„Измислен свят”

 

 

 

     Авторско право © Иван Димитров Иванов. Всички права запазени...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Крачейки по опустелите улици на града, раздърпаният ми шлифер не можеше да прикрие вече овехтелите, стари, протрити дънки, наследени от един клошар, с когото „съжителствах” две години до контейнера на улица „Лайт”. Каква ирония само, улица „Лайт”? Каква светлина можеш да очакваш от ъгъл, на който пребивават само няколко бездомници и клошари, заедно с техните плъхове, така наречените им „домашни любимци”. Крачех по павираната улица, повдигайки шапка с множество дупки по периферията си и  мислех какъв живот можех да водя ако не живеех в този град, ако не се бях родил тук. Навсякъде бих искал да живея, само не и тук. Вървях, мислех си, подритвах празна кутийка от безалкохолна напитка. Правех това всяка вечер по пътя за „дома” и винаги се спирах до витрината на един и същи магазин. Тук можех да погледам за кратко телевизия и да забравя за реалността, в която живеех. Тази нощ не беше изключение, спрях се и се загледах, можех да чувам звука. В този момент вървяха новини. Съобщиха, че ще увеличат социалните надбавки. Естествено не им повярвах, знаех, че наближават избори и това бяха техните обещания. Гледах безумните и празни погледи. Мислех си: „С какво съм по-долу от тях, като изключим шлифера, шапката и панталоните ми. Точно заради тях съм в това положение, именно те бяха отговорни за това да нямам дом, легло или храна.”
Историята на моя живот можеше да стане превъзходен филм от Холивуд например, или някоя латиноамериканска сапунка. Преди около седем години бях уважаван журналист, имах всичко, което бях искал от живота: хубава кола, прекрасен дом, приятели и една котка, котката Уили, обожавах тази котка. Никога не пропусках да я взема в скута си, докато гледах телевизия и пиех поредното питие. Сега обаче, останаха само спомени от целия този охолен живот.
За всичко бяха отговорни те, политиците! Само защото не написах опровержение на онази глупава статия, която между другото провали иначе идеалния ми живот.

След като се наслушах на празните им обещания, се отекчих до болка от безумните им подигравки с хората, реших, че вече е време да се върна на улица „Лайт” до „моя контейнер”.

Взех и кутийката с мен, за да има какво да правя по пътя.

Луната беше огромна тази вечер. Спомням си, че никога преди не бях виждал толкова ясна и светла нощ. Небето беше толкова красиво, не можех да отлепя очи от него. Поглеждах пътя от време на време, колкото да не се спъна някъде.

Най-после стигнах. Свалих шлифера си и легнах върху него, почти мигновено заспах. Сънищата ми не бяха нищо особено, сънувах най-вече храна. В живот като моя не ти трябват големи мечти, целта ти всеки ден е проста - да се нахраниш. Събудих се чак на сутринта. Както всеки ден, нямаше нищо за ядене. Бях толкова гладен, можех да изям цяло теле. Е, поне единия от крайниците му. Отново беше време да застана на улицата и да подам ръка напред. Аз, гордият и уважаван журналист, този, който никога не се предаваше, сега бях готов да се предам за парче хляб и може би малко от онзи прекрасен маргарин, плюс чаша превъзходен английски чай. Стоях си, а хората ме подминаваха все едно ме нямаше или пък бях част от инфраструктурата на града, нещо съвсем нормално и толкова незабележимо, колкото витрина на магазин. Не, почакайте, до витрината се спираха хора, за да разгледат, аз бях по-скоро една от тротоарните плочи, по които хората крачат, но не забелязват.

Ето това представляваше моят живот на уличен просяк, без никаква гордост, без никакъв престиж, но пък изкарвах достатъчно, за да се нахраня поне веднъж дневно.

Толкова беше отегчителен животът ми, че понякога ми идеше да напусна, така както човек напуска работното си място, само дето не можех или поне не знаех как. Знаех само, че някой ден ще се измъкна от улицата и ще живея добре.

Както всеки ден, седнах на тротоара, наведох глава, сложих шапката пред себе си и зачаках  милостинята на по-добре живеещите в тази страна, макар да не бяха много.

Тук от доста години на власт бяха безскрупулни и манипулативни мафиоти с репутация на главорези. Тези хора нямаха изгода обществото да живее добре - както всеки знае, гладен човек се управлява с минимални усилия. Елитът на нацията, аристокрацията, обикновените земевладелци, дори и средната класа бяха унищожени с политически репресии, а след това и заменени от същите тях. На никого не бе позволено да се препитава с честен бизнес, още по-малко да забогатее от него, по простата причина, че честният човек трябваше или да се включи в плановете на така наречените „управляващи”, или да се прости с прехраната, понякога дори с живота си.

Докато все още бях журналист, чух за една схема, която включваше трафик на жени от улицата. Това бяха бедни представители на нежния пол, които така или иначе бяха принудени да продават телата си, за да се нахранят. Повечето от тях имаха доста приличен живот преди сегашните мутри да навлязат в политиката. Просто не им се оставяше избор, минаваха, качваха ги в огромните си возила със затъмнени прозорци и потегляха със свистене на гуми. Това ставаше почти всяка вечер, гледах да страня от такива картини, понеже понякога отвличаха и мъже. С тях не знаех какво точно се случва, но честно казано не желаех да науча тази информация от първа ръка.

Вече минаваше обед, а аз не бях събрал достатъчно милостиня, за да се нахраня, много бях гладен. Не знам дали сте усещали този вид болка в стомаха - сякаш започва да се самоизяжда, само и само да има какво да смели. Вдигнах глава и съзрях на другия край на улицата, точно на ъгъла, където се пресичат още три улици, един мой стар приятел, също бездомен.

Реших, че може би ако той е изкарал поне малко пари, можем да споделим парче хляб, за да се заситим. И така, изправих се и тръгнах бавно, леко прегърбен, но не от старост, а от нестихващите болки в стомаха. Приближих се до него и казах:

- Чудесен ден за разходка, нали Чарли?

Погледна ме, с онази усмивка от типа на „Ти май ми се подиграваш” и каза:

- Така е, приятелю, само дето обувките ми нямат подметка и май днес ще пропусна следобедната  обиколка на парка „Лейн”!

- Ех, жалко, така ми се разхождаше, мислех след това да пийнем по бира в бара. — отвърнах с типичната за мен ирония.

- Да бе, а след това, ако искаш, може да отидем вкъщи, за да си допием и да гледаме записи на стари мачове. – чувството за хумор на Чарли, винаги ме е разсмивало.

- Виж сега, тук съм, за да те попитам колко изкара днес?

- Около 7 долара. Защо?

- Мислех си да хапнем заедно, така или иначе няма да ни стигнат поотделно.

- Да, става, само че днес само „Смитърс” е отворен, а той не ни дава храна! Само някакви огризки, които очаква да му платим!

Така си беше, този изнудвач се възползваше от факта, че в този ден работи само той и ако искахме да се нахраним трябваше да му платим за това, което другите са оставили недоядено.

- Все пак е храна. – отвърнах аз.

- Е, какво още чакаме тогава, да вървим да доядем огризките на баровците. Знаеш ли, ако някога забогатея, ще оставям повечето си храна в чинията, за да може този подлец поне да продава храна на бездомниците, не да им подхвърля кокалчета като на някое улично псе. По дяволите, как го ненавиждам!

- Хайде успокой се, може някой ден да удари и нашият час, един Господ знае.

Застанахме на опашката пред „Смитърс” и зачакахме да дойде и нашият ред да хапнем нещо. Виждах какви физиономии правеха хората, когато ни видеха, и как си запушваха носовете, когато ни подушваха. Ставаше ми неудобно, но какво съм виновен. Обещавам да направя душове на всяка улица, за да има къде да се къпят бездомниците, ако стана кмет на града. Всъщност май е по-добре, да работя за това да няма бездомни хора, но това е друга тема.

Дойде време да хапнем огризки.

Чарли подаде около 12 долара на онзи алчен търговец и получи срещу тях кофа с полуизядено пилешко. Полуизядено е силно казано, всъщност за ядене ставаше само една четвърт,  другото бяха кости от пилето.

На излизане Чарли беше бесен.

- Кучият му син, за 12 долара щях да ям на корем в съседното заведение. Не мога да повярвам, че така се възползва от нас, дано някой ден да стане просяк, за да види какво е.

Моят приятел продължи да ругае, да се ядосва, да вика, но когато гневът му затихна, видях сълзи в очите му. Неговата история бе много по-трагична от моята. Той имаше семейство, жена, дете и куче. Всички бяха убити, защото не пожела да разработи нов вирус, а след това и лекарството за него, за да могат да забогатеят още повече онези бездушни мародери. Чарли бе уважаван химик, доктор на науките, имаше Нобелова награда за някакво вещество, не знам какво точно.

След като се нахранихме, се върнахме по ъглите за да попросим още час-два.

Към 15 часа двамата се насочихме към алеята на плажа. Там обикновено изкарвахме повече пари, но не и днес, този ден никой не бе благосклонен, пък и небето притъмня. Времето се промени за минути, изпълни се с купести облаци, по-черни и от самия мрак, а на места се виждаше как проблясват светкавици, които осветяваха отделни небесни късове.

С Чарли се затичахме към един кей, за да се скрием от очаквания проливен дъжд.

Тичайки, се спънах и паднах на земята. Чарли ме повдигна с надеждата да продължим към заветната си цел, но си бях навехнал глезена.

Едва куцайки, забавяйки и двама ни, все пак успяхме да стигнем под кея полусухи. Въпреки усилията, дъждът ни изпревари с няколко минути.

Проклет глезен.

Решихме, че един огън няма да ни е излишен, ако не за друго то поне да изсъхнат дрехите ни.

Започнах трескаво да ровя из джобовете на прокъсаните дънки, естествено търсех кибрит. Не само, че го намерих, но и беше пълен, за жалост обаче бе по-мокър от мен самия.

- Е Чарли, простихме се с огъня, сега какво, някакъв план?

- О, хиляди и всички включват храна, само дето са неосъществими, поне на този етап.

- Нима, тогава да направим така, аз ще отида да потърся някакви остатъци от храна, ей там в онзи контейнер, а ти през това време помисли как да запалим огън.

Тръгнах да потърся нещо за хапване и оставих Чарли да умува, един Бог знае какво би му хрумнало, все пак е химик, би трябвало да успее да запали огън с всичко.

Приближавайки целта си, в близост до контейнера видях млада жена, беше заспала, от това което виждах, тя не бе по-възрастна от двадесет и шест, най-много двадесет и седем годишна. Запитах се какво ли прави такова момиче тук, имаше толкова красиво лице, че спокойно можеше да живее с някого от онези, които презирах. Косата и беше руса, дълга до кръста, закрепена небрежно тук-там с някоя фиба. Няма нужда да споменавам факта, че беше по-слаботелесна дори от анорексичка, тук всички сме така.

Когато се приближих, не стоях с кръстени ръце. На улицата нямаше много правила, и нямаше смисъл да се правя на джентълмен, просто я сритах в глезените, за да се събуди.

Още с отварянето на очите си, успя да ме спъне, повали на земята, и да насочи една заострена пръчка към слабините ми.

- Кой си ти, само не очаквай да ме имаш, мога да се пазя от такива като теб, да не мислиш, че от вчера съм на улицата.

- Чакай, чакай, не искам да правя секс с теб!

- Наистина, защо, грозна ли ме наричаш?- каза това и приближи пръчката до мъжките ми атрибути.

- Не, не казвам, че си грозна, всъщност си доста хубава, просто гладът ми е по-силен от желанието да създавам улично потомство.

Станах отърсих се от пясъка на плажа и подадох ръка с думите – Приятно ми е да се запознаем, казвам се…

- Ей, ей, успях да запаля огън, чуваш ли, идвай да се стоплиш.

- Гадният Чарли, винаги избира най-подходящия момент. Искаш ли да се присъединиш към нас ъъъ…?

- Мириам, казвам се Мириам.

- Хубаво име, някога имах хамстер, казваше се Мириам.

- Ти обаче знаеш как да общуваш с едно момиче нали?

- Е може и да съм позабравил, но и момента не е много подходящ за свалки, не мислиш ли?

- Да, май си прав, хайде отивай при твоя приятел, ще ви угасне огъня.

- Ти не желаеш ли да дойдеш, огън, проливен дъжд, ние тримата под дъсчената обшивка на кея, а и тези прекрасни останки от недоядено който виждам в контейнера, мисля, че ще е забавно.

- Така е по-добре, виждаш ли не си чак такъв загубеняк, още месец, два и може да завържеш нормален разговор с някой палестинец.

- Ама и ти умееш да разведряваш хората, още месец, два и може да ти позволя да видиш луксозния ми контейнер с веранда на тротоара.

И отново гласът на Чарли се понесе като йерихонска тръба
– Хайде бе, огъня изгасва, да не намери някой свински бут в онзи кумонал, и аз искам да го опитам.

- Хайде, ще те запозная с Чарли – хванах Мириам под ръка и я поведох към нашата импровизирана трапезария, естествено взех и огризките с мен.

Неусетно стана тъмно, за разлика от неясното небе през деня, вечерта беше кристална, виждаха се безброй звезди, а ние тримата легнахме на плажа един до друг и ги съзерцавахме. В един момент ми хрумна да попитам:

- Мириам, в кой квартал просиш обикновенно,  не съм те виждал досега?

- Аз не прося!- отсече гневно тя. Не съм от тези, който се задоволяват да лентяйстват по-цял ден.

- Тогава какво, проститутка ли си, защото и като такава не те знам?

- Ти бъзикаш ли се с мен? Нито прося! Нито се продавам! Обирам богаташите, взимам по някой часовник, късам гривни, крада портфейлите им, така живея, но сама не изкарвам кой знае колко, все пак, когато открадна нещо трябва да се покрия за известно време, търсят ме, но когато мине време, всички забравят за мен и отново нападам.

Думите на Мириам ме накараха да се замисля, само на улица „Лайт” имаше около десетина просяка, познавах добре всички, а из града бяха пръснати стотици, възможно ли бе да съм измислил план как да излезем от мизерията, или бе твърде опасно.

Обърнах се с гръб към Мириам и мигновено заспах.

Рано сутринта, целия схванат от неудобната земя, изгладнял като вълк, реших да не будя моите приятели, а да отида да намеря нещо за закуска.

Бях вдъхновен от живота на Мириам, исках да опитам да бъда като нея, за щастие ми се отвори точно такава възможност.

Видях човек, който се връщаше от пазар, носеше три големи чанти с покупки.

Помислих си – И две му стигат.

Затичах се към него и без да спирам в движение издърпах едната чанта от ръцете му, почувствах се толкова жив, прилив на енергия нахлу в мен, главата ми се изпълни с кръв, адреналинът бе на сто процента. Чувах само виковете на онзи нещастник, които ме призоваваха да спра и да му върна покупките. За секунда пулсът ми спря. Това не бях аз, но ми харесваше, явно това чувство прави от човек, престъпник. Тази еуфория, която изпитах, пробуди в мен съвсем нов тип  възбуда, доволство, безгрижие.  Може да ви се струва нищо работа, но за мен това беше нещо възхитително, направо цяло приключение, имайки предвид скучния ми до тогава живот.

Върнах се на плажа, Мириам и Чарли вече бяха будни и се оглеждаха за мен.

Като ме видяха с чантата, усмивките им бяха толкова огромни, че чак ме изплашиха. Зачудих се дали да не им подхвърля нещо от далече, че току-виж са ми откъснали ръката, с която бях хванал чантичката.

Не го направих, щеше да е доста нелепо, затова просто седнах между двамата и попитах:

- Кой иска сиренце, и кой течен шоколад.

- За мен по-малко и от двете плюс три, четири филийки хляб ако може – зачака одобрението ми Чарли.

- За мен онази кифличка с локум – одобрително закима Мириам.

Аз взех каквото остана, хапнахме и след това дръпнах Мириам на страна, за да обсъдим плана, който ми хрумна вечерта.

- Слушай сега, Чарли не трябва да разбира за момента, много лесно се пали по каквито и да е безумни идеи. Мисля, че измислих начин да се измъкнем от улицата, но ми трябва твоята помощ.

- Какво се изисква от мен, и какво ще получа в замяна?

Мириам беше доста труден характер, който пасваше идеално на моя, бях решен да я спечеля на моя страна, за да успея веднъж завинаги да се измъкна от онзи проклет контейнер.

Поостанахме още около час не заради друго, а защото кракът още ме болеше малко, не знам дори как събрах сили да тичам по време на сутрешното ми „пазаруване”. Освен това Чарли все още се хранеше, тъй като дъвчеше бавно.

Чарли нямаше два предни зъба, а останалите винаги го боляха. Нали разбирате, че ние не сме много по зъболекарите, те искат пари, а ние пари нямаме.

Използвах момента за да поговоря с Мириам по-подробно. Разказах и за плана, който ми хрумна вечерта.

- Опасно е! Как смяташ да ги привлечеш на своя страна — попита Мириам, след като внимателно ме изслуша.

- Ще говоря с тях, те нямат какво да губят, но нека първо стигнем до там. Ей, Чарли, тръгваме ли?

- Само да си доям сиренцето. – отговори ми, докато натъпкваше последните парчета храна в препълнената си уста.

Тръгнахме към улица „Лайт”, а по пътя размишлявах върху плана, който бях измислил, но за него по-късно.

С периферието си видях, че Чарли ме гледаше, мисля, че разбираше мислите ми, и сякаш казваше- „Не и този път, приятелю!”

На мен обаче недоверието ми се струваше стимулиращо, сякаш бях измислил нещо, което никой не разбира и не познава, но аз го бях разгадал, преди тях, преди те да се досетят, смятах, че съм крачка пред тях.

Когато стигнахме до „Моя контейнер” седнахме и зачакахме останалите бездомници, които се бяха настанили на тази светла улица.

До сега не ви бях разказвал как изглежда „предния ми двор” за да разберете нацяло картинката, нека ви я опиша.

Тя е изключително непривлекателна за туристи, боклукът не е изхвърлян може би от около месец, сградите са ниски и олющени, на места няма мазилка и тухлите от долу се виждат, има по един бездомник на всеки 5 метра, няма питейна вода на близо, водата, която тече от малкото тръби в квартала е заразена.

Всичко е сиво и неугледно, сякаш тази картина те караше всячески да търсиш път за спасение.

Бездомниците вече се събираха, беше около обяд и всички насядаха по местата, които от години бяха техни домове.

В този момент някой ме потупа по гърба, обърнах се и видях Мириам, правеше ми знак да я последвам. Кимнах одобрително с глава и се изправих, в това време тя се бе отдалечила на около 3-4 метра и ме чакаше. Застанах пред нея и казах:

- Кое е толкова спешно, тъкмо се канех да си доям закуската, знаеш колко е важна тя за моя аристократичен режим.

- Извинете Милорд, исках само да ви напомня за разговора, който искахте да проведете с простолюдието. - Отвърна тя със сарказъм.

- О да! Не, не съм забравил, просто чаках удобен момент.

- Чакаш одобрението на Чарли, нали?

Може би ми трябваше около четвърт минута, за да осъзная смисъла на въпроса, но в крайна сметка трябваше да призная, че наистина го чаках, исках заедно да успеем, заедно да се измъкнем. Исках той да е до мен, когато се изправя пред тези хора.

- Да така е, чакам го, но той смята, че е рисковано, а дори не иска да чуе плана докрай.

- Искаш ли аз да поговоря с него?

- Моля те!

Не каза нищо повече, приближи се до Чарли и седна, говореше му а той кимаше, трябваше и около минута и малко, за да го убеди. Как го правят жените? Може би е нещо свързано с хормоните, или с това, че е красива като ангел паднал от небето, по-скоро е второто.

Чарли се изправи и дойде при мен.

- Виж сега приятелю, това не е живот, досега ме беше страх да си призная, но изпитвах ужас от смъртта, сега осъзнавам, че всъщност я желая. За какво ми е такъв живот, за какво ми е да съм жив щом съм безполезен на обществото. Та аз нямам мисия, нямам стимул, и храна си нямам. Давай приятелю, изправи се и кажи какво си намислил, пък каквото стане, няма да е по-зле от сега.

- Чарли, аз..., аз, не знам какво да кажа! Освен, защо не го кажеш по-високо, та всички да те чуят. Давай няма как да го кажа по по-добър начин.

Застанахме в средата на улицата и Чарли свирна силно с уста. След като се увери, че всички го чуват, той започна пламенно да говори.

- Драги съседи, събрали сме се днес, за да обсъдим належащите въпроси. А те са именно както следва.

Точка 1 от дневния ред.
Ние нямаме храна и пиячка, нито имаме кой знае колко пари за да си позволим пуйка за коледа.

Точка 2 от дневния ред.
Ние нямаме домове, в които да живеем, но пък имаме улица, на която да пикаем.

Точка 3 от дневния ред.
Ние нямаме работа, живот и смисъл да живеем.

Задавам ви въпроса господа. Защо не направим нещо, което да ни измъкне от тази улица, какво имаме да губим? Семейството си? Или нас самите? Но моля ви се. За какво да живеем, ние не сме полезни с нищо, за никой, дори за нас самите!

Сега ако ми позволите, моя приятел ще ме замести и ще ви разкаже за своя план, пък после ще обсъдим.

Аз застанах на мястото на Чарли и заговорих.

- Нямам какво толкова да добавя като обръщение към вас, започвам направо.

Някой от вас чел ли е Робин Худ. Е ако не сте, ще ви разкажа сюжета.

Той краде. Да, взима от богатите и дава на бедните. Ние сме бедните! Нямаме Робин Худ, но нямаме какво да губим, за това, аз смятам, че ние самите можем да се вземем в ръце и да направим нещо за нашето бъдеше.

Приятели, познати, и вие тримата, които живеете тук от около година, а даже не ви знам имената, тази вечер ще ограбим богаташите.

Не очаквах да ми ръкопляскат, но не очаквах и такова мълчание, всички замръзнаха на място и стояха така няколко секунди. Получи се неловка ситуация. След минута един от клошарите се изправи и каза.

- Какво пък? С теб съм, може и да се справим.

След него се изправи втори, след това трети и така се събрахме дузина души.

Последва двучасово обяснение на целия план, бях измислил за всеки според възможностите маршрут, който да обиколи. На места имаше по двама, дори трима души. Помолих най-учтиво да не се употребява алкохол, също така ги помолих да се изкъпят, защото не трябва да остава остатъчна миризма, нека бъдем реалисти ние нямаме парфюми и миришем доста зле. Насрочихме за начален час 2 и 30 след полунощ.

Нямах търпение да направим този удар, беше доста мащабно, чак ме учуди как се съгласиха моментално.

Лежах върху капака на една стара кола, която само Господ знаеше от кога стои тук. Чух стъпки. Огледах се, но беше тъмно и не можех все още да видя, кой приближава към мен.

Постоях още малко взирайки се в тъмнината, когато син шлифер, сякаш я разпори с нож и изскочи от нищото.

Това беше Чарли, спря се до мен и каза, че хората са започнали да се събират, но все още някои липсват.

Изправих се, поех си здраво дъх, и си казах „Това е”.

Започваше едно ново приключение в моя живот. Той никога не е бил кой знае колко интересен, дори беше еднотипен, но сега само за някакви си два дни аз щях тотално да преобърна хода на собствената си съдба.

 

 

 

 

                                          

 

                                          Глава I. Обирът
                

                                  (Всеки има право да кове

съдбата си,или да
провали сам своето бъдеще)

 

Нощта беше приятна, нямаше облаци, нито вятър, но пък вечер ставаше малко хладно. Запалени огньове, горяха във всеки контейнер по улицата и огряваха тъмнината с блещукаща светлина.

Събрах „своя отряд” около един от запалените контейнери  и започнах да говоря.

- Тази нощ, ние с вас ще променим своя път. Тази нощ ще бъде нещото, което ще ни изпрати в утрешните вестници. Било то чрез арести или чрез успеха на нашата операция.

Все едно. Тази нощ ще бъде забавна.

След тази реч, Чарли ме дръпна и каза:

- Страхотна реч, типична за журналист, и също така типично, половината не те разбраха. Не всички тук са бивши биолози или физици, говори по-просто, така всеки ще те разбере.

- По-просто от това едва ли ще мога, не смятам, че прекалявам с правоговора си. Все пак, макар и на улицата, аз се надявам да се върна при нормалните хора, тогава обещавам ти Чарли, ще напиша книга, книга за моя живот, и твоя също. Ще бъдем заедно там, обещай ми!

- Вече ти казах, аз съм с теб, щом мислиш, че на хората няма да им  дойде до гуша да се правим на лидери добре. Но да знаеш, може да имаме проблеми с някои от тях заради това, виждал съм как бързо палят, това са гладни хора, не се бъзикай с тях!

Послушах Чарли, и реших, когато пак припомняме плана да се държа по-вежливо, дори ги послушах за малки промени в плана, някои от тези хора са били издирвани обирджии, те знаеха какво правят.

След като „квартала бе разпределен”,всички тръгнаха.

Бяхме само тримата, аз Мириам и Чарли, ние трябваше да посетим няколко къщи наблизо, решихме да действаме заедно, вместо да се разделяме. Първата ни цел беше, къща, която Мириам предложи. Била доста богата, но в нея живеел само един човек, отдавна го наблюдавала. Сметнахме, че няма да представлява трудност за нас, да нахлуем вътре и да вземем каквото ни е необходимо.

Да си призная честно, малко ме гризеше съвестта. Никога до сега не съм взимал чужда вещ, освен ако не ми е дадена от някой. Изключвам тази сутрин, когато нападнах човека с чантите.

Надявах се този клетник да не е имал деца, не исках да съм човекът, който е изял закуската на невръстни хлапета.

Докато вървяхме към първата къща, ми направи впечатление, че никой не започна разговор, всеки мълчеше и си мислеше за своя план, този, който никой друг. освен него самия не може да изпълни, той е прекалено сложен за обяснение, но за него е елементарен, всеки от нас го е имал, невинаги е работел, но съм убеден, че всеки от нас го е мислел за безгрешен, перфектен, идеален.

След около минута вървене, вече бяхме пред къщата, типична за над средното ниво, с красива фасада, поддържана морава и пълна с ценни предмети, който щяха да ме направят богат. Така де, поне се надявах.

Потърсихме от къде можем да влезем и дали има алармена система. Видяхме леко открехнат прозорец, което ми подсказа, че и да има аларма, то тя поне не е включена.

Приближих се до прозореца, и погледнах през него, това беше всекидневната, както и предполагах, беше доста богато обзаведена. Бутнах прозореца навътре и надскочих зида, който ме делеше от уюта на този дом.

Огледах се и видях малък джобен часовник. Изглеждаше доста скъп! На вид изглеждаше стар, може би е семейна ценност. Нямам кой знае какъв морал вече, така че го взех и го прибрах в джоба на дънките си. Приближих се отново до прозореца и казах на Чарли и Мириам, че могат да влязат.

- Заповядайте моля! Защо стоите там? Чувствайте се като в собствения си дом. Сега ще направя кафе.

- Не, моля Ви! Не си правете труда господине. Ние сме за малко. Трябват ни някои от вашите вещи и се тръгваме. Няма да ви безпокоим - отсече Чарли.

- Хайде влизайте, да не ни поканят в някоя килия след малко! – прекъсна нашия любезен разговор, Мириам.

Разделихме се и започнахме претърсване на къщата за ценни, но малки и лесни за носене предмети, такива, с които ако се наложи лесно ще избягаш. Като джобния часовник, който взех малко преди това.

Приближих се до един шкаф в дясно от мен, и започнах да отварям чекмеджетата едно по едно, не ми отне много време, още във второто чекмедже имаше нещо, което страшно щеше да ми помогне, а именно 1000 долара…

Какво да ви кажа, тук или си много беден или си много, ама много богат. Аз едва намирам какво да ям, а той си държи 1000 долара в чекмедже и то в стая с отворен прозорец на първия етаж. Какво очаква? Та те не са негови.

Прибрах парите на сигурно, в по-малко скъсания ми джоб ако мога така да се изразя.

Прерових и другите чекмеджета, но в тях нищо не открих, поогледах се малко и влязох в съседната стая. На малка маса за кафе имаше угарка от пура и недоизпит коняк, помислих си защо пък не. Взех пурата извадих своя кибрит. След като се уверих, че вече е сух, с усмивка на устата запалих пурата, издишах кълбо дим и отпих от коняка. Беше върховно изживяване, не бях опитвал този вкус от доста време. Липсваше ми ужасно много. Не съм сноб, но обичах пури и качествен алкохол. Съдете ме!
Не след дълго, щастието ми бе нарушено, явно с дима от пура, съм задействал противопожарната аларма. Започна да вие, като че терористи нападат. Първата ми реакция, да си призная беше да намеря път за бягство, но после размислих и се върнах за приятелите си.

Стигнах до коридора и видях как Чарли бяга надолу по стълбите, а голям, плешив, дебел и мазен господин тича след него. Когато ме видя, човекът се стъписа, предполагам си е мислел, че Чарли е сам, но след като разбра за присъствието ми явно се уплаши — придобих уверен вид.

Докато плешивецът ме наблюдаваше, Чарли го удари с ваза по главата.

- Да се измъкваме. – Каза Чарли

- А, Мириам, забрави ли, че бяхме трима Чарли?

- Добре де добре, ще се върнем за нея.

- Влязохме трима и ще излезем трима!

След като казах „тежката си дума” се запътихме към втория етаж, за да намерим Мириам. Мислех си, аз предизвиках алармата, на мен ми хрумна да бягам, а чета лекции на Чарли, може би затова нямах приятели докато бях богат, представете си сега колко съм арогантен, ами тогава. Ужас, как съм живял сред хора?

Едва ли точно сега ще получа отговор на въпроса, по-добре да се измъкваме с останалите.

Докато изкачвахме стъпалата, видях как Мириам тичаше към нас, отдръпнах се, за да мине и я последвах.

Минавайки покрай възпълния господин, който се беше проснал на земята, изведнъж се спрях, нещо привлече вниманието ми. Имаше пистолет на масичка близо до вратата на изхода. Протегнах ръка да го взема и в този момент нещо ме сграбчи за крака. Обърнах се и видях, как онзи дебелак се опитваше да ме повали на земята.

Беше доста силен, нямаше как да се справя с него. Един охранен и добре отглеждаш себе си чиновник, срещу почти загинал от глад бездомник. Силите ни просто не бяха равни.

Докато се усетя, чиновникът ме повали на земята, и ме удари силно, след удара явно съм изпаднал в безсъзнание.

Не знам колко време  съм бил така, но се събудих от плесници по лицето, отворих очи и видях Мириам над мен.

- Събуди се! Хайде, точно така. Отвори очи.

- Добре съм. Къде е дебелакът? Какво стана с него?

- Той вече няма да притеснява никой!

- Чакай, чакай, не си го убила нали?

- Напротив! Наложи се! Явно ни е усетил, че влизаме и още тогава е звъннал на полицията. Хванаха приятеля ти Чарли, ченгетата го заловиха и откараха някъде.

- Какво? – изправих се бързо, адреналина нахлуваше в мен, и ярост и болка, прилив на сили, който ме караха да треперя. Как така го хванаха? На къде го отведоха?

- Не знам, но не го откараха към полицията, нито към ареста, те са на север, а тези го отведоха на изток, към Пейнтстоун.

- Към столицата? Но защо, какво става, та той не е направил, кой знае какво?

- Нямам идея, но трябва да се махаме от тук. Отивам да потърся дрехи, ще трябва да се преоблечем.

- Добре, аз ще почистя тук.

Мириам се качи на горе по стълбите и влезе в спалнята на дебелака, аз завлякох трупа му в мазето, което беше вляво от мен. Хвърлих тялото там, а след това потърсих нещо, с което да попия кръвта. От кухнята взех парцал и кофа, както и две хавлиени кърпи. Прикрих доказателствата с кърпите колкото успях, а каквото бе останало измих с парцала. Не остана и следа от това, че тук е имало труп.

Мириам слезе с един сак, беше събрала всичко необходимо, дрехи, малко храна, както и един шампоан.

- За какво ти е това?

- Не ми опявай, не съм се къпала с толкова скъпо нещо никога, искам и аз да пробвам.

- А къде по дяволите смяташ да се изкъпеш, трябва да се махаме.

- Именно! Всичко съм измислила, планът е следният.

Бягаме от тук по магистралата за Ню Рентвил. Ще се отдалечим малко, за да не сме на осветени места. Ще бягаме през полето. На около 10-15 мили от тук минава река, до нея има малка рибарска хижа. Нашите ме водиха там, когато бях малка. Ще се изкъпем, ще се преоблечем и ще хванем някой на автостоп до Ню Рентвил.Не можем да останем с тези дрехи, никой няма да спре на бездомници.

- Добре идеално, имам един приятел, професор по физика, той ще ни помогне да се измъкнем, дано само още живее там, все пак минаха 7 години. Ако е все още същия добряк, какъвто и преди, няма да ни откаже помощ.

- Да тръгваме, преди да са дошли онези. По пътя ще ми разкажеш за този твой приятел.

Излязохме от къщата през задна врата в дъното на коридора. Водеше до задния двор. Прескочихме оградата и побързахме да се скрием.  Пробягахме по шосето до другия му край. Там имаше мантинела, зад която започваше обширно поле, водещо до Ню Рентвил.

Надкрачихме мантинелата и се спуснахме в полската шир. Бягахме в продължение на поне 30 минути, нямаше време да поглеждам назад, не знаех дори дали ни гонят или не, просто тичах през полето, без да мисля за нищо. Накрая капнали от умора, се спряхме да починем за малко.

- Отдалечихме ли се достатъчно?- просъсках през зъби. Нямах сили да говоря. Дишах толкова учестено, че дробовете ми щяха да се пръснат.

- Измина ли сме не повече от 4-5 мили, да не мислиш, че си прелетял направо до дестинацията си.

- Само питам. Какво ще правим сега?

- Можем да поостанем за малко, но не повече от десетина минути.

- Добре, тъкмо ще анализираме ситуацията малко по-спокойно. Започнахме организирани грабежи на къщи. По време на обира на първата ни къща ни заловиха на място. За капак на всичко убихме собственика, а Чарли бе отведен на изток към столицата.

- В общи линии.

- Взе ли нещо ценно, поне да си е струвало.

- Само това.  Мириам извади от джоба си нещо и ми го подаде.

Огледах го внимателно. Макар на лунна светлина, ясно си личеше, че това беше златно. Някаква брошка във формата на гълъб, имаше смарагдово зелено око, изглеждаше доста скъпо бижу. Аз бих го оценил поне на 9-10 хиляди долара. А може би и повече.

- Много добре, това е доста ценно, мисля, че се дава на членовете на военния клуб. Там са само генерали. Все хора с доста власт и разполагащи с много пари. Но от друга страна, явно сме убили един от тези генерали. Сега няма как да не ни хванат. Нищо чудно да трябва да напуснем страната. В противен случай, скоро ще намерят телата ни захвърлени на бунището.

- Така е, но все пак нека да отидем до този твой професор. Може той да ни помогне.

- Да тръгваме, само не ме карай пак да тичам, нека походим малко, имаме време до изгрев-слънце, поне още 3 часа. Ще стигнем до тогава при онази рибарска хижа нали?

- Да! Съвсем близо е. Скоро ще пристигнем, обаче я вземи ти да носиш този сак. През цялото време аз го мъкна на гръб. Какъв кавалер си ти? Как ще свалиш мацка, когато отидем на почивка в Колумбия?

- В Колумбия?

- Ами да, там няма да ни търсят, топло е, млади мулатки се разхождат полуголи край морето, аз ще мога да гледам най-новите сериали…

- Добре, добре, спечели ме още като каза млади мулатки.

- А как се казва този, при който искаш да отидем?

- Виктор Петрович. Много скъп за мен човек, но отдавна не съм го виждал. Дано не ме е забравил.

- Няма как да те е забравил, та ти си незабравим. Чудя се как още не си си посегнал сам?

- Страхотно чувство за хумор. Мястото също е подходящо. Нека се посмеем на гърба на клетия клошар бездомен, докато той бяга от властите.

- Беше просто шега, не прави от всичко драма, моля те.

Вървяхме така доста дълго, обсъдихме много неща, които ни вълнуваха. На изгрев слънце, Мириам каза, че сме пристигнали. След малко наистина видях покрив на малка колиба в далечината и се забързах. Бях адски гладен, а чак там можехме да се разположим за по-дълго време. Когато пристигнахме, хвърлих сака на земята и се свлякох до него от умора.

- Това сигурно означава, че аз ще се изкъпя първа. Защото като те гледам, ако влезеш във водата ще се удавиш.

- Защо постоянно ме дразниш, защо не ме харесваш, аз те харесвам.

- Не, че не те харесвам, просто изпитвам някакво отвращение, когато видя безпомощен мъж като теб.

- Ето пак. И аз те обичам. Хайде отивай да се къпеш аз ще си умирам сам тук.

- И не си помисляй да гледаш, ще ти откъсна перископа и ще го дам на рибите за стръв, може да хвана някоя каракудка.

- Има само един начин да разберем. Може пък някоя щука да клъвне, но това трябва да се провери. Ставам доста агресивен, когато съм възбуден. Нормално е! Не съм виждал жена отдавна, но ти влизай да се къпеш, не се притеснявай.

Мириам ме изгледа изпитателно, врътна се и тръгна към реката. Аз легнах на тревата, разпрострях се навсякъде, до където стигнах и гледах небето. Точно това време ми е любимо. Слънцето тепърва изгрява и цялото небе е не синьо, а розово. Бавно започва да се съмва, а аз гледам цялото това шоу и то е само за мен.

Когато отпочинах се изправих, раздвижих се малко и реших да огледам хижата. Бутнах вратата, а от течението, което направи тя се вдигна голям прахоляк.

Тук никой не беше влизал от дълги години. Стая три на четери метра широка, и около два метра и половина висока, с няколко шкафа по стените, една маса в средата на стаята, а срещу мен прозорец, който гледа към реката.

Нямах нужда да гледам, Мириам не беше на това място, пък и се изплаших от заканите и.

В стаята имаше някакъв стар телевизор. Не знаех защо е тук, след като надали има прекаран ток. Явно са имали решение за този проблем. Огледах стаята. Не намерих нищо полезно. Само в една чаша бяха пуснати 6 долара на монети и 2 банкноти от по 5 долара. Взех ги и излязох на вън.

Огледах около хижата и видях малък отвор. Тази колиба имаше и мазе. Не можех да повярвам, че някой е хвърлил толкова труд за това място. Влязох в стаята и погледнах отново, търсех някакъв капак, от който да сляза в мазето. Преместих всички шкафове с много усилия и накрая го намерих. Сигурно никой не трябва да влиза в тук, щом толкова са се постарали да го скрият. Отворих го и погледнах вътре, имаше само едно-единствено нещо, но пък то отговаряше на въпроса ми какво толкова ценно имат долу. Имаше генератор на ток, който вероятно е доста стар и работи с дизел.

Слязох долу, за да го огледам от близо, имаше и туба с нафта до генератора, беше пълна само до половината, но все пак имаше. Огледах това чудо, нищо не му разбирах, и как иначе, какво ти разбира един журналист от генератори. Намерих къде се сипва нафтата. Естествено в дупката, на чиято капачка пише- „Дизел. За да отворите капачката развийте наляво”. При такова обяснение дори аз ще се справя. Излях нафтата в резервоара, потърсих бутона за палене и установих, че такъв няма. Моторът се палеше с връв увита на макара. Когато издърпаш връвта, тя задвижва макарата и двигателят пали. Издърпах я няколко пъти. Вероятно вътре в тези тръби ще мине нафта за първи път от няколко години. Не знам колко опита ми бяха нужни, но се изпотих. Накрая чух прекрасния шум на работещ мотор. Качих се горе и включих телевизора, трябваше да си намеря сам чистотата, беше доста стар, виждал съм по витрините как изглеждат новите. Този беше стар дори за моите разбирания. След дълги усилия хванах някаква чистота. Даваха филм. Оставих го, исках малко да погледам. Отидох до сака извадих малко храна и седнах пред телевизора. Беше ми много интересно как се е развило киното в тези години. Обожавах това изкуство. Преди време не изпусках филм в киното, дори да не беше много интересен.

Докато гледах към телевизора, изведнъж картината спря и след това започнаха новини.

- В Бийчпойнт е заловен опасен престъпник. Смята се, че е имал съучастници. Убит е, ген. Себастиян Боун, който преди месец изнесе реч по повод войната в Иран и Сирия. Изказването му тогава бе доста крайно относно войниците ни там. Тогава той каза. Цитирам:

- Тези нехранимайковци, трябва да защитават родината си, не да се обучават по-цял ден. Държавата плаща за резултати на своята армия, а не за обучението и.

- Полицията смята, че убийството му е свързано именно с това негово изказване. Очаквайте скоро продължение по случая.

Стреснах се. Това означава, че ще ни гонят до дупка. Този наистина се оказа важна клечка. Стана ми доста криво, защото аз бях отговорен за това. Заради мен хванаха Чарли. Може би ако не бях толкова прям и бях изчакал малко с този безумен план, сега всичко щеше да е наред. Аз съм виновен.

Излязох от хижата и потърсих Мириам, тъкмо се беше облякла и седеше на припек. Косата и беше небрежно разпиляна по тениската, която беше облякла, все още не беше изсъхнала напълно. Освен тениската, беше сложила и дънки, плътно прилепнали по тялото и, седяха и страхотно. Беше с невероятно секси тяло. Каквото и да сложи, ще и седи добре.
Вероятно онзи все пак има съпруга, или е имал някога, щом пази женски дрехи в гардероба си. Гледаше водата и си мислеше нещо. Щеше ми се да разгадая всичко, което се въртеше в красивата й, руса глава. Вероятно съжаляваше, че е тръгнала с мен и е предприела безсмислен риск. Седнах до нея. Не казах нищо. Просто гледах в същата посока като нея. Мълчанието траеше няколко минути, след това реших, че е време да го прекъсна.

Разказах и за това, което бях видял в рибарската хижа. Как съм намерил генератора за ток и какво съм видял по новините.

- Мисля, че не трябва да се задържаме дълго тук. Ще отида да се изкъпя по най-бързия начин. Обличам се и тръгваме. Побързах да изпълня думите си.

През това време, Мириам трябваше да се нахрани и приготви за път.

Бях доста бърз, изсуших се със старите си изтъркани дънки, свих ги на топка с другите дрехи и облякох тези, които Мириам ми беше взела от къщата на онова копеле.

Стояха ми като на плашило. Бяха поне три номера по-големи. Все тая. Трябваше да се махаме.
Преместих парите и часовника в новите си дрехи. Тъмно-сини дънки, черна блуза и един тънак шлифер. Ако бяха мой номер, щях да изглеждам като някой доста важен господин.

Грабнах празния сак, бутнах в него старите си дрехи, както и тези на Мириам, хвърлих два, три по-тежки камъка вътре, затворих сака и го метнах на дъното на реката.

След това тръгнахме към магистралата, беше на около седемстотин метра от нас.

- Разкажи ми за този Виктор. Що за човек е той?- заинтересовано попита Мириам.

– Познавам го, от дълги години. Беше един от най-добрите ми приятели. Бяхме аз, Виктор и Чарли. Всеки ден, всеки божи ден, ние бяхме заедно. Точно в 17 часът и 45 минути, влизахме в един и същи бар. Бара на Уокър. Това беше място за разпускане. Да изпиеш две-три бири, да се позабавляваш. Случвало ми се е дори да забия някоя мацка. Беше непретенциозно заведение, всеки можеше да прави каквото поиска, все едно че си в собствения си дом. Самият Уокър, беше наш приятел. За съжаление го застреляха в една пресечка за 5 долара, 5 шибани долара.

След този случай, не можех да повярвам в какъв свят живеем.

Чарли, пък беше ексцентрик, появяваше се облечен в зелен костюм на Коледа, и раздаваше на всеки тениска с изрисувана седемлистна детелина, разположена в гориста местност.

Виктор! Той беше луда глава. Като всеки руснак си падаше по водката. Можеше да изпие литър и нещо за 3-4 часа. Въпреки това беше гениален ум. Не познавам човек, по-любознателен и творчески настроен от него. Добър приятел. Верен до гроб. Никога не ме е предавал.

Стигнахме до магистралата. За по-сигурно,

накарах Мириам да се скрие зад един храсталак, а аз се качих на пътното платно и зачаках да мине кола. Седнах на земята, облегнах глава на мантинелата, изпънах краката си напред  и се замислих:

Защо се случи това? Какво бях направил вчера? Никога не съм убивал каквото и да било! За Коледа дори си купувах готова пуйка. За да не се налага да чистя вътрешности.

Какво се случваше с Чарли? Дали беше добре? Сигурен бях, че е в Пейнтстоун. На изток нямаше друг град, освен него. Беше на около 60 мили от Бийчпойнт, но беше и на границата. След него вече не беше наша територия. Просто нямаше къде другаде да го заведат. Освен ако не го караха там, за да го прехвърлят другаде със самолет. Това беше малко вероятно. По-скоро беше в някоя килия, два на два метра, с решетки и се чудеше защо ме е послушал. 

Осъзнах се от звука на приближаващ мотор.

Започнах да ръкомахам, беше още далече, но когато приближи, намали и спря на десетина метра от мен. Явно бе забелялязъл моя зов за помощ.

Свали си каската и ме повика, без да слиза от мотора. Беше, добре облечено младо момче, афроамериканец, с къса коса и малко по-издължено лице. Очите му бяха кафяви и имаше набола брада. Носеше кожено яке и дънки. Явно бе запален на тема мотори. Приближих и направо го заговорих.

- Здравей. Трябва ми превоз до Ню Рентвил, но не съм сам! Има едно момиче с мен.

- Няма как да ви кача и двамата на мотора, съжалявам.

- А ако ти дам 500 долара. За да ми го дадеш на заем, а ти се прибереш на стоп. Трябва много спешно и бързо да стигна до града.

- Да ви дам мотора си за тези пари? Ами ако не го видя повече? Може да сте измамници! Какво ми гарантира, че пак ще те видя?

- Прав си. Добре, а имаш ли телефон, поне да се свържа с приятел да дойде да ме прибере?

- Имам! Кажи как се казва твоя приятел, ще набера централа, за да ми кажат номера му?

- Виктор Петрович. Професор по физика. Беше декан на щатския университет.

- Познавате професор Петрович? Аз съм негов студент. Имам му номера записан в указателя, сега ще позвъним.

- Благодаря ти момче.

- Здравейте професор Петрович, аз съм Дъстин от вашия курс.

- Здравей Дъстин, с какво мога да ти бъда полезен?

- Всъщност не става дума за мен, един ваш познат иска да ви чуе…

- Здравей Виктор, как си? Не сме се чували повече от 7 години, помниш ли ме?

- Кой си ти, не разбирам, защо не казваш направо ами увърташ?

- Помниш ли, кой написа статията „Тримата от бара на Уокър”?

- Ти ли си гадино такава.

- Същият, но малко по-гаден.

- Къде се изгуби през всички тези години? Не съм те чувал и виждал от онази вечер с трите молдовки. Какво стана с теб?

- Ще говорим приятелю. Можеш ли да ме подслониш за ден, два?

- Разбира се заповядай! Вратата ми винаги е била отворена за теб.

- С мен е и едно момиче. Тя може ли да…

- Момиче не е стъпвало в къщата ми, от както Даян си отиде, трябва ми малко женско присъствие! Ше ми е приятно да доведеш приятелката си.

- Благодаря! Ше дойдеш ли да ни вземеш? Намираме се на магистралата. На около 30 мили  от града в посока Бийчпойнт?

- Трябва да почакате доста. Сега имам лекции.

- Ще ви дам мотора срещу 500 долара. Щом познавате Ректор Петрович, имам ви доверие - момчето прекъсна разговора ми с Виктор.

- Благодаря хлапе. Виктор идвам до няколко часа , живееш ли още в същата къща?

- Не, сега съм в крайните квартали, на изток от града.

- Май си се замогнал. Там не бяха ли само богаташи?

- Има да. Срещат се. Ще си говорим като се видим, чакам те.

- Дъстин... взимай тези пари, и ще се видим в града. Знаеш къде живее Виктор нали?

- Да, да знам, ще ви намеря.

- Ще имам нужда и от твоя телефон, за да го открия къде живее.

- Разбира се. Вземете. Само не прекалявайте с разговорите.

- Длъжник съм ти. Няма да съжаляваш. Ще си получиш мотора и телефона веднага щом пристигнеш в града.

Извиках Мириам, качихме се на мотора и тръгнахме. Беше много трудно да го управлявам това чудо. Карал съм само кросови мотори и то преди много време. Иска се доста сила, за да удържиш такъв звяр. Бях твърде концентриран върху идеята да се задържа на мотора и да не направя катастрофа, и неусетих кога стигнах в покрайнините на Ню Рентвил.

 

 

        Глава II. Ню Рентвил

                                                                               (Приятелството,

често се гради на доверие.

Опасно е да градиш върху

нещо толкова нестабилно)

 

 

Когато влязох в града, в главата ми нахлуха спомени, всичко тук за мен беше като отворена книга. Нищо не се беше променило. Нямаше нова инфраструктура, нито ново осветление, сякаш беше замръзнал във времето. Същите стари сгради, коли гниеха по пътищата, паркирани от години. Бяха там, защото да караш собствен автомобил се превърна в лукс с годините. Горивото беше толкова скъпо, че хората предпочитаха да ходят пеш на работа.

Помнех всяка сграда, всеки магазин, всеки пътен знак, навсякъде съм бил в този град.

Дори старите драскулки по стените, оставени там преди години си стояха непокътнати. Но това беше само едната страна на града. В другия край, там на изток, където живееше и Виктор, картинката беше различна. Подредени улици, чист квартал, много зеленина, през няколкостотин метра имаше къща с красив двор. Тези хора си живееха добре. Радвам се, че Виктор сега е един от тях. Поне той, имаше приличен живот.

Когато навлязох в „квартала на заможните” се обадих отново на Виктор.

Той ме напътстваше улица по улица, и накрая го намерих. Спрях пред голямата му двуетажна къща с двор, красиво украсен с безброй цветя, райграс, и каменни пътеки. Три стълби водеха до неговата входна врата, бяха във формата на полукръг и силно осветени.

Виктор ме посрещна и ми подаде ръка.
Беше поостарял. Тук там имаше бръчици под очите. Имаше къса прошарена брада, точно за каквато мечтаеше на младини. Дори искаше да си пусне брада, а после да си направи тук там бели кичури, за да изглежда прошарена. Облечен в  кремав костюм и бледорозова риза които бяха в идеален синхрон с белите обувки от естествена кожа.

- Здравей приятелю, добре дошъл в моя дом. Знаеш, че можеш да останеш колкото решиш. Тъкмо да си припомним щурите години.

- Много щедро, благодаря Виктор, но смятам да остана само ден-два. Дано не ти досадя. Това е Мириам, тя е моя приятелка.

- Приятно ми е, чух доста хубави неща за вас професоре.

- Всички са измислени!- каза Виктор с усмивка на лицето — На мен също ми е приятно госпожице. Но защо стоим на вън, да влизаме, нека пием по нещо.

Къщата беше огромна, имаше голям коридор, цветя, навсякъде цветя, сякаш не беше професор по физика, а професор по ботаника, два големи скрина и едно пиано запълваха останалото пространство. В кухнята също беше луксозно, скъпи мебели вероятно по поръчка, скъпо кухненско обзавеждане, личеше, че е заможен. Освен трапезна маса от масивно дърво, в тази огромна кухня имаше и кътче за посрещане на гости. Обзаведено с луксозен диван от естествена кожа, и една стъклена масичка за кафе. Това място беше едно от най-уютните кътчета в къщата.

Виктор разсипа по чаша кафе и седна да си говорим.

- Е, разказвай. Как ти върви, ти винаги си бил късметлия? Сигурно живееш в друга държава някъде на топло, а? – попита ме Виктор, без да знае, какво всъщност се беше случило.

- Не точно! Всъщност през тези години, бях бездомен, нямах какво да ям и просех пари, заедно с Чарли.

- Какво говориш? Защо не се обадихте, какво се е случило?

- Взеха ми всичко, къщата, колата, запорираха ми банковите сметки.

- Но защо? Да не си затънал в дългове?

- Защото не написах опровержение на онази статия! Помниш ли? Когато разкрих мръсната им схема с оръжията?

- Аз мислех, че си повишен. Мислех си, че вече си милионер някъде на юг и си живееш живота. Дори не подозирах, че си някъде там навън, сам и безпомощен. А с Чарли, какво се е случило?

- Отказа да разработи някакъв вирус, искаха да направи нова болест. Мисля, че статията ми и този вирус имат нещо общо. Той отказа Виктор, а те убиха цялото му семейство, жена му, децата му, той самия живя на улицата, защото нямаше пари да изплаща ипотеката си.

- Не знаех за това, съжалявам, защо не се обадихте?

- Знаеш, че егото ми винаги е било по-голямо от потребностите ми. Не исках приятелите ми да ме мислят за неудачник.

- Стига глупости, познаваме се, виждал съм те да наливаш водка в гърлото си посредством фуния. После се качи върху една табуретка и пя казашки песни заедно с една плюшена играчка мармот, която представяше на всички за твоя дует партньор, понеже никой не желаеше да се присъедини към този ти, театър. – Каза през смях Виктор.

В този момент на вратата се позвъни. Виктор стана да види кой е. Това ме успокои, никой нямаше да чуе края на историята с плюшената играчка.

Заговориха се, чувах ги, Виктор беше оставил вратата отворена. Гласът ми бе познат отнякъде. Стояха там около две-три минути, накрая  го покани да влезе.

Когато отвориха вратата на кухнята видях, че това беше Дъстин, момчето, което ми даде мотора си.

- Но как стигна толкова бързо, аз самия пристигнах преди малко?

- Хванах автобуса за града, на 50 метра от мястото, на което стояхме има автобусна спирка, само че е зад завоя и не можете да я видите от това място.

- Защо не ми каза, щях да си хвана автобуса, нямаше да взимам мотора ти?

- Парите ми трябваха, а и вие настояхте. Тези пари са ми следващия семестър.

- Върни му парите Дъстин! Как може да се възползваш от човек в беда? Не е редно! — обади се троснато Виктор.

- Добре, добре ето ви 450 долара…

- Нали ти дадох 500, как така сега са 450?

- Дадох 20 долара за билет до града, а останалите 30 похарчих за храна в бистрото на гарата.

- Добре, поне си ги оползотворил за храна. Оценяваш колко е важна, това е хубаво.

- Не! По-скоро бях гладен и ми се хапваше точно пица с много сирене и гъби, изядох една, след това ядох сладолед, и накрая си купих една чанта с шоколадови десертчета.

- Ти си нагло хлапе, харесваш ми.

Помолих Виктор за други дрехи, за да мога да отида по-късно на пазар. А Дъстин, успях да го изнудя да ни съпроводи. Качих се на втория етаж за да се преоблека.
Това вече беше друго нещо. С Виктор, сме горе-долу един размер. Взех от шкафа блуза, тъмно-сива, копринена, без щампи по нея. Обух панталони, спортно-елегантни, също сиви, избрах си подходящи обувки и слязох доло за да изчакам останалите. Седнах на канапето в кухнята и постоях така.

През това време Виктор седна до мен и каза:

- Това което ми разказа не е всичко нали?

- Така е има и още, издирват ме за убийство, което не извърших аз. Мириам го уби, но не е в това въпроса. Ще започна отначало.

Всичко започна, когато се запознах с Мириам, бяхме с Чарли под един от кейовете на плажа в Бийчпойнт, там я намерих. Тя също е бездомна, за да се препитава обаче използва методи различни от просенето. Измислих как да си върна загубеното. Организирах банда от клошарите на улицата и реших да ограбим богатите. Нещо като Робин Худ, само че задържаме парите за нас. При първия ни грабеж, ни хванаха. Щяха да ме убият ако Мириам не ми беше помогнала. Уби нападателя ми, който в крайна сметка се оказа не кой друг, а ген. Себастиян Боун.

- Доста сериозно си загазил! Как все се забъркваш в някакви каши? Винаги си бил такъв.

- Така е защото знам, че имам приятели, на които да разчитам, а сега мога ли да взема и колата ти за пазара?

Не извинявай, ставам нагъл, после ще поискам да ми заемеш няколко хиляди и къщата си.

- Стига, ето вземи ключовете, само внимавай, може да знаят, че си тук. Бъди предпазлив!

- Спокойно аз съм журналист. Бил съм и папарак! Знам как да съм невидим.

Докато казвах това, Дъстин влезе в стаята.

- Да тръгваме, трябва да сме бързи.

- Ами хайде, тръгваме. Ти ще караш хлапе.

В колата се почувствах сигурен, знам че дори да ни подгонят, ще избягаме някак, а след това Виктор можеше да я обяви за открадната и всичко е наред. Щяха да ми лепнат и кражба на автомобили в досието. Чудно!

Мириам се забави доста, само тя не беше в колата. Тъпа женска суета. До вчера беше бездомна, а сега сигурно се гримира.

Поглеждах нервно часовника, вече минаваха повече от 15 минути. Реших да проверя, но точно когато излизах от колата, Мириам най-после дойде. Не беше гримирана, само преоблечена. Явно бе намерила стари дрехи на Даян, съпругата на Виктор, която вече не бе сред живите. Беше облякла червена рокля, дълга до коленете. Не беше прилепнала, седеше свободно, върху нежните извивки на тялото й.

Косата бе вързала на кок, а изтърканите маратонки бяха сменени с ниски червени пантофки.

- Защо се забави толкова?

- Не можех да намеря подходящи обувки.

- Жени! – правилно отбеляза Дъстин.

Когато не шофираш ти, имаш уникалната възможност да гледаш града, да го наблюдаваш, всяка една плочка по тези тротоари носеше спомени за хората минали от там през годините.

Загледах се в огледалото за обратно виждане, Мириам гледаше през прозореца, и сякаш погледа и беше празен. Попитах я:

- Какво става, града ли не ти харесва?

- Градът си е наред, просто ме е страх, че сега вече ще ни опандизят, или Бог знае какво друго може да ни направят.

- Сигурен съм, че Виктор ще измисли нещо. Когато се върнем в къщата ще говоря с него. Успокой се! За сега сме в безопасност.

Дъстин караше внимателно, беше добър шофьор, стигнахме до първия магазин доста бързо, паркирахме колата и тръгнахме към него. Нямах нужда от друго, освен от дрехи, затова, дадох парите на Мириам, всички 950 долара. Харесах си дрехи, след това трябваше някак да ги накарам да се забавят. Исках да проверя за магазин, в който да продам часовника, откраднат от псевдогенерала. Издърпах Дъстин настрана и му казах:

- Искам да намеря подарък за Виктор, има ли на близо магазин за часовници?

- Да, съвсем на близо, но са много скъпи, имат колекционерска стойност.

- Ще го погледна на бързо. Вие платете дрехите и купете нещо за вечеря с останалите пари, запазете малко за часовника. Не повече от 100 долара.

След като Дъстин ме упъти към магазина, се забързах на там. Надявах се, че ще струва нещо. Поне да знам, че разполагам с пари, ако случайно се наложи да ги използвам за друго, освен за храна.

Бутнах вратата и пристъпих в магазина. Зад щанда седеше възрастен мъж с костюм, личеше си, че разбира от търговия с антики.

Без да увъртам много, извадих часовника и му го показах.

- Колко можете да ми дадете? Това е семейна ценност, но ми трябват пари.

Търговецът го огледа старателно, дори отвори задния капак и броеше някакви неща. Накрая каза:

- Давам ви 4 000 за него, съгласен ли сте?

Погледът му се втренчи в мен изпитателно, сякаш искаше да ме порази някоя гръмотевица, за да задържи часовника. Виждах ясно лъжливата му физиономия, той искаше да ме измами, часовника струваше поне двойно на това, което ми предлагаше той.

Познавах ги тези обирджии. Те се възползваха от невежеството на бедните хора и купуваха семейните им антики за жълти стотинки. Познати схеми навсякъде. Разкривал съм стотици такива в годините, когато бях журналист.

- Часовникът представлява интерес за вас. Чета го в погледа ви и знам, че струва повече от това, което ми предлагате. Искам 6 500 за него.

На долу по улицата имате колега, който ми предложи 6 000 и му отказах, можете да изкарате най, малко 1 000 долара от него ако ми дадете тези пари, които ви поисках.

- Само защото се пазарите сякаш сте на Капалъ Чершия” в Истанбул ще ви дам 6 200.

- Договорихме се, 6 200 плюс онзи часовник с кукувичката.

- Съгласен съм, заповядайте парите, сега ще ви опаковам часовника.

Взех парите, сложих подаръка в един хартиен плик и се отправих към магазина, в който бях оставил Мириам и Дъстин.

Момчето стоеше пред магазина, пушеше цигара подпрян на една от стените.

- Къде е Мириам?

- Остана вътре, каза да не преча и да я оставя да пазарува на спокойствие.

Въздъхнах с отегчение и се наредих до Дъстин, като му поисках една цигара.

Поговорих си с момчето, докато пушехме навън. Стори ми се готино хлапе, имаше чувство за хумор, разсмиваше ме. Разказа ми малко за студентския си живот. В главата ми нахлуха спомени за тези безгрижни години. Тогава належащите проблеми са различни от тези на един улегнал човек. В главата ти е само къде да се напиеш и с коя колежка да спиш. Беше страхотно време, останаха ми доста щури спомени.

Мириам излезе от магазина след около четвърт час. Побързах да се похваля с подаръка, който взех за Виктор, казах, че струва 90 долара.

Бяха удивени от способностите ми на търговец.

Чувствах се добре, отървах се от гадния часовник, сега няма как да ме пипнат за него, но трябваше да скрия парите.

Вече се стъмваше и трябваше да се прибираме, знаехме какво се случва вечер по улиците, на това ме бяха научили самите те. За тези седем години съвсем си смених мирогледа. Видях какво е да си без дом, да си отритнат от живота. Видях какво е мизерия, видях какво е страх и още много уроци от съдбата.

Надявам се Виктор да хареса подаръка си, наистина му го взех от сърце, дори да не ми го бяха дали в магазина заедно с парите, пак щях да го купя. Знам, че той не е достатъчен за услугата, която ми прави Виктор, но все пак е някакъв жест.

Качихме се в колата и поехме към къщата на професора. В далечината се виждаше, че вече свети. Когато приближихмевидях, че вратата беше широко отворена. Паркирахме се,а аз се забързах, стигнах до вратата. Казах на другите да ме изчакат и влязох да проверя какво става.

Прекосих огромния коридор, бутнах вратата на кухнята и видях тяло на пода. Около него имаше локви кръв. Въпреки, че беше по корем, нямаше как да го объркам. Беше Виктор! Коленичих до него и го преобърнах. Не успях да сдържа сълзите в очъте си. Много хора биха казали — Те не са се виждали много години, не могат да са толкова близки вече – но не е така, истинският приятел остава такъв дори и след седем годишно отсъствие.

Не можех да повярвам, че го няма, но защо го убиха? Кой беше? Какво им бе направил? Оставих тялото, изправих се и излязох от стаята. Затворих вратата след себе си. Колкото и да исках, не можех да остана при него, трябваше да се махам. Стана доста напечено, сигурно щяха да ми лепнат убийството на моя приятел. Какво ставаше? Целият ми свят се сриваше пред очите ми.

Излязох от къщата, застанах до Дъстин и Мириам и казах:

- Трябва да се махаме! Виктор е мъртъв! Някой го е убил, ако останем тук, ще го лепнат на нас.

- Как така мъртъв, какво е станало? – попита Мириам

- Не знам, има дупка в главата, знам, че е мъртъв със сигурност, другото няма значение сега.

- Къде можем да отидем? – попита Мириам.

- Аз живея на другия край на града, ако искате може да отидем в моята квартира? — благородно предложи Дъстин.

- Сам ли живееш? –    попитах с тих глас.

- Не, с още двама приятели, но сега ги няма. Можем да останем няколко дни.

- Няма да се наложи. Още утре потегляме. – Мириам не приемаше не за отговор.

Качихме се в колата на Виктор и потеглихме. Вътре не бях на себе си. Чудех се какво става, защо отвличат и избиват приятелите ми, какво направих?

Нямах никаква идея с какво един бездомник, един клошар е интересен за тези мутри от правителството.

Убеден съм, че те са замесени, те са навсякъде. Гадове мръсни.

В едно бях сигурен, ще намеря Чарли и ще отмъстя за Виктор, каквото ще да става после.

Когато най-сетне стигнахме до квартирата на Дъстин, вече беше тъмно, паркирахме колата далеч от квартирата, а останалото разстояние изминахме пеша.

С влизането се свлякох на един диван и се разревах на глас. Псувах всичко и всички, най-вече себе си. Кой ми беше виновен? Сега можех да съм на улицата, но приятелите ми щяха да са живи, кой ме накара да, да се правя на супер герой, който ще измъкне бедните от мизерията. Аз не съм нищо повече от едно егоистично леке, без никакъв срам от Бога. Сам съм виновен за съдбата на мен и околните ми.

Попитах Дъстин дали има нещо за пиене. Когато получих утвърдителен отговор, взех бутилката, която изкара от един скрин и започнах да я пия на екс.

Изпих доста, но ако бях продължил, щях да се удавя.

Поне малко ме успокои. Мириам също опита от чудотворната течност, Дъстин не пропусна, а след това всички легнахме. Имах нужда от почивка, не бях спал доста време. Спал съм непробудно като мъртвец. Събудих се доста късно, бях отвикнал да спя на меко, но ми хареса. Събудих останалите и предложих да тръгваме веднага след като закусим.

- Смятам да се махаме колкото се може по-бързо от тук, тръпки ме побиват от снощи на сам.

- Съгласна съм с теб. Да се махаме от тук, колкото се може по-бързо.

Когато бях на улицата, ми се щеше да живея нормален живот, а сега ми се щеше да се върна обратно там, поне за през деня, вечерта е хубаво да има къде да се скриеш.

- На къде ще тръгнем? – попитах.

- Тръгваме към Пейнтстоун!-отсече Мириам

- Но там ще ни заловят на първата крачка. – бях учуден от безразсъдството на Мириам.

- Може би, но ако искаме да се опитаме да спасим приятеля ти Чарли, все отнякъде трябва да започнем.

- А на теб защо ти пука! Ти ни познаваш само от няколко дни. Защо ми помагаш?

- Защото скъпи, ти си ми билета към свободата. Без твоята помощ няма да мога да избягам някъде на далеч. Ето. Това ли искаше да чуеш? Незаменим си ми, за сега!

- Е, приятно е да чуеш, че си необходим на някой, пък било то на улична крадла.

- Ей, ей, момичета не се карайте. Имаме малко време, няма нужда от скандали, и без това положението никак не е розово. Заради вас могат да ме опандизят за убийството на мой преподавател. Очевидно е, че няма да завърша университет, вероятно ще свърша на някоя автомивка и ще се казвам Джонатан. Защо ли? Защото помогнах, на двама престъпници. Я всъщност, ми кажете какво става тук, май само, аз не съм наясно с цялата тази ситуация.

Разказах на Дъстин за всичко, което се случи преди това. След всичко което стана мислех, че може да му се има доверие. Пък и наистина ние го въвлякохме в това. Дължахме му обяснение.

- Звучи ми като някакъв роман. Това е цяла трилогия направо. Всичко което сте преживели, всичко което сте изгубили, как изобщо имате сили да продължите? Аз щях да се побъркам от ужас.

- Ами не се побърквай сега, моментът никак не е подходящ. Трябва да тръгнем към столицата. Ще караме по-второкласните пътища. Магистралите са опасни за нас.

Събрахме всичко, което ни бе необходимо, сложихме го в багажника и тръгнахме.

Както се бяхме разбрали, избягвахме първокласните пътища. Макар пътя да е по-дълъг смятам, че е по-безопасно. Вече рядко минават коли по такива пътища, при наличието на толкова много направени аутобани, за техните лимузини. Кой би използвал второкласния път?

В колата следяхме по радиото какво става около нас.

Казваха, че всички пътища са блокирани. Всички първокласни и второкласни пътни съоръжения ще бъдат под постоянно наблюдение.
Непрекъснато говореха за двете убийства. Хубавото бе, че тиражираната версия за сега беше-„ Вероятно не са пряко свързани”! Лошата новина беше, че навсякъде пътищата се наблюдаваха. 

Това никак не ми хареса, трябваше да спрем и да измислим нещо. На Дъстин, му хрумна идеа:

- Тук на близо има една горска пътека. С колата на професора можем да се изкачим по нея, от другата страна има стар мост, който води до Бийчпойнт, можем да го използваме, но е рисковано, има вероятност да изгубим колата.

- Как така да изгубим колата?-попитах Дъстин

- Възможно е да не успеем да преминем навсякъде. Ако трябва, ще я оставим горе и ще продължим пеша, а когато стигнем до Бийчпойнт, ще измислим какво да правим.

- Как мислиш Мириам, да поемем ли риска, струва ли си?

- Нямаме друг избор, освен ако не искаш да се предадем.

- В никакъв случай! Стигнахме прекалено далеч, за да спрем сега, трябва да продължим. Карай Дъстин. Дано да успеем да се изкачим.

Продължихме да караме още около шест, седем мили, стигнахме до разклонение на пътя и поехме на дясно.

Имаше само седем-осемстотин метра асфалт, после пътят стана черен и стръмен. Изкачвахме се нагоре, през всякакви храсталаци, провиснали дървета, или просто огромни дупки по настилката. Дъстин беше прав. Можеше да загубим колата, но не спомена, че това е същинска джунгла. В никакъв случай не ми се оставаше тук, особено за вечерта, надявах се пътя до този мост да е кратък.

Почти стигнахме върха, но колата угасна. Явно бензиновата помпа не можеше да засмуче бензинът от големия наклон.

- Какво ще правим сега?-попита Мириам.

- Колко остава до по-равен участък, Дъстин?-останах в очакване.

- Върхът се вижда от тук, след това е равно, мостът минава над голямо дере, след което пътят слиза надолу и влиза в западния край на Бийчпойнт, от там ще поемем към столицата.

- Добре. Аз и ти ще бутаме колата до върха, Мириам ще стой зад волана, ще я изтласкаме до върха, а след това ще опитаме да запалим.

- Да пробваме. – отвърна Дъстин.

Застанахме зад колата и започнахме на тласъци да я бутаме на горе. Имаше поне 100 метра до там, но колата беше много тежка. Едва, едва успявахме да я помръднем дори с метър, защото след това тя се връщаше поне с половин  на зад. Бавно, но сигурно напредвахме. Почивахме от време на време, но за стимул използвахме свободата. Знаехме, че ако успеем да помогнем на Чарли, щяхме да се махнем от тук, някъде много далеч.

След последната почивка ни оставаха около 10 метра, но беше най-стръмния участък, трябваше някак да засилим колата. Предложих да заключим волана в това положение, а Мириам да помогне да избутаме колата до върха.

След много усилия, доста спирания и с помощта на една жена, успяхме да избутаме колата. Дъстин отново беше прав. Горе беше доста по-равно. След като паркирахме колата, решихме, че ни е нужна почивка.

Там горе, до едно дърво, се свлякохме и тримата. След като отдъхнахме ми се стори удобен момент да попитам:

- Знаете ли, преживяхме много в последните дни. Преживяхме всичко това заедно, но никой не знае почти нищо за другия. Например ти, Дъстин! За теб знам само, че си студент в Щатския Университет?

Ами ти Мириам, не ми разказа нищо за живота си.

Не знаете дали не съм някой сериен убиец, нямате и бегла представа за това, кой съм аз.

Как можем да си помагаме в този момент? Как можем да си имаме доверие, след като дори не се познаваме?

- Прав си. Да започнем от начало! Аз съм Дъстин Бенет, на 25 години съм. Следвам магистратура по Ядрена Физика. От 6 години живея сам. Баща ми беше убит в престрелка на улицата. Майка ми беше отвлечена и си нямам идея дали е жива. Имах и сестра, Каран Бенет, беше изнасилена и след това убита от едно копеле. Сега е в Съвета за сигурност и не мога да го пипна. Работех в лабораторията на професор Виктор Петрович. Предполагам, че сега вече ще остана на улицата, след смъртта на професора, не знам дали ще завърша, а и вече няма къде да работя.

- Мириам Суон, на 27 години, родом съм от Форестхил, живея на улицата от 4 години, семейството ми беше отвлечено, аз успях да избягам същата вечер, но от тогава нямам дом и пари, изхранвам се с дребни кражби на улицата. Годеникът ми беше убит същата вечер, когато семейството ми изчезна, опита се да ги защити.

- Явно всички сме имали тежка съдба, аз някога бях журналист, смея да твърдя, че живота ми беше идеален.

Имах дом, при това красив, с морава и басейн, взимах добри пари, работата ми доставяше удоволствие и то какво. Обожавах си живота. Един ден получих писмо в електронната си поща. Пишеше, че правителството подготвя оръжия за масово поразяване на биологична основа. Имаше прикрепени документи и снимки. Не можех да повярвам. Това трябваше да бъде статията на годината. Очаквах Пулицър за нея, но няколко часа след като я написах, телефонът ми звънна и един любезен господин ми обясни, че ще загубя не само работата си, ако не напиша опровержение на статията по най-бързия възможен начин. Обясни ми как съм застрашил националните интереси и сигурност, като съм внесъл ненужен шум, който може да доведе до масови безредици.

Отказах му и треснах телефона. Вечерта ми се обадиха, че съм уволнен, защото представям недостоверна информация, която не съм проверил.

Пробвах да си намеря нова професия. Пробвах и в други вестници, но без успех. Никъде не ме взимаха на сериозно. Така правят те, политиците, не си ли им угоден, ти отнемат всичко, оставят те да се гърчиш като червей и не им пука какво ще се случи. Нататък историята я знаете и двамата.

Докато си говорехме, чух нещо в един храсталак близо до нас. Замръзнахме на място, възможно бе да е някой див звяр, може би човек.

Изпратих Мириам и Дъстин в колата, а аз реших предпазливо да огледам какво става. Когато започнах да се приближавам, от храсталака се чу изстрел. Не бях сигурен дали стрелят по мен, но скочих на земята. Пропълзях до един дънер и се свих зад него, след като не се чуха повече изстрели погледнах много внимателно в посоката, от която чух гърмежа.

Не много далече се виждаше мъж, който бягаше през гористата местност. Трябваше да го догоня. Тръгнах след него, но на безопасно разстояние. Следих го повече от 15 минути. Накрая онзи седна да си почине, явно не подозираше за присъствието ми. Наблюдавах го от разстояние близо 10 метра, стоях зад едно дърво, не знаех дали има още патрони. Не ми се рискуваше.

Трябваше все пак да действам бързо, докато беше изморен, иначе рискувам да ме гръмне щом стъпя на криво. Набрах смелост, и се засилих към него, тичайки се хвърлих на гърба му. Преобърнах го от инерцията, която бях набрал и го повалих на земята. Беше доста силен, преобърна ме няколко пъти, отнесох два-три юмрука, но когато ми се отдаде възможност, го ударих право в сънната артерия и той припадна.

Бързо го претърсих. Взех му пистолета, проверих пълнителя, имаше още 4 патрона, общо 5 с този в цевта. Претърсих му джобовете, от там извадих значката му, беше гранична полиция, но защо беше сам и защо бягаше от нас? Вероятно е щял да повика подкрепление. Все пак сме трима, предполагам, че е сействал на сигурно.

Изчаках го да се свести и с опрян в гърба пистолет, го подкарах към колата.

Не ми създаваше неприятности, беше послушен заложник.

Стигнахме до колата и го бутнах на земята до задната и гума.

- Дъстин, провери дали има въже в багажника.

- Има само въже за дърпане, но е доста дебело.

- Дай го! Ще го вържем за някое дърво. Трябва да разберем кой е и какво прави тук.

Увихме го с въжето. Добре, че беше дълго. Стегнахме го доста здраво, нямаше къде да мръдне. Сега можех да го разпитам спокойно. Макар сега аз да държах пистолета, предпочитах да е вързан.

- Е, казвай сега! Какво става тук? Кой си ти и кой те изпрати за нас?

- Ще съжалявате, аз съм оргън на реда, ще ви се стъжни ако ме убиете.

- Но защо да те убивам? Просто, ще те оставя тук, в тази джунгла, сред всички тези животни. Те ще се погрижат за теб довечера, няма да остане и следа от теб, ще изядат дори дрехите ти и въжето. Няма смисъл да си цапам ръцете със свинска кръв.

- Добре, добре, ще говоря, обещайте, че ще ме освободите после.

- Зависи, ако отговора ти ми хареса, има вероятност да отрежа въжето, преди да си тръгна.

Сега казвай кой си, и кой те изпраща?

- Аз съм Сержант Минуиц, от гранична полиция. Беше ми наредено да стрелям на месо, когато видя някой в околността. Имало трима опасни престъпници, въоръжени и способни на всичко. Казаха, че избиват жертвите си с особена жестокост, а след това ги оставят на показ, за да ги видят всички. Освен това, тук е забранена територия. Има полигон за военни тестове. Нямате право да бъдете тук! Ще ви арестуват за застрашаване на държавната сигурност.

- Вече си платих за това! Какви тестове провеждат тук?

- Не мога да отговоря на този въпрос. Това е секретна информация.

- Ами добре тогава, да си ходим приятели.

- Не, не чакайте, ще ви кажа, само не казвайте от кой го знаете, аз също не би трябвало да знам това. Тук тестват разпръскване на някакво вещество, предполагам, че става въпрос за някаква нова отрова за насекоми.

Отрова за насекоми. Как ли пък не. Сигурен съм, че тук тестват, какви поражения ще нанесе. Убеден съм, че това е полигон за тест на биологично оръжие, но няма как да кажа това на ченгето. Нека си стои в заблуда.

- В коя посока да тръгна, за да стигна до самата база?

- От тук, преди мостът, в дясно има пътека, слиза долу в това дере, заобикаля малко, и стига до голяма равнина, ще видите летището от далеч, но дори да поискате да стигнете до базата, няма как да не бъдете забелязани в полето. Ще ви гръмнат още на първите 100 метра. Освен това не ви препоръчвам да стоите дълго в гората, там има много зло. Повярвайте ми. Не ви трябва да стоите дълго там!

- Остави ме сам да преценя рисковете си. Кажи ми, ти какво си разкрил досега? Явно е, че си доста заинтересован от това място и вероятно си разследвал. Може да не си кой знае колко умен, но може да знаеш нещо, което да ми е от полза!

- Не, не, няма да кажа нищо повече. Как да съм сигурен, че ще ме освободите?

- Не можеш, но ако сега не ми кажеш всичко, аз ти гарантирам, че ще си останеш тук. Така и така вече ми приписват две убийства, защо да не извърша поне едно? Поне ще знам, че когато лежа в затвора, не лежа без причина. Пък и знаеш ли? Аз до сега бях на улицата, затворът може да е по-приятен.

- Казвам ви всичко, което знам, но моля ви не казвайте от кой сте го разбрали, ще ме убият.

Преди два дни, късно вечерта бях в гората. Не можех да заспя онази нощ, реших да се разходя до там, струваше ми се интересно да знам повече за това място. Разхождах се, пушех цигара, когато, на около стотина крачки вляво от мен, чух някакъв шум. Сякаш някой копаеше. Реших да проверя, какво става и се приближих. Скрих се зад един доста масивен камък и погледнах към мястото. Бяха двама военни, ясно се виждаха униформите им, заравяха нещо. Когато приключиха  си тръгнаха, аз отидох на мястото и изрових земята, за да видя какво е това. Бяха заровили някакъв човек. Мъртъв от скоро, тялото му не беше изстинало. Имаше много рани по торса, а лицето му, покрито с огромни струпеи, сякаш беше мъртъв и вече започнал да се разлага, а беше топъл, сякаш починал преди секунди, не можех да си го обясня. Зарових го обратно и избягах, не исках да ме видят там, за да заровят и мен. Прибрах се и легнах, не знам нищо повече, кълна се.

- Дано не ме лъжеш, че ще ти се стъжни. Сега се махай и не казвай на никой, че си ни виждал тук. Дори ако те питат, кажи, че си огледал навсякъде, но от нас тук няма следи. В противен случай, пази се!

Той само кимна с глава и избяга. Знаех, че няма да ни издаде. По време на разпита се потеше като прасе пред заколение. Прекалено е страхлив, за да каже нещо. Вероятно щеше да се опита да забрави случката и да заживее на чисто.

Журналистът трябва да бъде и психолог понякога. Познавах много видове страх у хората, а и добре умеех да го всявам в тях. Убеден съм, че този изпита дори ужас.

Обърнах се към Мириам и Дъстин с думите:

- Ясно е, че е опасно. Историята започна да ми се навързва. Преди години, Чарли беше уважаван химик, беше на път да направи революция в производството с горива, но трудовете му бяха унищожени. След като получи и нобелова награда за един от проектите си, той явно блесна сред учените в страната. Правителството искаше от него да разработи нов вид вирус, който да избие милиони, а след това те да пуснат ваксина срещу този вирус, която естествено е платена, и измислена от Чарли.

Тогава той отказа, а те избиха семейството му и му взеха всичко, остана на улицата, също като мен. Може би се беше изгубил от погледа им, през всички тези години, вероятно дори са мислели, че е мъртъв, а сега заради моя идиотски план за забогатяване, пак е в техните ръце. Не се знае какво може да се случи. Питам ви само веднъж. След като чухте историята в пълния и вид, ще продължите ли с мен или ще бягате другаде, докато аз оправям цялата каша тук?

Имаше кратко мълчание, беше малко неловко, а после Мириам каза:

- Ти да не си полудял, няма къде да отидем другаде, вървим заедно и това е. Ще продължим, пък до, където стигнем. Ясно ми е, че става все по-опасно, но какво толкова, на една жена и трябва и малко адреналин, действа възбуждащо.

- Интересен начин за възбуда. Чрез разложени трупове, смъртоносни вируси, клошар с лоши обноски и един студент по физика, който се облича като гамен.

- Обличам се нормално. Всички така се обличат! Пък и не ми трябват по-специални дрехи, за да знам, че ще имате нужда от мен. Само аз разбирам от физика, така че не можете да се отървете от мен и аз идвам.

- Е добре. Да вървим тогава, разполагаме с един пистолет и пет патрона, но после мога да метна пистолета по някой и да му нанеса сериозни поражения.

- Да, а после можеш да си свалиш обувката и да го налагаш с нея, докато не го убиеш. – Заядлива забележка от Дъстин.

- Е добре за последното се пошегувах, но вие сте вълци и гледате да ме изядете веднага. Добър начин да ме ритнеш, докато съм паднал.

- О, как ме разчувства, да се прегърнем и да забравим за случилото се. - Отново засечка, но този път от Мириам.

 

 

 

 

 

 

             

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

       Глава III. Гората на обречените.

                         

( Не е лесно да се измъкнеш от капан.
Наложително е да го направиш,

без значение какво ти струва.)

 

 

Вървяхме по-указания ни маршрут. Всичко беше така както каза ченгето. Имаше спускане по-тясна пътека, около нея имаше гора от дървета изникнали тук и изпълнили това дере с присъствието си. Имаше дървета из цялото дере, беше като гора под гората.

Пътеката се извиваше и продължаваше да слиза на долу. Колко ли бе висок този връх, на който се бяхме качили? Знаех, че най-високата точка в региона е 1800 метра, но тук едва ли са, чак толкова. Може би около 1500 метра надморска височина.

В един момент пътеката се раздвои.

- Мамка му, знаех си, че скри нещо, гадното ченге! Не трябваше да му вярвам, сега, какво правим от тук нататък? На ляво или на дясно. Казах, все още разгневен.

- Смятам, да тръгнем на дясно, все пак на ляво ще навлезем много на вътре в гората, а на дясно вероятно ще стигнем до терасата, която каза полицая. Може би не е казал, защото е логично да тръгнеш на дясно. — Мириам не спираше да ме сваля през целия път. Харесваше ми да си мисля, че е така.

Пътят продължаваше да се извива пред нас, а ние продължавахме да вървим по него като се надявахме да достигнем до скалната тераса, от която ще видим базата на военните. В онзи момент в главата ми вървеше само една мисъл. „Божичко в какво се забърках”. Преди най-много седмица, бях най-обикновен клошар, живеех мизерно, но легално, поне не ме издирваха, а сега съм забъркан в конспирация, която може да ми коства живота. Силно се надявах да остана невредим, искаше ми се да успеем, да започнем на чисто, а може това да е съдба. Отнеха ми всичко, останах на улицата, но ако Мириам не се беше появила в живота ми, вероятно никога нямаше да направя нещо, за да се измъкна от мизерията. Сега всичко беше заложено на карта, ако успеем, заминаваме някъде и започваме всичко отначало. Това беше задължително, нямахме друг избор, тук ни издирваха, а и не бешее безопасно да останеш, дори да не си прекрачил закона. Всеки беше застрашен, не можеш да живееш в страна без свободно слово. Ако хората не са свободни да изразят своето мнение, то това не е демокрация, а диктатура. В 21-ви век, хора изчезват безследно, умират в домовете си, или са използвани като опитни зайчета, в експерименталната зала на капитализма.

Предпочитам да опитам и дори да загина, вместо да се върна там на улицата и да подам ръка напред, за милостиня от хората живеещи по-добре от мен.

Вървейки, около нас се носеше отвратителна смрад, не беше от конкретно място, а по-скоро от всякъде. Реших, че трябва да поогледаме, какво става наоколо и казах:

- Тук има нещо гнило. Трябва да видим какво е. Може да е опасно да продължим напред, нека огледаме.

- Добре, но без да се бавим, тръпки ме побиват от това място. Отвърна Мириам.

- Чакайте малко, искате да напуснем хубавия, спокоен и донякъде безопасен път, да навлезем в опасна гора, за да търсим нещо, което е много по-опасно? Вие полудяхте ли, с какво ще ни помогне това?

- Ако не друго, то поне ще знаем с какво си имаме работа. Знам, че убийството е сериозно нещо, но не мога да си обясня, защо ни гонят толкова. Освен това, Виктор не може да е умрял ей така. Аз трябва да разбера защо го убиха.

А сега, ако още си с нас, тръгвай след мен, ако ли не върви си и не ни пречи.

Дъстин се обърна към гората и тръгна да навлиза в нея, ние го последвахме, като оглеждахме старателно за някакви улики. Не би трябвало да представлява трудност за мен, често съм попадал на улики, които са ми помогнали да напиша страхотни статии. Вървейки напред, вонята се усилваше, миришеше отвратително, сякаш на гниеща плът, или нещо, което се разлага. На едно място ясно си личеше, че е копано преди броени часове. Приближих се, паднах на колене и започнах да ровя, докато останалите ме гледаха въпросително.

- Какво? Добре де, малко прекалявам. Знам, че долу може да има труп както каза полицая, но не ми пука! Ако това ми подскаже нещо, мога да се обзаложа, че ще спася Чарли. Ако още е жив.

Продължих да ровя в пръстта, след известно време стигнах до нещо твърдо. Разчистих малко и видях някаква дреха, разрових и останалата част от трупа. Гледката беше покъртителна. Изражението на този нещастник беше неописуемо. Сега, когато го бяхме изровили, вонята стана нетърпима. Разлагащият се труп беше пред нас, очите му бяха бледо сини, от лицето му бе останала 2/3 кожа, месото се разпадаше само. Нямаше нужда някой да го пипа. Това,  което го е убило, е нещо доста силно, а може би и радиоактивно. Трябваше ми още малко време. Огледах се, на близо нямаше други прясно изкопани места. Изкачих се на едно възвишение и погледнах отново. Не повярвах на очите си. Имаше толкова разкопани участъци, че ми настръхнаха космите. Тук имаше стотици заровени хора, невинни жертви на системата. Ето какво правят с мъжете, които отвличат. Експерименти. Не издържах на тази гледка, все едно си на гробище, но такова, на което не знаеш, дали няма да те заровят и теб всеки момент. Беше превратен момент в моя живот, сега съм сигурен, че ще се махна от тук, от тази държава. Тук човешкия живот не означава нищо. Реших, че трябва да се махаме. Нямаше да успеем без оръжие, затова сметнах за най-добре да отидем до града. Не беше нужно да намирам базата веднага, всичко, което каза полицая до момента се оказа вярно и аз вече бях убеден, че ченгето не ни е излъгало.

Върнахме се по-обратния път до колата, качихме се в нея и тръгнахме по маршрута, който отново граничарчето ни беше посочило. Отново се оказа прав този кучи син. Имаше мост, доста стар, но имаше. Минахме по него бавно, не ми се струваше стабилен, отдолу зееше пропаст дълбока колкото осем етажна сграда. Куражът ми не достигна да проверя дали съм прав с точност до сантиметър. Потта по челото ми не изчезна докато не преминахме от другия край, ръцете ми бяха почервенели от стискането на волана. Не, че това щеше да ме спаси, но явно съм се чувствал в безопасност.

Стъпили здраво на твърда земя, продължихме напред.

В един момент гората започна да оредява, дърветата ставаха все по-малко и по-малко, слънцето вече светеше ярко. Дърветата не го закриваха с огромните си клони, отрупани с листа. Видях пред мен асфалтов път, напреки черния, от който идвахме. Когато стигнах до него завих на дясно и още след третия завой видях в далечината града. Същия онзи град, в който бях извършил първото си престъпление и с това се превърнах от клошар в престъпник.

                                  

                                 ***

До града оставаха още около 10 мили, но въпреки това ясно го виждахме, тъй като бяхме на по-високо равнище от него. Сякаш си в малък самолет и наблюдаваш какво става долу в полето. Трябваше да измислим начин за придвижване в града. Колата вероятно бе обявена за открадната, а ние за издирване.

- Добре, какъв е планът? – попита Мириам.

- Трябва да влезем в Бийчпойнт, ако успеем да стигнем до южния край на града, можем да стигнем отново до магистралата. От там ще тръгнем към столицата. Вече знам, че Чарли е там. Знаем, че има огромна опасност, но ще опитаме, нямаме избор. — Отвърнах настойчиво.

- Вижте, тук мога аз да ви помогна. Нека отидем до един приятел. Живее съвсем на близо. Понякога имаме общи лекции с него. Химик е, разбира това, онова. Може да разбере какво е веществото с което избиват горките хора — Дъстин се включи в разговора.

Обмислих добре предложението, взех всички минуси и плюсове предвид и му отговорих:

- Опасно е да оставаме в града за дълго време. Освен това застрашаваме и него, но ако не се бавим, може и да успеем. Носиш ли телефона си?

- Да, но не знам дали, ще имам батерия. Като гледам е на червено и май ще трябва да го заредя.

- Почакай, сега ще отбия някъде тук, и ще ти покажа един трик.

Открих една отбивка и спрях. Взех телефона от Дъстин и извадих батерията. Помолих, Мириам да свали пуловера си и да ми го даде.

- Ти нормален ли си, няма да го сваля, нямам сутиен от долу, не ми е комфортно да ме зяпате.

- Добре тогава, вземи тази батерия и потъркай металните пластини. Трябват поне 10 минути, след това батерията се зарежда малко, можеш да проведеш поне един разговор. Пуловерът на Мириам, е вълнен, ще се наелектризира и понеже е близо до металните пластини на батерията, те се явяват проводник и въвеждат наелектризираният заряд в батерията.

- От къде знаеш това?-попита ме Дъстин.

- Аз също знам малко физика. Не забравяй, че познавам Виктор, доста време преди теб момче.

- Добре ясно, но не ме наричай момче, сякаш съм в някоя ферма за коне, а колегите ми са на 102 години. Отговори Дъстин, със саркастична нотка

- Разбрах те йо, няма нужда да повтаряш йо. Не се сдържах, трябваше да кажа нещо подобно.

- Батерията е готова, да пробваме, а?- Мириам, развали хубавия спор.

Взех батерията, сложих я обратно в телефона и го включих. Щеше да изкара един разговор, но трябва да се действа бързо.

- Хайде, обаждай се, и не говори много. Обяснявай ясно, за да те разбере от първия път, няма да стигне за повече от 40 секунден разговор. Инструктирах, Дъстин и му връчих телефона.

- Дава свободно.

- Дъстин, къде се загуби човече, изпусна страшни купони?

- Нямам време да говоря. Къде си?

- Вкъщи, защо? Какво се е случило?

- Слушай внимателно. Професор Петрович е мъртъв, аз съм един от заподозрените, междувременно съм с двама приятели. Ще дойдем за малко при теб. Имаме нужда от твоята помощ. Ще ни приемеш ли?

- О… Разбира се, заповядайте, ще помогна с каквото мога.

- Батерията падна, но каза, че ще ни помогне. Да тръгваме, аз ще ти казвам на къде да караш.

Запалих колата и тръгнахме. Отбих се от асфалтовия път и тръгнах по един черен, който също водеше до града, но не през централните входове и изходи. Заобикаляше малко и стигаше до южния край на града. Беше доста неравен, но по-добре да ни подрусва от време на време, от колкото да ни хванат и заровят в онази гъста гора да станем храна за червеите.

Когато стигнахме до града, дадох на Дъстин да кара, той знаеше най-добре на къде отиваме, а аз седнах на задната седалка, за да мога да се скрия ако минаваме покрай ченгета.

По пътя си мислех, как така, аз съм един просяк, най-обикновен клошар, но имам истински приятели. До сега никой не ми обърна гръб. Дори хора които познавам от скоро. Това доказва, че има хора, на които може да се разчита, това даваше стимул, а и осмисляше цялата „операция”. Докато има хора, на които им пука, никога няма да пречупят нашия дух. Всеки можеше да допринесе за успеха на нашето начинание, бяхме се събрали все хора, които имат някакви умения и не отстъпвахме по нищо на властимащите.

Дъстин караше, не бързаше, не привличаше излишно внимание, изражението на лицето му обаче говореше за страх. Макар и да не си го признаваше, той се страхуваше от предстоящите събития. Аз също се страхувах, наистина, бях ужасен от всичко, което ставаше в последните дни, но какво мога да сторя, вече имам два избора. Да се боря и да оцелявам и след като успея да се справя с проблемите да бягам далече, за да не ме намерят, или да се предам, да ме обвинят в две убийства, грабеж и съпротива при арест. За това дават най-малко 40 години, а след толкова дълго време, надали някой ще си спомня за мен. Вероятно още на втория ден, ще съм вързан за някой катетър и ще бъда опитна мишка за нова болест, от която естествено ще има и спасение, но по-късно, първо ще трябва да измрат хиляди невинни, като по този начин ще направят реклама на лекарството, което като по чудо, ще лекува опасната болест.

След известно време, Дъстин спря колата близо до една сграда с доста етажи. Каза да изчакаме и тръгна на някъде.

След минути се върна и каза:

- Хайде слизайте, да се качваме, Ричард ни чака.

Ние слязохме, а Дъстин паркира колата по-надолу по улицата. За да не се вижда, я вкара в някакъв гараж.

Когато се върна го попитах:

- Собственика няма ли да се изненада, ако види крадена кола в гаража си?

- Това е гаражът на Ричард. Той ми каза да я вкарам там и добре, че е той, къде щяхме да я скрием иначе?

- Ясно, не знаех, че е негов, пък и трябваше да се досетя, няма как да я паркираш в чужд гараж, за който нямаш ключ. Стана малко сконфузно.

Качихме се в асансьора и се придвижихме до деветия етаж.

Ричард ни очакваше, беше направил дори кафе за всички. Честно казано заобичах Ричард от този момент. Това кафе ще ми е първото от  доста време. Щеше да ми дойде много добре, след всичкото това безсъние и всичките проблеми.

- Е, казвайте за какво сте тук? С какво мога да ви бъда полезен?-Ричард не си поплюваше, говореше в прав текст.

- Открихме трупове заровени в гората. За да съм точен един труп, но знаем, че ги има навсякъде из гората. Аз изрових единия с ръце. Мисля, че е убит с някакво ново вещество, нямам идея с какво точно, ти разбираш от химия. Можем ли да разберем какво е това? – Разказах накратко историята на Ричард.

- Да, тук имам някаква апаратура, може и да открием нещо. Трябва ми само малко материал, ще го взема от ноктите ви. Те са първото нещо, което е докоснало трупа. - Беше доста прям, но не задаваше излишни въпроси, не се стресна, когато му казах за труповете, не реагира и когато му съобщихме, че ни издирват за убийство. Що за човек е той. Вярно, че учените са доста по-ненормални от останалите, но на тези години е някак странно.

- Ето, вземете нокторезачката и отрежете един нокът, най-добре да е от показалеца.- Ричард ме инструктира.

Дадох му нокътя си, а той отиде в друга стая от апартамента.

Постояхме сами известно време. Беше ми спокойно тук. Дори излязох на терасата с кафето. Позволих си да взема цигара от Ричард, без да го питам. Стоях, гледах града и си размишлявах. Може би, някой ден, тук всичко щеше да е спокойно. Вероятно щеше да е рай за живеене, ако не бяха тези главорези на власт. Как стана това? Как точно тези взеха контрол над всичко? Позволяваха си да убиват хора, когато и където им скимне. Обираха парите на възрастните, на хората от средната класа и то съвсем легално. Ще попитате „Как?” Много просто. Прокараха си закони, изкупиха държавни предприятия, банки, дори болниците станаха частни клиники. За всичко се плащаше огромна сума пари. Някога бях доста добре финансово и тогава не виждах по-далече от носа си. Сега обаче бях прогледнал. Всичко ми беше ясно. Чрез закони и наредби, обираха спестяванията на хората. Намаляха доходите им и малко, по-малко ги превърнаха в една маса хора, която нямаше пари дори за храна, или поне голяма част от хората нямаха. Докато седях и наблюдавах града, погледнах към океана. Прииска ми се да напусна веднага. Да зарежа всичко и да се махна. Но не можех да оставя Чарли. Може да ви се стори банално, но ние сме приятели отдавна, а и той не ми обърна гръб, когато поисках да си вкара главата в торбата с онзи проклет обир. От там започна всичко, знам, че така или иначе ще разработват вируси, но Чарли и аз щяхме да сме все още заедно. От друга страна пък, нямаше да видя Виктор, нямаше да се запозная с Дъстин и Ричард, нямаше да имам над шест бона в джоба на панталона си и вероятно, Мириам вече щеше да е изчезнала на някъде и нямаше да я видя повече. Всяко зло за добро, сега имам нови приятели и те също ми помагат, както Чарли.

Чух тропване и се обърнах, беше Ричард, носеше някакви листове хартия.

Изгасих цигарата, глътнах кафето на екс и влязох в стаята.

- Така... Намерих няколко съставки от това вещество. Всички са опасни за живота. Останалите обаче не са ми ясни. Които го е правел, знае как да крие елементите които използва. Накратко, в пробата има следните елементи. Открих радий и полоний, както и торий в малки количества. Откритието на Ричард ме потресе.

- Това са съставки, които притежават радиоактивност! Заразен ли съм? – попитах доста притеснено.

- Не, не сте. Не сте били достатъчно време в контакт с трупа, вероятно може да ви се догади по някое време тази нощ. Не се притеснявайте, ще хапнем нещо с белтъчини довечера и ще сте по-добре. - Успокои ме Ричард.

- Няма да оставаме за вечерта. Отпътуваме за столицата на щата тази нощ. – допълни Дъстин.

- Няма ли да останете? Ако ви хванат? По-добре тръгнете утре.

- Не, не мога да рискувам живота ти. Така стана и с професор Петрович. Убиха го, защото тези двамата бяха там.

- Какво общо имат те с експериментите, които се провеждат в гората и какво с професора?

- Приятели са му. Не сме сигурни защо го убиха. Не знаем дали ни следят постоянно, или просто всичко това е някаква гадна случайност.

- Добре тогава, на добър час. Дано успеете да спечелите опасната игра, която сте започнали.

- Благодаря за пожеланията, помощта и всичко, което направи. Надявам се, че пак ще се видим скоро.

Сбогувахме се с приятеля на Дъстин, след това слязохме долу и взехме колата с която толкова време бягаме от закона. Чудех се, защо още не сме хванати, защо не сме обградени, ако ни следяха, то значи знаеха къде сме, защо не ни чакаха на изхода, да ни заловят и да се приключи? Ставаше нещо, което не ми беше ясно, а това ме изнервяше, не понасям неизвестното, никога не съм го понасял.

Свечеряваше се, ставаше все по-тъмно и все по-тъмно. Изчакахме нощта до един крайградски път, заспал съм в колата и изобщо не знам как сме стигнали до там. Събудиха ме смехът на Дъстин и Мириам, явно се забавляваха. Когато се погледнах в огледалото, видях, че докато съм спал са ми нарисували мустаци и брада с някакъв маркер.

- Сега защо е това? Тъкмо се избръснах и заприличах на човек, а вие ме дамгосвате с някакъв маркер, не е честно! Подло е. — Стана ми криво от това, но какво да правя.

- Хайде, хайде, поразкрасихме те малко, това
е. -  Злобната закачка на Мириам не ми допадна особено.

- Така значи ще си играем, добре, не забравяйте, че само, аз спах по пътя до тук. Отпочинах! Сега, когато заспите не знаете какво мога да направя. -  Исках да ги стресна, но после се усетих, че така само саботирам мисията ни.

Сега вместо да спят, да са отпочинали за нови премеждия, ще будуват цяла нощ, за да не си отмъстя.

Ама, че съм говедо. Сам не знам какво правя.

Когато се свечери напълно и звездите се показаха, луната изгря над океана. Беше огромна, имаше пълнолуние, и всичко се виждаше. Лунната светлина оставяше ярка светла пътека в неспокойната океанска шир. Беше красиво, но нямах време за естетика сега, Дъстин запали колата и потеглихме. Минавахме по най-малко обитаваните пътища. Имаше места, на които не виждахме нито светнат прозорец в далечината, нито лампа осветяваща пътя, нищо. Беше пусто! Само луната огряваше пътя пред нас, и сякаш ни показваше посоката.

По принцип, не вярвам в съдбата, нито в свръхестественото, но се кълна, че онази нощ, сякаш някой ни съпровождаше през целия път. Чак тръпки да те побият, а?

Пътувахме към столицата на щата, щяхме да пристигнем доста по-бързо ако, бяхме легални и минавахме по-кратките маршрути. На всичкото отгоре и горивото беше на привършване. Трябваше да намерим бензиностанция и то бързо.

Имахме гориво за най-много 10 мили, не повече, ако до тогава не намерим бензиностанция, ще трябва да бутаме до някоя. Нямаме нито съд в който да налеем бензин, нито пък е добре за нас да ходим пеш сега. Успокояваше ме само факта, че пътя не беше с наклон, беше равен като тепсия. Лошото е, че не можеш да я засилиш и да караш по инерция докато стигнеш бензиностанцията.

След известно време вече бяхме само на изпаренията от бензина, нямаше да изкара още дълго, а бензиностанция не се виждаше все още.

За късмет обаче, видяхме паркирана кола на една отбивка. Помислих си, че може да купим малко бензин от собственика й.

- Дъстин, отбий тук, ще опитам да се спазаря със собственика на колата, може да ни продаде някой литър бензин.

Дъстин просто кимна утвърдително, без да каже нищо, след което се отби в страни от пътя. Само аз слязох, останалите чакаха.

Наоколо нямаше никой, колата беше там, с включено радио. Седеше на скорост, а вътре скоро беше пушена цигара. Виждаше се пепелта падала по таблото и цигарен дим все още се виеше вътре. Нямаше начин да е далече. Постоях още малко, за да изчакам водача на автомобила. Може би около десетина минути, но никой не се появи. Навън беше малко хладно и реших да се върна в нашата кола. Когато седнах на седалката, се обърнах към останалите, подпрях се на вратата, провесих глава през прозореца и казах:

- Не ви ли се струва странно, сякаш някой е оставил тази кола нарочно тук, за да я намерим. Точно когато горивото ни привърши, тя се появява тук. Няма човек в нея. Можем просто да откраднем малко бензин и да продължим, никой няма да разбере.

- Или, можем просто да се качим в другата кола и да продължим с нея.- Добави Мириам.

- Права си, няма разлика, ако я вземем ще е точно толкова крадена, колкото и тази. Какво чакаме още, да тръгваме.

Оставихме нашата кола в страни от пътя. Само я прикрихме зад един храсталак, за да имаме малко преднина, ако я търсят.

Продължихме с другия автомобил. Пътят не беше дълъг, но все пак карахме през нощта предпазливо, по-второкласни пътища, поддържахме своята стратегията и не привличахме излишно внимание.

Не можех да разбера, как се появи тази кола там, някой ни помагаше, но не знаех защо и това не ми даваше мира. Ако са доброжелатели, защо не се покажат, защо не се присъединят към нас. Може би бърках, вероятно просто бяхме откраднали колата на някой и сега той беше в нашето положение.

Понякога се случват и такива неща, успокояваше ме само това, че за мен моята кауза е по-ценна от това, че той щеше да закъснее за вечеря. Не желаех да приемам други мисли в главата си. Тази ми беше достатъчна, за да се успокоя. Ако се замисля за какво можеше да му е нужна тази кола, съвестта ми щеше да проговори. Мразя, да не мога да заспя от угризения. Аз поне ги имам, за разлика от онези в парламента.

Просто се настаних удобно в седалката и наведох глава надолу за да подремна докато Дъстин караше.

Малко ми беше притеснено. Кой знае с какво, щях да се събудя после, можеше да са ми обръснали половината глава тези двамата. Не ми е минало за мустака и брадата от перманентен маркер върху лицето ми.

Все пак съм заспал, може би от преумора, може да се дължи на факта, че за всичкото това време съм спал само веднъж както трябва. Умората просто си каза думата. Когато се събудих, първото нещо което проверих, бе дали всички зъби са ми в устата, имам ли лош дъх, дали косата ми си е на място и дали нямам нарисувано окосмение на други части от моето тяло. Дъстин и Мириам, ми се смееха отстрани, подиграваха се на инстинкта ми за самосъхранение. За техен късмет, нямах нови поражения върху егото си и реших да ги пощадя. За сега!

- Къде сме? – просъсках през зъби.

- Много близо до Пейнтстоун. Отбихме, за да починем малко. Всички сме изморени. Пък и ей там продават страхотни палачинки, взехме и за теб. Искахме да ти се извиним за това, че се изгаврихме с прекрасното ти лице. – отвърна Мириам.

Поне за това се бяха сетили, бях благодарен за жеста, честно казано ми мина яда.

- Благодаря, радвам се, че поне за това се сетихте! Надявах се на торта, висока метър и половина, от която изкача млада стриптийзьорка, но и палачинките стават. Благодаря ви!

- Не ставай алчен, ще имаш стриптийзьорка, когато се измъкнем от тази каша, ако не се измъкнем живи, но държиш на гола женска плът, си смени религията. След като мюсюлманите починат, Аллах им дава девици за награда, че са били лоялни към исляма.- Добави Дъстин, като отново застана на прицел на моя мерник.

- Благодаря за урока по теология! Мисля да пропусна за сега. Предпочитам да си остана евреин. Все още предпочитам Ханука пред Курбан Байрям.

- Момчета, имаме по-важна работа! Ако обичате, дръжте се по-сериозно и да видим какво ще правим от тук нататък. Не мисля, че е добре да влизаме с колата в града. До сега бяхме в малки градчета, и минавахме метър, покрай полицията. Тук е добре, да не бием на очи. - Прекъсна ни, Мириам.

- Имаш право, но с какво ще стигнем до там? Не, не, не, друг въпрос. Къде е това там? – Дъстин беше прав, все още не знаехме, къде отиваме.

- Имам една идеа. Можем да отидем до градската библиотека, за да вземем кадастралния план на града. Там ще видим къде има химически лаборатории, за да ги огледаме. – погледнах Мириам и Дъстин, въпросително.

- Добре, можем да го направим, но с какво ще стигнем до там? – Мириам ме погледна с интерес.

- Добър въпрос. Тук аз мога да помогна и както винаги да ви измъкна от затруднението. Можем да купим колата на онзи с палачинките. Така няма да сме с крадена кола. Той няма да съобщава в полицията. Спокойствието сега е много важно. – отбеляза Дъстин.

- А с какво, ще я купим тази кола? Нямаме пари. – Дъстин нямаше как да знае за парите, които имах скрити дълбоко в джоба си.

- С брошката, която има Мириам, тя ще е достатъчна, за да вземем колата на човека с палачинките. – Дъстин ме погледна самодоволно.

- Явно си помислил за всичко. Я отиди да говориш ти с него, щом си толкова умен - Сега усмивката беше на моето лице.

- Дай брошката, сега ще видиш как се прави. Може да не съм евреин, но съм добър търговец. — Дъстин отново с точка напред.

Мириам бръкна в едно малко джобче, скрито във вътрешността на роклята. Извади от там брошката и я подаде на Дъстин. Когато, малкия се отдалечи, аз се обърнах назад към Мириам.

- Става опасно, имаме вече три трупа в малкото ни приключение, един отвлечен, а един е под въпрос. Знаем ли какво стана с Ричард? Трябва да проверим дали е добре. На всичкото отгоре, ми е много интересно, как тази кола се оказа на правилното място в правилния час?

- А, на мен ми е интересно, от къде Дъстин знае за брошката, бяхме само аз и ти на онова място, когато говорихме за откраднатото от къщата.

- Не съм казвал нищо за това. Кълна се!

- Как, тогава е разбрал за нея? Остава да ми е бъркал в нещата. Ако е така, лошо му се пише.

- Ще разберем, когато се върне.

Настаних се отново на седалката и зачакахме. Минаха около 15-20 минути, вече ставах нетърпелив. На вън беше светло, не трябваше да се задържаме дълго на едно място. Реших да проверя какво става. Отворих вратата на колата и слязох. Стигнах до закусвалнята, ако мога така да я нарека. Всъщност беше крайпътно бунище, на което по случайност продават и храна. Навсякъде беше пълно със стари гуми, части от автомобили, счупени стъкла, а на единия край беше паркиран стар джип, може би около двадесет годишен, кафяв, някога с такъв патрулираха ченгетата. Не бях виждал подобен скоро.

Огледах се за Дъстин, но не го виждах. Не виждах и никой от персонала на закусвалнята.

Реших да проверя зад самата постройка. Когато заобиколих, видях малкия с един господин. Играеха шах! Около тях се бе събрал персонала на това място, каквото и да е то. Приближих се, сложих ръката си върху рамото на Дъстин и го погледнах с въпросителен поглед.

Той, се обърна, и каза:

- Ще ни продаде колата ако го бия на шах. Странно, но май ще ме размаже, много е добър.

- Я ставай!  Ще играя с него! На времето членувах в клуба по шах в училище. Много ме бива.

Застанах срещу опонента си и започна епична битка.

Играхме около 2 часа, когато и двамата останахме с по две пешки и цар. Едвам успях да го подлъжа да гони едната, докато с другата ми пешка се стремях към най-горните полета. Трябваше ми царица, рискувах да остана само с цар, но нямах избор. Напредвах с всеки ход, докато накрая не успях да стигна до отправната си цел. Върнах своята царица. Сега бях с предимство, имах цар, царица и една пешка. Странно, но играта ми напомняше за  малкото приключение, в което се бяхме забъркали. Пешката, която бях жертвал е Чарли, другата е Дъстин, не съм много сигурен дали, царицата е Мириам или съм аз, но и в двата случая историята наподобяваше игралното поле. Иронията е, че дори да победя на шах, не се знае, дали ще оцелея, в реалния живот.

Следващият ход беше решаващ. Придвижих царицата си близо до неговия цар и дадох шах. Нямаше на къде да мърда, с другата пешка го притисках и бях завзел околните полета.

- Мат. Играта свърши! Сега ще ни продадеш ли колата си?-попитах с нетърпение.

- Да! Аз държа на думата си! Обаче трябва да знаете. Изисква доста грижи. Трябва да се мие всеки ден, да се подсушава и поне веднъж дневно да се почиства вътре.

Очите ми се ококориха. Как един мърляч, който има закусвалня на бунището едва ли не, е такъв перфекционист за чистотата на колата си. Е, поне ще пътуваме в чиста кола.

Дъстин подаде брошката на човека, а той му връчи ключовете и всички документи за автомобила.

Когато се върнахме при нашата кола, Мириам я нямаше.

Къде можеше да е изчезнала, нямаше нищо друго на близо, освен тази огромна купчина боклук?

- Дано не се е случило нещо и с нея. Мамка му проклета! Защо така постъпват? Какво толкова направихме? Един обир, един шибан обир и аз разбих тотално и без това скапания си живот.

- Спокойно човече, не се знае какво е станало, не бъди толкова черноглед.

- Къде според теб ще отиде, а? Къде може да отиде?

Тук има само тази съборетина, на около няма нищо, освен бурени и пустош.

- Не е така. Не далече е градът, може да и е писнало да ни чака в колата. Вероятно е решила да тръгне пеша и да я приберем по пътя.

- Качвай се в скапания джип и да тръгваме да я търсим.

Дъстин като, че ли се уплаши малко от реакцията ми, но разберете правилно! Вече не издържах! Как да не избухна, след всичко, което се случваше в живота ми? Бях обезкуражен, губех приятелите си един по един. Страхът от самотата е отвратителен! Не знаех как ще се справя ако бях сам до сега. Може би вече щях да гния някъде в някоя канавка като онзи нещастник в гората.

Качихме се в „законното си возило” и потеглихме към града. Карахме бавно по шосето, но този път не за да не бием на очи, а за да не пропуснем Мириам, ако е тук изобщо.

Навсякъде пущинак и тръни, никъде следа от нея. Вероятно са я отвели при Чарли?

- Забързай темпото, няма да я намерим. Да вървим в града, за да открием гадната лаборатория. Сигурен съм, че е там! – Откъде бях толкова сигурен ли? Ами интуиция и логика. Всичко до сега води към лабораторията, а аз както казах, съм свикнал да следвам уликите.

Придвижвахме се към града, не спирах и за миг да оглеждам пътя, дори и около него. Надеждата умира последна.

Вече в близост до града, Дъстин се обърна към мен и каза:

- Виж, в случай, че не си разбрал, аз съм ти приятел, не съм твой враг. Ясно? Разчитай на мен, не ме карай да се чувствам като предател, не съм виновен за изчезването й.

- Знам, съжалявам, избухнах и си изкарах всичко на теб, не бях прав. Знаеш ли, преди няколко часа с Мириам се сетихме, че не проверихме какво става с твоя приятел, Ричард. Защо не пробваш да му се обадиш?

- Да, прав си и аз се притесних, но покрай всичко това, съвсем изключих. Сега го набирам. Дава свободно.

Ало, Ричард, ти ли си?

- Дъстин, няма да повярваш какво стана. Слязох долу да си купя цигари и нещо за пиене, а когато се върнах, на пода ми лежеше мъртъв човек. Цялата ми кухня е в кръв, а лабораторията ми е разбита.

- Това е предупреждение. Махай се от там! Имаш ли къде да отидеш?

- Мисля, че да, ще ти се обадя, когато, пристигна, за да знаеш къде да ме намериш ако ти потрябвам.

- Не, не, по-добре аз да ти се обадя, не се знае къде може да съм в този момент. Не ме търси повече! Скоро ще се обадя, обещавам.

- Добре, така да бъде, ще чакам включване от теб. До скоро!

- До скоро, приятелю!

Дъстин затвори телефона, хвърли го на задната седалка и каза:

- От тук сме сами, няма кой да ни помогне вече. Сега и Ричард е беглец.

- Какво е станало?

- Заложили са му капан. Когато излязъл от дома си, те му сложили труп в кухнята, разбили му лабораторията и оставили всичко така. Сега вероятно ще го издирват за убийство, но аз го предупредих да се маха.

- Добре си направил. Не трябваше да го замесваме, момчето имаше бъдеще.

- Скоро ще му се реванширам, няма да оставя нещата така.

Никой не каза нищо повече, просто карахме напред и не гледахме назад.

 

 

 

 

 

 

 

 

                              

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                              Глава IV. Пейнтстоун

 

                                                    (Хората често забравят, че

срокът на годност

на всеки един от нас

е различен.)

 

 

 

Градът бе пред очите ни. Високите му сгради закриваха всичко, дори небето. Не можеше да му се види края. Не беше като малките градчета, из които се скитахме до сега. Надявах се Дъстин, да знае къде точно отиваме, твърде отдавна беше, когато за последно бях стъпвал тук. Градът сигурно се беше променил. Може Ню Рентвил да не беше помръднал, и дори замръзнал във времето, но тук, нещата не стояха така. Тук е администрацията на държавата. Тук са всички онези превзети чичковци с костюми и вратовръзки и лъскави обувки за хиляди долари.

Няма как да не си го направят хубаво и изискано.

Колкото и да бях удивен от величието на града, когато влизахме в него, усещането беше стократно по-силно. Сградите наистина закриваха небето, множество дървета красяха тротоарите на града, уличните лампи не гаснеха дори през деня. Нямаше нито една неравност по-пътната настилка, а цветовете на града преливаха в пъстра картина. Сякаш художник е изрисувал перфектния град. Навсякъде гъмжеше от хора, не се спираха, тълпи след тълпи, и все забързани на някъде, а някои мои „колеги” клошари бяха облагодетелствани да живеят в столицата. Тук сигурно нямат „При Смитърс” и вероятно не се хранят с огризките от богатите. Е, да, животът им не е цветущ, но ако си мислят, че моя сега беше по-добър, жестоко се лъжат.

Колкото и да е красив обаче, този град е убиец. Също като останалите по целия свят. Център за манипулативна, корпоративна и целенасочена политика, с една-единствена мисия. Да прави пари и още пари. Жертвите в тази мисия, нямаха никакво значение. Ако не си от тази прослойка хора, ти не си важен за тях. По-скоро е добре ако те няма. Сигурен бях, че в този момент, там някъде са моите приятели, хванати в капана на тези терористи. Аз трябва да съм там, трябва да ги намеря.

Дъстин ме водеше, наистина всичко тук бе променено. Е, имаше доста места познати за мен, естествено и аз бях тук някога. Един от тях, един от костюмарите, но никога не станах вълк, като тях. Ламтящ за невинна кръв и чужди пари.

Колата спря пред голяма красива сграда. Прясно ремонтирана, с малък зелен парк пред входа и.

Висока няколко етажа, с овални прозорци на приземния етаж, а на последния огромни кръгли стъкла, обособяваха отделните офиси. Всеки един от тях имаше изглед към центъра на града. Там стояха, директорите на библиотеката и нейната администрация.

Слизайки от колата си мислех.- Как ще намерим това, което търсим? Тази сграда е огромна.

Изкачихме петте стъпала, водещи до поне триметровата входна врата.

Вътрешността на тази сграда, бе още по-поразителна, имаше високи тавани, огромни светли полилеи, безброй рафтове пълни с книги и нито един човек. Вече никой не четеше. Защо ще чете, като може да изгледа филма човека. Хората се бяха превърнали в безмозъчни зомбита, управлявани сякаш с дистанционно. Останалите, различните, тези които дръзват да се разграничат от масата, биваха унищожавани.

Честно казано до някъде се радвах, че няма посетители. Поне ще търсим на спокойствие.

Започнахме да обикаляме секторите, четяхме всяка табела упътваща посоката. Ако не бяха табелите, пътят по-огромните коридори с червени пътеки по тях, щеше да ми се стори безкраен. Никога нямаше да намеря това, което търся. . Накрая стигнахме до сектор с име „Градско развитие”. Това е нашето място, тук бяха плановете на всеки град от щата. Трябваше само да намерим тези на Пейнтстоун.

Всичко бе подредено по азбучен ред, така че не ни беше особено трудно.

Разгънахме плана на една маса в центъра на огромната зала. Започнахме да разглеждаме всяка постройка в околността. В града имаше три химически лаборатории, но нито една от тях не можеше да отговаря на нашите изисквания. Бяха на прекалено очевидни места. Не можеше там да се извършва подобна дейност. Беше прекалено опастно за целия град. Сигурен съм, че няма да рискуват своите животи.

Оглеждах всичко отново и отново, Дъстин беше до мен и ми помагаше. Не сваляхме очи от скицата.

- Чакай! Виж тук!-показах с пръст, малка отдалечена постройка, извън града.  Те са тук, знам го.

- От къде си толкова убеден?

- Достатъчно е отдалечена за да не привлича внимание, пък и няма как вятъра да довее отровни изпарения в града.

- На тях какво им пука за града? Видяхме на какво са способни.

- Може да не им пука за другите градове, но тук живеят те. Затова са предпазливи. Освен това тук само се разработва проекта. Както сам се убеди, тества се другаде, където и да измрат хора, то те не са важни.

- Добре да приемем, че си прав. Тръгваме на там, но вземи все пак тази скица с нас, за да сме сигурни, че няма да се връщаме отново.

Сгънах скицата както си беше, прибрах я под блузата си и тръгнахме към колата. Прибрах само скицата, без папката. Сложих я така, че да опасва точно коремът ми, като по този начин никой не се усъмни.

Минахме през охраната без никакви проблеми, но дори да бях взел и папката, пак щяхме да минем. Охранителят бе заспал. Какво друго да прави в празна библиотека? Книги ли да чете? Не, по-добре да дремне, че довечера, го чака маратон от филми по националния канал.

Качихме се в маниакално чистото возило и потеглихме.

Не спирахме нито за миг. Нямахме време за размотаване, краят бе близо. Отново започваше да се смрачава. Колко време бяхме в тази библиотека?

Това сега нямаше значение. Някой друг час повече или по-малко, все тая. Така или иначе ако са живи, те са там. Ако са мъртви, няма да има значение.

Сградата се оказа не много далече, достатъчно за да пази града, но не чак толкова, че да отнеме часове.

Спряхме в близост до нея, на около половин миля. Виждахме я идеално. От тук не личеше да има охрана. Или поне не от вън, за да не привлича ненужно внимание. Ако видите сграда извън града, строго охранявана. Какво бихте помислили? Тук има нещо. Но когато, тя няма никаква охрана, дори спяща като тази в библиотеката, ще си кажете „Надали има нещо важно тук”.

За опитното око на журналиста обаче, това са дребни детайли. Скоро щях да разбера, какво се случваше с нас, дори това да ми костваше живота.

- Дъстин, сега вече стана напечено, сигурен ли си, че идваш с мен?

- Що за въпрос, идвам естествено.

- Защото нямаш друг избор нали, както обикновено.

- Не! Защото искам да дойда, не го правя по задължение. Вас ви познавам от дни, но Ричард ми е приятел от години. Не мога така да го оставя.

- Радвам се, че вече знаеш какво ми е. Да видим с какво разполагаме. Имаме един пистолет и пет патрона. Ще ни избият като кучета! Още след първия изстрел, ще се разпищи алармената система, ще ни обградят и след това ще ни изпозастрелят.

- Не е задължително да ни чуят. Структурата на масления филтър на колата, е доста подобен на този на заглушителя. Ще го приспособим малко и ето на, имаме си безшумно оръжие.

- Браво! Не го знаех, добре, че си учил физика.

- Това не го знам от физиката!

- А от къде тогава?

- Е, не съм бил винаги студент. Невинаги съм имал работа. Поназнайвам малко за огнестрелните оръжия.

- Това може само да ме радва, но позволи ми да се изплаша съвсем мъничко. Не познавах тази твоя страна. До сега не си я споменавал.

- Не съм сметнал за необходимо, сега я споделям.

- Добре, да видим как ще го направим това твое изобретение.

Паркирахме колата извън пътя. Свалихме масления филтър и го поляхме с малко вода от радиатора, да се измие. Навсякъде се разтече масло от джипа. Изтече всичкото.

Понеже масления филтър има резба, пасва точно на пистолета от полицая. Трябваше да изпробваме изобретението си, щяхме да изхабим един патрон, но не можехме да рискуваме, да ни хванат там. Насочих цевта към едно дърво и стрелях. Не се чу нищо, освен щракването на спуска и петлето. Отидох до дървото, огледах навсякъде и намерих дупката от куршума.

Зарадвах се много. Сега вече имахме на своя страна и елемента на изненадата. Свалих филтъра, препасах пистолета на кръста и тръгнахме пеша към сградата. Не можехме да караме джипа повече. Без масло нямаше да изкара дълго.

Най-лошото беше, че нямаше как да се крием зад, дървета или храсти докато се промъквахме към предполагаемата лаборатория. Трябваше да не спираме изобщо, дори забързахме крачката. Използвахме за прикритие, единствено и само тъмнината. Промъкнахме се близо до един трафопост, който явно служеше, за да захранва с електроенергия тази постройка.

Погледнах предпазливо и с пот на челото зад ъгъла на трафопоста, за да огледам цялостния вид на сградата.

Беше три етажна, във формата на осмоъгълник, имаше прозорци през една стена, входа и беше насочен на югоизток. Забелязах, че свети само един прозорец. Намираше се на третия етаж и нямаше как да не го видя.

- Явно ще трябва да минем през централния вход.

- Ти нормален ли си? На главния вход, сигурно стоят поне две ченгета. А, ей там, в далечината има още един. От тук го виждам. Ако се разпищи алармата с нас е свършено.

- Значи не трябва да я задействаме, ако минем през прозорците със сигурност ще започне да пищи. Мислиш ли, че не съм помислил за рисковете? И друго да те питам. Да имаш по-добра идея?

- Имам, да! Можем да минем от другата страна на сградата, ще се движим плътно до нея, леко приклекнали, защото прозорците са ниско. Няма начин ако това е химична лаборатория, тук някъде да няма авариен изход.

- Добре де, не помислих за едно нещо, не е чак толкова фатално.

- Не е ли? Ако те бях послушал, щях да вляза в сградата през парадния вход, за да стрелям на ляво и на дясно. Пич, ти си болен, честно.

- Обещавам да посетя психиатър, когато всичко свърши, а сега да вървим.

Погледнах още веднъж за всеки случай и притичах, леко приклекнал, както Дъстин ме посъветва. Стигнах до едната стена на постройката и погледнах към Дъстин. Помахах му с ръка. Това беше нещо като знак, за да разбере, че може да тръгва.

Малкият, повтори цялото изпълнение и застана до мен.

- Готов ли си? – попитах с лека усмивка.

- Естествено, че съм готов, аз предложих плана. И защо се хилиш така? Няма нищо смешно. Днес може да умрем, а той се хили.

- Не знам, може би от адреналина, скоро не го бях усещал толкова силно. Знаеш ли, има си и добрата страна. Няма как да успееш ако не направиш опит. Искам да кажа, че развитието на човека спира тогава, когато той няма основните три качества, смелост, решимост и саможертва.

- Съгласен съм, а сега върви, преди да ни спипат тук. Ще се чудя после, какво да обяснявам, двама мъже, промъкват се в сграда, единият се смее, а другият крещи от бяс.

- Добре разбрах намека, тръгвам.

Леко приклекнал, минавах под прозорците, а на стените без прозорци се изправях за малко. Уморително е да ходиш приклекнал.

Заобикалях стена след стена, докато накрая не стигнах задната страна на осмоъгълника. Наистина имаше авариен изход, имаше и стълби, които водеха до третия етаж. Изчаках моя приятел, за да се качим заедно, нямаше защо и това да правим един по един.

- Хайде, къде се бавиш още?

- Идвам, просто краката не ме държат вече.

- Вие младите сте много кекави. В казарма не си ли ходил.

- Не, не съм! Но пък съм бил на военно обучение. Брои ли се?

- Не! На какво ви учат там? Не, остави не ми отговаряй!

Да се качваме по-добре.

- Слушам и изпълнявам!

- Абе ей, смотльо… – Шляпнах леко малкия по врата и тръгнах към стъпалата.

Дъстин вървеше плътно зад мен, и се оглеждаше, аз също. Тук вече беше нужна невероятна предпазливост.

Изкачихме се до третия етаж, където се налагаше да избираме. Да минем през прозореца, което както казах вече не е вариант, или да прескочим двуметрово разстояние, на височина повече от 15 метра, за да се хванем за парапета на една тераса.

Избрахме рискът да се пребием, пред този да ни хванат и скочихме един след друг.

Аз успях да се хвана здраво с двете ръце, но Дъстин имаше малко проблеми. Нямаше сериозни последствия, бързо успя да се задържи, само леко се залюля. Набрахме се на парапета и го прескочихме. Предположих, че на тази тераса, нямат нужда от аларма. Кой би се качил до тук, за да нахълта в химическа лаборатория? Освен нас двамата!

Терасата не бе много голяма, широка около два метра и дълга още толкова.

Приближих се до вратата, сложих ръка на прозореца за да погледна вътре в помещението. Огледах за жици и всякакви следи от охранителна система, но не видях такива. Все пак, предпазливо се доближих с цялото си тяло до вратата, хванах дръжката с две ръце и внимателно побутнах вратата. Усилията ми не дадоха успех, беше заключена.

Дъстин ме хвана за рамото и каза да се отдръпна.

Наведе се, повдигна крачола на дънките си и извади малко ножче, приписано около прасеца на неговия крак.

Започна да човърка с него, като се опитваше да достигне механизма за заключване на вратата. Този номер и аз го знаех, но уви нямах джобно ножче. След няколко минути, вратата пред нас изщрака и се открехна.

Дъстин я бутна, изправи се до мен и ми жестикулира да вляза с думите:

- Понякога не е нужно да си ходил в казарма, за да затвориш устата на журналист.

- Понякога не е нужно да си расист, за да удариш чернокож.

Казах го без злоба естествено, просто за да знае, че устата на журналист, трудно може да бъде затворена. Освен, ако не го пратиш на улицата за седем години.

Пристъпих напред и отворих широко вратата, направих още крачка и вече бях в стаята. Огледах се наоколо, нямаше нищо интересно, бюро, стол, няколко саксии с цветя, нищо особено, обикновен кабинет. Насочих се към вратата за коридора. Дъстин ме следваше неотлъчно.

През процепа под вратата, се виждаше, че коридора свети. Не знаех дали няма патрул по коридорите, затова открехнах леко вратата и погледнах през процепа. Нямаше никой, безлюдно като при погребение на политик.

Отворих вратата и се промъкнах в коридора. Опитах се да се ориентирам на къде трябва да поема, за да стигна до стаята, в която светеше лампата.

Когато осъзнах в коя посока гледам, разбрах, че трябва да тръгна на ляво. С притаен дъх, без да издавам много шум, се придвижвах плътно до стената. Когато стигнах до един ъгъл на коридора, чух някакъв глас. Направих жест на Дъстин да не издава никакъв шум, ако може даже да не диша.

- Какво ще го правим сега този, знае твърде много за да го върнем на улицата, вече свърши това, за което го доведохме тук.

- Ами, да му дадем от собственото му лекарство тогава. Няма кой да го потърси. Сам е като куче горкия.

Гласовете се отдалечиха, ехото от стъпките отшумя. Сега бях сигурен, че Чарли е тук, но те явно не знаеха, че ние го търсим. Тогава... Кой ни преследва?

Извадих пистолета, завих обратно масления филтър и продължих напред. Коридорът сякаш беше безкраен, вървяхме доста време, докато накрая, не чухме гласове от помещението зад една от вратите.

- Не! Моля ви! Не го правете, нищо няма да кажа! Дори да искам, никой няма да ми повярва. Не ме карайте да го правя.

- Не се знае, клошарите лесно се продавате. За парче хляб, ще кажеш всичко, а ненормални еко активисти има всякакви. Накрая ще свършим в някой вестник.

Това беше гласът на Чарли, а тези се гавреха вътре с него. Не мога да слушам повече. Влизам!

Адреналинът ми скочи на сто, пулсът ми се учести, а яростта ми ескалира до ента степен. Разбих вратата с крак, нахлух вътре и насочих пистолет към тях.

- Сега да ви дадем ли от собственото ви лекарство, а?

- Кой си ти, как успя да стигнеш до тук?

- За вас специално съм съд и палач. Сега ще ми кажете, какво искате от Чарли?

Вместо отговор, точно преди да успеят да кажат каквото и да било, двамата се озоваха на земята, а от главите им течеше кръв. Всички залегнахме и сложихме ръце върху главите си, за да се предпазим. Не се чуха повече изстрели, затова се поизправих и погледнах към вратата. Не можех да повярвам на очите си. Там стоеше Мириам, а зад нея двама доста широковрати господа. Държаха пистолети и ги бяха насочили към нас.

- Мириам, но какво по дяволите? Кои са тези? Къде беше до сега и как ни откри?

- Горкият глупак, все трябва ти да си в центъра на всичко. Нали? Никога не е ставало въпрос за теб скъпи. Е, и без това ще ви убия после, защо да не ви разкажа, какво се случваше до сега. Когато се запознахме, там под кея в Бийчпойнт, наистина смятах, че с онзи обир ще успея да се измъкна от мизерията, но уви, алармата се задейства. Чарли го хванаха, а ти се втурна да го спасяваш. Докато бягахме, се чудих как да те предам, исках да изкарам малко пари, за да се измъкна от улицата. В началото мислех да те заведа направо в участъка. Когато стигнахме в града, се обаждах всеки ден веднъж дневно. У Виктор, се обадих отново на телефон, който ми бе указан в предишен разговор. Говорех с някой много важен, не се представи, но промени изцяло мисията. Каза, че иска да намери Чарли Фелдсмайер. За целта, ти трябваше да останеш жив, а всеки, който ти помогне да умре.

- Но той беше тук, при тях, защо ще го търсят? – прекъснах Мириам.

- И аз това попитах. Отговори ми, че местонахождението му е засекретено и никой освен тези двамата на пода, плюс охраната на лабораторията не знае каде се намира дружката ти.  Обеща ми 250 000 долара, ако му свърша тази малка услуга. За съжаление, приятеля ти Виктор, чу моя разговор. Убих го долу в кухнята, пронизах главата на нещастника с шиш за лед.

- Долна пачавра, и генерала ли уби, защото е разкрил някой твой, гнусен план. – побеснях в онзи момент. Убиецът на Виктор, през цялото време е бил до мен.

- Там беше лично. Тази гад уби цялото ми семейство, уби също и моя годеник. Заклех се да му отмъстя за това, че провали животът ми. Затова, когато правихте план за обир, пожелах да оберем първо тази къща.

- Какво смяташ да правиш сега?

- Мисля да убия теб и Дъстин, а малкото ти приятелче, идва с мен. След това заминавам за някой топъл остров и до края на седмицата, ще си пия коктейли на плажа, докато някой мулат ме маже с плажно масло.

- Добре си го измислила. А, аз като същински глупак ти се доверих. Е, хайде приключвай вече, и без това се уморих да бягам.

- Чухте го. Да изпълним молбата на клетия нещастник.
Всичко приключваше, нямаше изход. 

В такъв момент, човек не знае какво да чувства, но често се обръща към господ. Моята молба бе — „Господи прости ми” – нямаше пред кой друг да се доказвам. Направих всичко по силите си и изгубих. Но поне опитах, при това положение, няма поражение.

За секунда почувствах хиляди различни усещания, вероятно това чувства примирилият се.

Мисълта ми бе прекъсната от изстрел. Отворих очи, огледах се, нямаше нищо по мен, тогава вдигнах поглед и видях, единия от гардовете на Мириам, бе паднал на земята. Куршумът не бе техен, настъпи суматоха. Използвах положението, за да насоча пистолета си към другия гард. Стрелях и го улучих в гръдния кош, свлече се на пода и не помръдна повече. Насочих пистолета към вратата и изчаках охраната да се появи. Когато се показа, застрелях и него. Изтичах до трупа, завлякох го в стаята и затворих вратата. Дъстин и Чарли вече бяха хванали Мириам и я държаха здраво.

- Гледай ти, как се изменя всичко само за миг. Сега ще ми кажеш, на кой си ни продала?

- Предпочитам да ме убиете, пред това, което ще ми направи той!

- А от къде знаеш, какво ще ти направя аз? На твое място, щях да треперя от страх. Все пак предаде нас, не него, който и да е той.

- Повярвай, не си толкова страшен за колкото се мислиш. Но те са сериозни!

- Кои са те?

- Ще ти кажа само, че притежават страната. Тя е тяхна! Разберете, никога не можете да избягате.

- Ами ти? Какво ти направиха?-попитах Чарли, досега нямахме време да поговорим.

- Докато бягах от онази къща, ми направиха засада, явно са имали патрул на близо. Заведоха ме в полицейското управлението на Пейнтстоун, и започнаха да ме разпитват. Разказах им, че съм влязъл сам, не съм откраднал нищо и просто съм искал да се наспя. Да знам, не звучи добре, обаче се вързаха. Тъкмо се успокоих, когато телефона на ченгето, което ме разпитваше звънна. Казаха му, че има труп в къщата, от която е дошъл сигналът.

Вкараха ме в една килия, стоях там около 14 часа. Накрая дойде един човек и ме пита – Вие ли сте Чарли Фелдсмайер?-Отговорих да, той кимна на охраната, извадиха ме от там и ме доведоха тук. Казаха ми, че синът ми е жив и ако искам да го видя отново, ще им покажа формулата за проклетия вирус. Преди години били открили момчето и от тогава ме търсели за да ме изнудят с него.

- Да, така определено вече всичко си идва по местата. Остава само да се измъкнем, но какво ще правим с тази тук?

- Взимаме я с нас и изчезваме, после ще решим проблема с плъховете. – каза Дъстин, гледайки Мириам в очите.

- Хубаво. Вържете госпожицата с нещо и да тръгваме.

Излязохме предпазливо от стаята. Насочихме се към прозореца с аварийното стълбище. За да не се виждаме от вън загасихме светлините в коридора. Аз стигнах пръв до стълбите, отворих прозореца и излязох на вън. Дъстин ми подаде Мириам, след това излезе, Чарли също се измъкна и затвори прозореца след себе си. Слязохме по стъпалата и под прикритието на нощта излязохме от обсега на сградата. Приближавайки джипът, зад нас се чуха изстрели. Побързахме да се придвижим до возилото и бързо се качихме в него. Аз карах, а Дъстин, Мириам и Чарли бяха на задната седалка. Трябваше да държим мирна тази пепелянка, докато измислим какво да правим.

Запалих джипа, и потеглих към входа на магистралата. Макар да нямаше масло, щеше да ни пренесе поне на 10-15 мили от тук. Останалото разстояние щяхме да изминем пеш.

Дестинацията ми беше ясна. Летището на Пейнтстоун. От там, щяхме да хванем някой самолет и да изчезнем от тук. Все още пазех парите от часовника. Надявах се да стигнат за един полет.

Карах доста бързо, но след себе си чувах сирени. Преследваха ни и нямаше да спрат. Трябваше ми план и то спешно. Карах с над 100 мили в час, колата прегряваше, нямаше много вода в радиатора, използвахме доста, когато с Дъстин почиствахме масления филтър.

И маслото беше на червено, двигателят скоро щеше да блокира. Ситуацията изискваше жертви, аз само направих каквото беше нужно. Когато минавахме над една река, чието корито бе разположено в обширното поле около Пейнтстоун, казах:

- Дръжте се здраво — и се врязах в страничната мантинела на моста. Това беше първият път, в който се радвах, че държавата не се е охарчила и отново е използвала евтини материали за обезопасителните съоръжения около пътната настилка. Колата пречупи мантинелата и падна във водата.

Потънахме бързо. Реката не беше много дълбока, най-много 4-5 метра. Разкопчах колана си и отворих прозореца, излязох извън превозното средство въпреки течението на водата, която нахлуваше в джипа. Опитах да отворя задната врата, за да излязат и другите. Беше ужасно трудно, водата сякаш я притискаше. Дъстин ми помагаше от вътре. С огромни усилия накрая успяхме да я отворим. Изплувахме на повърхнуста и си поехме въздух. Огледах се и видях една плитчина под моста. Имаше несъбран пясък до едната подпорна стена на съоръжението. Там нямаше да ни открият скоро, намирахме се по средата на реката. Трябваше да плуваме до другия край, ако искахме да стигнем до летището. Развързахме Мириам, щяхме да я наглеждаме, но за всеки случай, изхвърлих пистолета в противоположна посока. След това влязохме отново в реката, не трябваше да се бавим, щяха да открият колата, поне не могат да установят в коя посока сме тръгнали. Във водата няма как да им оставим следи, всичко отплува с течението.

Беше студено, но ние не се отказвахме, всичко трябваше да приключи тази нощ. На брега, отново вързахме нашата гостенка. Нямахме време за почивка, затова продължихме да вървим. Летището беше отдалечено от града, но в същото време не бе и толкова далеч. Пътят, който ни оставаше не ми стигна да говоря с Чарли, много ми липсваше  в това време.

- Какво стана онази нощ, по време на обира? – попитах загрижено.

- След като алармата се е задействала, ченгетата са се запътили насам, видяха ме съвсем близо до къщата. Сметнали са ме за подозрителен, може би защото бягах. Заловиха ме, повикаха хора за оглед и ме отведоха за разпит. Доведоха ме в Пейнтстоун, защото нямало свободни килии в Бийчпойнт. Разпитваха ме около час, след това ме бутнаха в една килия. След 14 часа, повярвай ми имах време да ги преброя, при мен дойде един от костюмарите. Вече ти казах какво стана след това. Озовах се в тази лаборатория, пазеха ме денонощно по 10 цивилни полицая. Казаха ми, че синът ми е жив, разработих им шибаната формула, повярвах им. Наистина ми се искаше да е жив. – видях сълзи в очите на Чарли. — Малко преди да се появите и да ми отървете кльощавия задник с това хлапе, пристигнаха двама от моите надзиратели. Казаха ми, че вече не съм им нужен и мога да отида при сина си. Когато се усмихнах и наистина повярвах, че пак ще го видя, те извадиха една спринцовка и тръгнаха към мен. Добре знам какво имаше вътре, познавам цвета на живака. Тогава разбрах, че няма да ме пуснат и че синът ми е мъртъв отдавна. След това вие влязохте. Това е. Нататък ти е ясно.

- Съжалявам, аз съм отговорен за всичко, алармата се задейства, защото запалих една пура, задейства се от дима. Ако не бях аз, нямаше да се стигне до тук.

- Смятай, че си изкупил вината си.

- Защо не се прегърнете сега, загубеняци. – злобно се намеси Мириам.

- Ти по-добре си затваряй устата, да не я запуша аз принудително. – каза Дъстин и я шляпна по бузата два три пъти.

- Това е Дъстин между другото, Дъстин това е Чарли. За сега ви е достатъчно, ще се опознавате в самолета. 

- Самолет? – погледна ме Чарли учудено.

- Да, закътал съм малко пари, малко над 6000 долара. Ще стигнат, за да наемем някой и да изчезнем от тук…

 

 

 

                             СЪДЪРЖАНИЕ

 

 

 

 

 

Глава I.Обирът.........................................................26

Глава II. Ню Рентвил...............................................51

 

 

Глава III. Гората на обречените..............................85

 

 

Глава IV. Пейнтстоун............................................118