че като че ли бяха забравили за това, дори все още не бяха обсъждали въпроса дали да живеят заедно - самият той смяташе, че това би била твърде ангажираща стъпка за него.
Целуваха се... Младежът и девойката...
Дори и от разстоянието, което го отделяше от тях, Антонио усети невинната страст между тях.
И, като че ли не беше само това.
Усети хармонията помежду им - нещо, което липсваше между него и Лусия...
Те и двамата се приемаха за даденост - нормалната и необходимата половинка на всеки един от тях. Имаше страст, взаимното удоволствие от секса, но... нещо липсваше.
Отново надигна погледа си към двамата младежи пред себе си и тогава разбра... Липсваше любов...
© Филип Всички права запазени