От: Вечно търсещия
До: Неоткритата
Беше точно такава каквато си я представях... С всеки жест, движение, поглед... Абсолютно същата... Движеше се под лъчите на луната с онази бавна, грациозна походка на котка, която може да изпепели всеки. Невероятно!
Черната ù рокля се влачеше по изпадалите листа и издаваше шум, какъвто може да издава само течащата река... Подчертаваше тялото ù, дългите крака и изправените рамене. Червените ù коси падаха свободно и достигаха тънката и талия... Сякаш беше от коприна, толкова нежна и мека. Искрящо зелените ù очи се открояваха на млечнобялата ù кожа като изумруди, светещи в мрака... но кървавочервените устни не казаха и дума. Най-изумителната гледка, която може да се види!
Беше толкова мистериозна, загадъчна и тайнствена... И до днес не знам коя е, но помня всяка подробност от момента, в който я видях. Всяка гънка на черната дантела, всяка стъпка на лъскавите ботуши, аромата, който се разнасяше около нея (аромат на дъхава роса – живот). Кръстих я Сън, защото беше точно това... Просто един сън, за който не можеш да спреш да мислиш и за който мечтаеш да изсънуваш отново... но той никога не се връща...
Още помня – носеше цвете в едната си ръка. Понечих да я хвана, но тя избяга... Дали я изплаших? Дали тя не ме познаваше? Преди да се приближа до нея беше толкова спокойна... Как меко газеше пожълтелите листа...
Ако я видите кажете ù, че все още я чакам... Че всяка вечер съм в гората на онова място, на което я видях за първи и последен път. Още целувам дърветата, които е докосвала и помирисвам аромата и във въздуха... Кажете ù! Кажете, че тя е моят Сън!
Дано някой ден я видя отново, но не искам да разбирам името ù. Тя е моят Сън и такава ще остане. И да знаете името ù, не ми го казвайте. Ще продължавам да я чакам... Там... Защото аз съм Вечно търсещият, който може само да бленува...
© Стефка Георгиева Всички права запазени
Съвсем сериозно го казвам...