- Здравей!

- Стой настрани! Не се приближавай!

- Спокойно, нищо няма да ти направя.

- Не ти вярвам. Ти не си човешко същество - махай се!

- Не, моля те, нищо няма да ти направя - просто искам да поговоря с някой.

- Ти не си способно на говорене! Ти не си човек. Ти си изрод.

Колко пъти беше водил този разговор. Колко пъти беше чувал думата "изрод". Никой не желаеше до говори с него. Даже майка му като го видя и се самоуби. Той нямаше нищо - той бе нищо! Името си беше забравил дори. За хората бе "Изродът", за децата - "Торбалан". Никой не го съжаляваше, даже и сиропиталищата. Така отрасна - сам, самотен, изолиран.

- Какъв е смисълът, да живея като няма с кой да поговоря?! Никой не му пука за мен. Аз съм страшилище. Даже цветята увяхват, като ги доближа и рибите умират щом се огледам в реката. А, какво ли виждам и аз там - едно страшилище, един... един изрод. Да, това съм аз - изрод, урод, изчадие!

На другата сутрин, селяните го намериха - беше се самоубил. Завиха го с найлон и го занесоха на бунището. Новината се разнесе из цялото село, но вместо мрачно погребение, хората организираха банкет. Имаше концерт, фойеверки дори. "Изродът е мъртъв!", "Мъртъв е!" - тези възгласи се носеха из цялото село. Никой не проля ни една сълза, всички празнуваха.

Но какъв изрод беше той? Не беше лош. Напротив, тайно вечер докато всички спяха им помагаше. Изораваше нивите им, пасеше животните им,  даваше им пари. Всички знаеха за това, но си затваряха очите. За тях, външността бе най-важна, а той я нямаше. Е и, беше грозен, но беше човек - като всички нас. Вярно, не го биеха - нямаше насилие, но нима изолацията и самотата не са насилие?! Нима има нещо по - сурово от това да не може да поговориш с някой, даже за миг. Не, за тях  той бе "уродът от старото имение", а всъщност изродите бяха те...