Жана стана от леглото и погледна през прозореца. Той беше толкова прашен, че през него светът навън изглеждаше обвит от мръсна пелена, която видимо задушаваше хората по улицата.

Така се чувстваше и Жана. Беше оставила поредната неуспешна връзка зад гърба си, беше продала душата си за чаша мартини и една забвана вечер. След това всичко изчезваше сякаш не е било, но душата тежеше повече от преди. Въпреки угризенията тя продължаваше да води този живот, който майка й би нарекла неморален. За Жана той беше начин да оцелее, да потърси надежда. Но всеки път надеждата се сриваше за една нощ, за да се роди пак на следващата вечер.

Ролята, която играеше определено не й харесваше, но нямаше избор сега, когато плуваше машинално в дълбоките води. Не беше усетила кога е стигнала толкова дълбоко, но сега прекрасно знаеше къде се намира и че нямаше как да се измъкне жива от положението, в което се намираше.

Погледът й и тази сутрин беше замъглен, а в главата й пулсираха хиляди нишки, които сякаш имаха някаква незабавна работа и напираха да излязат навън. Главоболието беше вече естественият будилник всяка сутрин, а завесата пред очите й като че ли цял живот беше там. Мислите й препускаха из сцените на предната вечер, опитваше се да си спомни лицето на поредния ухажор, когото бе приютила в леглото си. Чертите му бяха твърде неясни, а името му остана да виси във въздуха някъде между кратките и доста ясни реплики между двамата. Товарът в сърцето на Жана беше станал още по-тежък и тя знаеше, че вечерта щеше да натежи още. Бавно се отдръпна от прозореца, усещаше че хората от улицата я гледат със съжаление и удавена мъка, а това беше непоносимо за една пътница.

Но животът на Жана не беше винаги толкова трагичен. Напротив, тя беше изживяла най-големите радости, които животът би могъл да предостави някому. Беше постигнала невероятни успехи в гимназията, беше винаги ухажвана заради физическата си красота и веселия нрав, беше намерила великолепна работа като компютърен специалист, беше оставила две висши зад гърба си, бе развила ума си повече от познатите си. И не на последно място, беше изпитала сладостта и щастието на една истинска, неповторима и изпълваща душата любов. Колко хора изживяват целия си живот без да постигнат и едно от тези неща? Жана беше обичала и беше обичана така силно, както никоя от своите приятелки, за което те й завиждаха безкрайно много. Тази любов беше колкото голяма и истинска, толкова и разрушителна, беше тласнала крехкото й същество към пълно себеотрицание и самоунищожение. Но дори съзнавайки това, тя не съжаляваше нито за миг от живота и делата си, защото знаеше че нищо не ставаше без причина и че това, което беше изпитала и преживяла, беше прекрасно.

- Знаеш, че всичко вече отива към края, в смисъл, сама знаеш, че ми предстои блестящо бъдеще, но трябва да се постарая за него... Виж, аз те обичам, но това не е достатъчно сега. Млади сме и животът е пред нас – сега е времето да се изучим и да постигнем нещо поотделно. – Жана никога нямаше да забрави думите на Ясен, когато се разделяха. Това беше в една студена декемврийска вечер. Тя го бе повикала, защото родителите й бяха извън града, а той попари свежестта й със студените си думи.

 Жана мълчеше. Шокът беше голям, защото през младежкия й ум не бе минала мисълта за раздяла. А като че ли той я бе обмислял доста продължително.

- Аз не искам да си мислиш, че вината е в теб, наистина не е така. Просто искам да постигна нещо, трябва ми време без връзки, без...

- Значи съм ти в тежест? Сега разбирам всичко. Искаш кариера, мислиш, че ще попреча по някакъв начин на ученето ти? Но това е..

- Жана! Спри, моля те. Наистина връзката ни ще попречи, но не само на мен, а и на двама ни.

- Върви си, Ясене! По-добре си върви сега.

Жана плачеше, но не можеше да понася той да я гледа такава. В този момент през главата й минаха какви ли не мисли и тя се бореше със силните си чувства. Съзнаваше, че ако останат заедно и той се провали, вината винаги щеше да е в нея и това щеше да убие любовта им.

- Просто искам да запазя спомена за теб така прекрасен, какъвто е сега. Това е. – След като каза това, той я целуна и напусна апартамента и живота й.

Жана остана да плаче сама, но беше доволна, че е сама. Не искаше никой да разбере за мъката й. Въпреки че съвсем ясно разбираше всичко и го преценяваше трезво, емоционалната й женска натура не й позволяваше да спре сълзите си. Разбираше защо той постъпваше така, ако думите му бяха истина, не го обвиняваше и най-лошото – не можеше да изпита гняв и злоба срещу него. Та тя го обичаше така силно! Именно заради тези негови последни думи, надеждата не успя да умре никога.

За този момент тя си спомняше всяка сутрин, след като ставаше от набръчканите чаршафи, всеки обед, когато седеше сама в ресторанта до офиса си, всяка вечер, когато започваше поредния флирт и любовна авантюра. Бяха минали години, но любовта към Ясен беше все така силна, а копнежа по него се опитваше да удави във връзките си с купищата други мъже. Надяваше се, молеше се, да се влюби в друг, но това така и не стана.

Сега тя вече беше напълно унищожена от болката, която прояждаше душата, сърцето, мозъка, цялото й същество. Болестта й беше неизлечима и я тласкаше към гибел, но тя като че ли не се вълнуваше от съдбата си. Макар кариерата й да вървеше добре, макар да бе харесвана все така от мъжете, онзи блясък в очите й изчезна завинаги онази вечер - когато любовта си отиде завинаги, а тя не намери сили да я пусне и умря с нея.