І

ДЕЛЯН

Олег се отпусна тежко на дивана и отпусна до него раницата с работните дрехи и личните си инструменти, с които винаги работеше:

— Съквартирантът ти да не спи още?

— Станал е.- отговори Делян и погледна ръчния си часовник.- Отдавна. Събира последния багаж. Димитър, приятелят му, ще дойде всеки момент.

— Нова работа ли започват във Валенсия?- попита шепнешком Ервин и огледа с детско любопитство мрачното опушено помещение.

— Да, имат и работа и квартира. Но няма да започнат веднага. Утре заминават за България…да занесат урната с пепелта на Чавдар.

Тримата замълчаха и сведоха глави.

Звънецът на входната врата иззвъня рязко и Делян скочи да отвори. Широкоплещестият, мустакат Вальо заемаше почти целия отвор, а слабичката Мартина беше кацнала в ръцете му като птиченце с вирната черна опашчица.

— Здравейте!- поздравиха и двамата на испански език.- Идваме на помощ.

Гласовете им прозвучаха като дует на саксофон и върбова свирка.

— И ви носим пържени мекици!

Опашчицата стъпи на пода, вдигна ръчички и сложи на масата голяма хартиена торба:

— От мама са. А кафето къде е?

— Ей сега ще го направя!- засмя се Делян и влезе обратно в кухнята.

— Жена!- врътна глава Олег, сложи момиченцето на коленете си и помилва щръкналата опашка.- Още щом дойде и въведе ред и дисциплина!

Вратата в дъното на коридора се отвори и Калоян излезе от нея, гол до кръста, с голям черен сак в ръка. Той поздрави кратко, остави багажа при другите чанти и раници, натрупани до външната врата и влезе обратно в стаята си.

Делян изнесе чашките с кафе, от които се вдигаше ароматна пара. Остави таблата на масата, седна на креслото и избърса челото си.

— Къде са боята и гипса?- прозя се сънливо Ервин, като прикри устата си с ръка.- Да минаваме всичко и да вървим на тази ваша река!

— Бре, че пъргав майстор се извъди!- измърмори Вальо под мустак на български език.- Кога стана калайджия, кога ти почерня…

Олег протегна широката си лапа и тупна боливиеца по слабото, жилаво рамо:

— Има време за всичко, приятелю! Летният ден е дълъг като година!

Калоян излезе от стаята, гладко избръснат, облечен в бяла спортна риза с къс ръкав и бежови памучни панталони.

— Защо ти е синьо тука, под очите?- щръкна любопитно черната опашчица- Ударил ли си се?

— Мартина!- смъмри я баща и.

— Остави я.- усмихна се иронично Калоян.-Жена!...Досадница, като всички други!

Щипна детето за нослето и обърна посивялото си лице към Делян:

— В понеделник ще дойде хазяинът, да прехвърлите договора на твое име. Разбрах, че прекарваш и телефон.

— Да, телефон и интернет.

— Внимавай само какви съквартиранти ще намериш! Да не дойдат някои боклуци да станеш пишман!

Делян кимна мълчаливо с глава. "Само за няколко дни остаря с години…А косата му съвсем побеля."

Звънецът на входната врата иззвъня силно и настойчиво. Мартина се шмугна между изправените мъже и я отвори широко. Дребничкият Димитър поздрави с кимване, прекрачи прага и се наведе над чантите.

— Е, момче!-  протегна ръка мъжът.- Остани си със здраве!

— Всичко добро и на теб!- протегна младежът своята.- Желая ти здраве и късмет!

— Късмета съм си го видял!- поклати глава Калоян, метна раницата си през рамо и грабна два от саковете.- Здраве дано има само някоя и друга годинка!

— Обличаме работните дрехи, момчета.- наруши мълчанието Олег.- Да свършим, докато не е напекло!

— Тате, виж какво намерих в стаята на оня чичко!...Хубавата леличка! Която ми даде шоколада и ми нарисува "Спящата красавица"!

Опашчицата стърчеше възбудено, а слабите ръчички размахваха гланцирана цветна снимка и голям лист хартия, изписан от двете страни.

Ервин надникна любопитно и обърна снимката с лице към него:

— А, това е бременната жена от църквата!

Олег протегна мълчаливо едрата си лапа, взе снимката и впери поглед в нея. Делян хвърли поглед през рамото му:

— Да, това е Дона. Видяхме я на църквата миналата седмица. Но тя не е бременна, заблудил си се.

— Кой, аз ли?- ухили се до ушите Ервин.- За тези неща аз…

Прехапа език, хвана се за лакътя и погледна под вежди към Олег.

— Сигурно съм се заблудил.- измърмори той и разтърка енергично ръката си. Пръстите на този мечок бяха като клещи.

— Вижте, колко е красива!- трепкаше черната опашчица.- И какви хубави цветенца има около нея! Монголии!

— Наричат се магнолии.- помилва я Делян и се обърна към украинеца:

— Ще прибера снимката и писмото. Калоян сигурно ги е забравил!

Олег сложи ръка на рамото му, без да откъсва очи от слабото лице, което му се усмихваше тъжно на фона на отрупаното с цветове дърво:

— Не ги е забравил, приятелю! Оставил ги е!

Взе изписания лист от ръчичката на детето и го подаде на младежа:

— Преведи ми го на испански език.

— Не мога да чета чуждо писмо!

— Зная.

Делян се поколеба за миг, погледна украинеца в лицето и взе листа:

Здравей, Калояне!

Сядам на листа, защото усещам, че трябва да ти напиша някои неща, които не успях да ти кажа. Само не зная откъде да започна. Може би от Коледната нощ, в която за първи път те прегърнах. Или от някоя от другите откраднати нощи, в които бяхме заедно? Или от последната ни среща на моя злополучен рожден ден?..Ала има ли смисъл да отваряме отново тези страници? Не, нали? Аз съм просто едно име от дългия списък.

Виждам те как се усмихваш иронично, както само ти можеш! Въпреки това продължавам да движа химикалката по листа, защото много искам да ти кажа това: чукат се пироните, Калояне! Жените се любят! Освен, ако не искаш да се превърнеш в тесла или чук- надрани, очукани и нащърбени! А всичко, което не мирише на метал, а е живичко и топличко, да бъде за теб синоним на глупост.Ти обичаш думата "глупости" и често ми я хвърляше в лицето. Не тая обида, нито гняв и не ме боли от нея. Защото вече зная, че моят живот се крие в моите глупости, Калояне! В глупавичките ми, според теб, тъги и радости, падания и ставания, смях и сълзи. Да, в сълзите Бях забравила за дълги години колко е хубаво да плачеш като глупаче. Но сега, когато си спомних, разбирам колко силно съм копняла да имам до себе си рамо, на което да мога да пророня няколко сълзи. Или да се посмея. Или просто да помълча. Защото, Калояне, когато двама души се обичат дори мълчанието между тях се превръща в диалог! Навярно затова дойдох при теб. Беше грешка. Чук не се милва и на тесла не се плаче! От тях трябва само да се пазиш, да не те накълцат и осакатят отвътре.

Сега се смееш на глас на глупостите, които пиша, нали? И ме смяташ за луда. Навярно имаш известно основание Защото аз от няколко дни пиша почти без прекъсване, като в същото време плача или се смея. Сама на себе си, като лудите! Но знаеш ли кое е най- смешното?- Аз такава се харесвам и обичам! И се моля на своя Бог само за две неща: да не ми изпраща изцеление и да не оставя чукове по пътя ми! Вместо тях да ми изпрати един единствен луд глупак, същият като мен!

На теб, Калояне, прощавам всичко и на свой ред те моля за прошка, ако с нещо съм те наранила! Пътят продължава и за двамата, нали? Ще видим какво ни очаква на следващия завой!

                                               С най добри пожелания: Дона

P.S. Утре заминавам за о- в Тенерифе с едно испанско семейство. Ще уча две български дечица на български език. Звучи ти глупаво, нали? Всъщност е прекрасно! Защото тези момченца още на третия месец след пристигането си тук напълно забравят майчиния си език. И само до преди броени дни категорично отказваха да си го припомнят!

Ще посрещна Коледа там, сред океана. Вече съм изпратила писмо на вълшебния дядо лапландец. Помолих го този път да внимава да не ми носи пакети, които не са за мен! И той твърдо ми обеща! Тази Коледа поне единият от подаръците ще бъде истински и мой! Вече зная това със сигурност!

                                              Сбогом и бъди щастлив: Дона

— Не съм сигурен дали успях да преведа добре всичко-  започна колебливо Делян.- Има думи и изрази, които…

Олег мълчаливо протегна ръка, взе писмото и снимката, сложи ги грижливо в плика и прибра всичко в джобчето на бялата си ленена риза.

— Този чичко защо е толкова сериозен?- щръкна любопитно черната опашчица.

— Сякаш е в църква.- усмихна се баща и под мустак

— Обади и се по телефона.- обърна се украинецът към Делян, сляп и глух за всички.- Моля те! Попитай дали мога да я потърся на Тенерифе!

— Не знаех, че ще ходиш на Тенерифе!- опули очи Ервин.

— И аз не знаех, приятелю!

Делян извади послушно апарата и набра някакъв номер под погледите на тримата мъже, които тържествено замълчаха. Каза няколко думи, въздъхна облекчено и избърса челото си с ръка.

— Хо- хо- хо!

Едрото тяло на Олег внезапно се затресе от смях и той тупна младежа по рамото:

— Квартира търся, така ли?...Аз, синко, до Полярния кръг да стигна, на ескимосите иглута ще раздавам!

— Това можах да измисля в момента.- смънка Делян.

— Благодаря ти, приятелю! Ако знаеш само колко съм ти благодарен!

— Няма защо.- усмихна се младежът поуспокоен.- Пак заповядай! А на Коледа съм ти на гости. Семейно!

— Ако успее дотогава да намери квартира.- подсмихна се Вальо.

— Започваме ли вече?- изправи се нетърпеливо Ервин.- Да обличам ли работните дрехи?

— Ти днес инструмент няма да докосваш!- отсече Олег.- Ще пееш! Ще пееш така, че цялата сграда да те чуе! А аз в това време ще боядисам колкото десет такива като теб!

Боливиецът не чака втора покана. Разкопча ризата си, метна я със замах на дивана, яхна един от дървените столове като мустанг и изкусна забарабани с пръсти по коравата облегалка.

— Коя песен искате?- провикна се той, ухилен до ушите.

— Ти дай тон.- намигна Делян.- След това ще видим за коя песен!

— Аз вашата песен я знам наизуст.- подсмихна се Вальо и хвана момиченцето за ръчичка.- С моята Таня я пеем вече двадесет години.

След това взе от масичката ключовете за колата и се обърна към младежа:

— Гипсът ти не струва. Ще донеса от моя. Оставям детето и веднага се връщам. Тавана на банята оставете на мен…

               Y si yo pudiera parar el tiempo

               El tiempo yo pararia

 Гласът на Ервин, страстен и упойващ, напълни горещия вече хол, съпроводен от френетичното бумтене на импровизирания тамбор:

           …..junto a aquellos recuerdos bonitos

                 que me atormentan noche y dia

                 y si pudiese escucharme la luna

                 yo mi pena le contaria….

                                                      / Даниел Денев /

— Откъде започваме с теб?- обърна се делово Олег към Делян.

— Сега аз искам да те помоля за нещо.- каза тихо младежът.- Да минеш сам стаята на Чавдар…Аз още не мога да вляза там!

— Коя е вратата?

— Първата вляво.

Украинецът грабна раницата и закрачи по коридора.

— Не спирай, приятелю!- провикна се той към Ервин.- Пей, колкото можеш!...Да прогониш дяволите от стаите! И от главите ни!

  Mi amore s como un sol,

  Un sol, que me ests quemando…

Гласът на Ервин се изля през отворената врата на балкона и се понесе над събудената уличка.

  mi amore s como un rayo,

  un rayo,que me esta ciegando.

..Mi amore s comc una flor

  Una flor, que se esta marchitando…

  Mi amore s como un vicio

  Y no como dejarlo!

                                  / Даниел Денев /

                                                                    ИВАНА

Ивана затвори бързо вратата на остъклението, за да не влиза нажеженият от включената фурна въздух и приседна на стола. Каква жега! Последният ден на август, а сякаш беше разгарът на лятото! Трябваше наистина да отделят пари и да поставят климатик и в трапезарията, още през юни! Но с пътуването на Марето…"Е, бодна я под лъжичката, другият месец ще имаш по- малко разходи! Нали няма да има по кого да харчиш…"

Избърса лицето си с чистата кухненска кърпа, която стискаше на топка в ръцете и натисна копчето на дистанционното. Телевизорът забръмча тихо и екранът светна. Сто четиридесет и седма серия на мексиканските "Нежни сърца" беше вече започнала. Елена се пъчеше като паун пред масивното тройно огледало, пристегната в бляскава бяла рокля, а две слаби като тръстики моделиерки се превиваха угоднически от двете и страни. Богатият, но глупав като гъсок Габриел най- после беше прилъган да сключи преследвания сто и тридесет серии брак и подготовката за сватбата беше в разгара си. Преди нея, обаче, щеше да има друга, също далечна и нереална. На Марето. На тяхното Маре…

Ивана бръкна в джоба на тънката памучна рокля, извади шишенцето с валидол и отви капачето. Само четири таблетки. Нищо, за утре имаше друга опаковка, неразпечатана още, скрита от Илия в едно ъгълче на най- долното чекмедже на кухненския шкаф. В това същото чекмедже, в което той грижливо криеше от нея втора опаковка от своите хапченца против високо кръвно. Първите опаковки бяха изпити за два дни. Толкова ги деляха от последния разговор с Марето. Или по- точно опит за разговор. Те двамата с Илия се бяха опитали да и обяснят, че за всички ще бъде по- хубаво, ако направят сватбата тук, в родния им град. Тяхната мила и внимателна дотогава дъщеричка ги беше отрязала, без дори да ги доизслуша:"Делян е най- важният човек в живота ми! Единствено ТОЙ ме интересува! Вашата сватба за мен е без значение!

— Дано и ти дъщеря да имаш, дъще!- извика Ивана с два дни закъснение.- И тя като теб да постъпи!...След всичко, което направихме за теб, сега…

Сложи малките хапчета под езика си и сплете треперещите си пръсти. Бялата рокля на екрана се деформира, размаза и разля като голямо петно от водни боички и потече от ъглите на възпалените и очи. Ивана подсмръкна, взе от масата кърпата, превърнала се на мокра топка и изтри с нея лицето си.

— Боли ли, дъще?- чу се гласът на майка и.- Сега изрязаната си ти и твоите уста редят клетви…Виждаш ли как се завъртя колелото!

Ивана свали кърпата и вдигна лице към една от увеличените черно- бели снимки на стената. Късогледите и очи не можеха да различат лицата на двете прилепени една към друга фигурки, но тя знаеше наизуст всяка чертичка. По- малкото петънце над белия копринен облак беше нейното, а по- голямото над строгия черен костюм- на наведения към нея Илия. От двете страни се виждаха крайчеца на пъстрата рокля на майка и и джоба на сивото бащино сако, но лица нямаше. Лично тя ги беше изрязала, когато увеличиха малката обща снимка. Искаше и в спалнята, и на масата, и на стената да бъдат само те двамата с Илия.

— Твоята дъщеря поне ти каза, че ще се омъжва.- продължи гальовно гласът.- А помниш ли ти как отиде на кино и си дойде след два дни …с твоя юнак!

И как не те упрекнах в нищо, само те проклех и ти дъщеря да имаш!

— Вече разбирам на майка си сълзите- прошепна Ивана и скри ръце в кърпата.- Вече разбирам защо баба пее тъй хубаво[1]… Ех, майчице! Защо си отиде, когато най- много имам нужда от теб!

Гърленият глас на мексиканския певец тъжно възвестяваше края на поредния епизод.

Ивана вдигна глава и погледна големите черни стрелки на стенния часовник. Илия трябваше отдавна вече да си е вкъщи! Какво беше това извънредно съвещание в началото на учебната година! И защо ли толкова се бавеха, какви въпроси решаваха? Не и харесваше това, никак не и харесваше!

Плъзна разсеяно поглед по екрана на телевизора. Нова серия, ала същият будоар, същата недовършена бяла рокля. Натисна рязко копчето на дистанционното и се изправи на треперещите си крака. Трябваше да допече пилето и да изглади дрехите. Добре, че лятната ваканция свършваше! Утре щеше да бъде отново сред колегите и двете с Нинова щяха да започнат подготовката на тържеството за Петнадесети септември. Освен това повече от половината от нейните седмокласници искаха да кандидатстват в езикови гимназии. Още миналата седмица започнаха да звънят загрижени майки и да молят децата им да идват на допълнителни уроци. Само при нея, не искаха и да чуят за друг учител!" Ще поема всички, които мога! Ще приемам дори и в събота! Така няма да имам време да мисля за друго. Поне през деня…"

Погледна навън през светещото от чистота стъкло на прозореца. Посивялата от прах площадка между двата панелни блока беше пуста, дори врабчетата се бяха изпокрили някъде от жегата. Само дядо Христо, вдовецът от съседния блок, седеше пред вечния негов казан и пъхаше съчки в огъня. Фигурката му и стори по- дребна и самотна от всякога. Защо ли му трябваше толкова зимнина на сам човек? Или стъклените буркани бяха неговите ученици и той убиваше чрез тях излишните му вече дни?.." Живот!..Докато сме двамата с Илия ще е добре, а след това…"

Избърса мокрото от пот лице с кърпата. Взе дистанционното, поседя малко, вперила невиждащ поглед в угасналия екран и го върна обратно на шкафчето до кухненския диван. Отвори книгата на масата, погледна заглавието "Време разделно ", въздъхна и я остави до дистанционното. След това вдигна глава, скочи от стола , грабна готварската престилка, преметната на облегалката и влезе в кухненския бокс. Първо- лицето, да се измият следите от сълзи и да му се залепи усмивката! След това да се допече пилето!

Слава Богу, че течеха последните часове от ваканцията!

— Как така не си гладен!- намръщи се Илия.- Леля ти Ивана за какво е пекла в жегата цяла тава крем- карамел!

— Бързаме, чичо Илия!- погледна го умолително Росен.- Наистина! Мама ме чака долу на входа!

— Да се качи и тя! Ще вечеряте тук, с нас!

— Не може!- отстъпи детето към вратата.- Тати чака в магазина!

Ивана надникна от кухненския бокс:

— Да не сте тръгнали да купувате вече креватчето?

— И това ще стане!- чу се от коридора гласът на Росен.- Ще го видя тогава Светльо как ще ми се надува!

Външната врата хлопна и тропотът на припрените му стъпки заглъхна надолу по стълбите.

— Припка като козленце!- поклати глава Ивана и седна на масата.- Сякаш не беше до вчера на легло!

— За къде бързат така? Да не би да сменят мебелите на стаята му?

— Защо да ги сменят? Нали ги купиха преди по- малко от година?

— Ти спомена за някакво креватче.

Ивана се усмихна леко и взе филийка хляб от плетеното панерче.

— Всяко зло за добро.- отбеляза тя със задоволство и отчупи залче от филията.- Откакто излязоха от болницата, Таня не спира да говори за второ дете!

— Тя сега е само да носи дете!- промърмори Илия.- Да я духнеш и ще падне! По- добре е да помисли за една хубава почивка!

— И това вече е решено. Нали знаеш, че Таня винаги обмисля всичко! В неделя заминават с Георги на Златните пясъци.

— И те заминават…Всички заминават нанякъде..

Илия остави лъжицата до чинията и избърса влажното си чело с хартиената салфетка под зоркия поглед на жена си.

— Да не ти е лошо?- попита го тя, като огледа изпитателно посивялото му лица и непобутнатата храна пред него.

— Не, не! Само съм уморен, нищо повече! Това съвещание днес…

— Колко?

— Двама.

Илия въздъхна тежко , разбърка с лъжицата пълната чиния и добави унило:

— Само за последния месец още трима осмокласника са си взели отпускните…

— И като добавим отпадналата паралелка първи клас…

— Знаеш, че Евтимова се пенсионира..

— Да, знам. Едната бройка…

— …Но един учител сме принудени да съкратим. Няма начин!

Ивана остави ножа и вилицата и го погледна в очите.

— Това беше ясно на всички.- каза тя с равен глас.- Само ти не искаше да го видиш."Ти, неуморимият борец за справедливост. С оловните кръгове под очите и скритите хапчета в чекмеджето."

— Не съм гладен.

Илия отмести чинията с изстиналата супа и погледна гузно строгото лице срещу него като момиченце, направило беля:

— Знам, че цял следобед си се пекла край печката, но не мога да преглътна дори залък!

— Я почакай малко!

Ивана скочи чевръсто от стола и излезе от трапезарията. След няколко минути се появи пак с едно тъмнокафяво тумбесто двулитрово шише в ръце. Изправи го в средата на масата и се мушна в кухненския бокс

— Има малко руска салата от вчера.- чу се гласът и оттам- Сега ще нарежа и два домата, а ти дай чашките!

След минута на масата бяха добавени две купи със салата и две чисти порцеланови чинии.

— Можеш да отвориш бутилката.- усмихна се тя на стреснатото лице срещу нея.- И да налееш и на мен две глътки.

Мъжът и отвори послушно бутилката и направи опит да отговори на усмивката:

— Явно днес имаме някакъв празни. И аз, както винаги, напълно съм забравил за него!

Ивана вдигна малката чашка, пълна с кехлибарената течност от бутилката:

— Наздраве!

— За какво ще пием?- протегна ръка и Илия. Чашите се целунаха с мек кристален звън.

— За това, че сме живи и здрави1 че сме още тук и можем да държим чашките!...И, че още ни е сладък хлябът!

Илия отпи една глътка и изправи глава ококорен:

— Какво е това чудо? Какво си донесла?

— Ракията на мама.- каза тихо Ивана и отпи глътчица.- Черешовата. От онова дърво, което изсъхна когато тя почина.

— От тази, която сварихме, когато се роди Марето ли?

— Да, същата. На абитуриентския бал скрих една бутилка. Сънувах тогава един сън…

Гласът на Ивана секна и тя жадно изпи чашата с вода, която Илия и беше напълнил.

— Сънувах мама.- продължи тя по- спокойно.- Беше като жива. Помоли ме да скрия последната бутилка и да я отворим, когато се зажени Марето..

Напълни щедро изпразнената чашка на мъжа си и пийна от своята.

— Това е елексир.- каза блажено той.- Нектар като този и боговете на Олимп не са близвали! Но удря направо в главата!

— Наистина.- усмихна се тя и изтри ъгълчетата на очите си- Както казал Вуте на професора, удря те в слабото място…И моята глава вече се замота.

— Е, спалнята е близо.

— Да.."Лягаме и не мислим за нищо..Поне до сутринта."

Ръката на Илия се протегна и нежно стисна нейната:

— Моето умно, грижовно момиче! Не зная какво щях да правя без теб!

" И аз не зная какво бих правила без теб….И не искам да го узнавам!"

Илия дръпна ръката си и изпи на един дъх чашата вода пред него. След това избърса челото си и закова влажните си зеници в нейните:

— Съкращаваме Елена Нинова.

Ивана зяпна срещу него с чашката в ръка:

— Какво?

— Тя е единствената с полувисше образование от целия колектив!

— Ти…ти чуваш ли се какво говориш?

— Тя е единствената без диплома за висше образование!

— И единствената, която има издадени две книги с разкази! И чийто театрален кръжок се посещава дори през лятната ваканция!...

— Всички други са висшисти.

— И единствената, чиито уроци по български език са заснети и се използват като учебен материал в учителския институт.!

— Кажи ми ти кого!- сви вежди Илия.- Кажи едно име, което да съобщя утре на целия колектив!

— Янакиев!- извика Ивана.- Ди джея с вечно сцепените дънки и розовите слипове! Който седи трета година в първи курс и също няма висше образование! А възпитание няма и основно!

Вдигна чашката с трепереща ръка и отпи голяма глътка огън, който се разля по гърдите и. Усети, че се задушава, притвори очи и започна да разкопчава най- горното копче на роклята. Пръстите и не я слушаха.

— И на теб ли да обяснявам, че той преподава английски език!- прозвуча отчаяният вопъл на Илия.- И, че имаме обявено още едно вакантно място!..И, че ако той си отиде, ще станат две! И тогава…

— И тогава ще закрием още две паралелки- каза дрезгаво тя.- Защото учениците ни масово ще тръгнат към други училища…С разширено изучаване на езика..

Отвори очи и плъзна поглед към прозореца. Поседя няколко минути така, като дишаше дълбоко и се мъчеше да издиша тихо и безшумно. Гадеше и се, глътките ракия пареха стомаха и като въгленчета. Днес го беше хранила само с Валидол.

— Извинявай!- наруши мълчанието Илия.- И днес си го излях на теб. Както винаги.

— Че къде другаде да го излееш!- врътна тя глава.- Мен за Елена ме заболя, затова и аз..

— Зная, че е най- добрата ти приятелка.

— Но не знаеш, че съпругът и е безработен!...Че дъщеря и най накрая е бременна след два неуспешни опита In vitro! Че е затънала до гуша в кредити, а здравето и …

Вдигна отново малката чашка и сипа на горчилката в гърлото няколко капки огън.

— Не те обвинявам- каза тя с надебелен език.- Само се мъча да ти обясня защо реших съкратената да съм аз!

Остави чашката на масата и заговори бързо- бързо на изуменото лице срещу нея:

— Ще продължа само моя седми клас, за да подготвя децата за изпитите! Ще давам уроци вкъщи, ще гледам Роско…А може и да помагам на Таня и Георги на щанда! Не съм го правила, но ако трябва, ще се науча! С всичко ще се справя! Досега учех другите, че срамна работа няма! Дошло е време и аз да усвоя урока!

Взе вилицата и я забоде с решителен жест в чинията с руската салата:

— Трябва да сме доволни, че сме живи и здрави!- добави тя с уверен глас, сякаш да убеди самата себе си- Значи, всичко е наред!

— Да. Всичко е наред.

Тонът на Илия беше толкова спокоен и равен, че по гърба и, въпреки изпитата ракия, полазиха студени тръпки.

— Дъщеря ми отлита на хиляди километри- продължи той.- Съпругата ми ще продава дини, а училището ми с всеки изминал ден опустява. Но, иначе, всичко е наред. И ние трябва да сме доволни.

— Боже мой! Какви са тези приказки!

— Аз съм пълен неудачник!

Ивана подскочи като гумена топка от стола и се извърна цяла към него със забодени на кръста ръце:

— Кого наричаш неудачник!- блеснаха очите и- Себе си ли? Ти, който цял живот си бил…

— Кръгъл идиот! И аз, и цялото ми заблудено поколение!

Ивана усети, че и премалява и стисна облегалката на стола така, че пръстите я заболяха:

— Само едно ми кажи!- задъха се тя.- Колко телеграми получи за рождения си ден? И колко телефонни обаждания! И факсове! И..Отвсякъде, от целия свят! И ти…ти имаш наглостта да наричаш такава личност " неудачник"!

— А колко от тях бяха от България! И колко пишеха, че ще се завърнат?

— Това не означава, че си се провалил ти! Че ние..

Гласът и секна и тя отвори широко посинелите си устни. Не и достигаше въздух.

— Че ние и двамата сме глупчовци- чу Ивана гласът на Илия някъде отдалеч и усети, как горещите му ръце я гушват и люлеят като бебе.- Двама стареещи, леко пияни глупчовци..

Устните и усетиха допира на студено мокро стъкло. Тя жадно отпи от водата и промърмори със затворени очи:

— Не трябваше да казваш това..Ние..

— Ш- ш- т. Съвещанието е закрито …До утре сутринта в девет!

Усети как ръцете му внимателно я слагат на диванчето и се отдръпват от нея. Отвори очи и зачака мълчаливо таванът да спре да се върти над главата и.

"Не трябваше да вземам двете таблетки наведнъж..Сега се стягам и се изправям. Все едно, нищо не е било."

Подпря се внимателно на лакти, седна на омачканата покривка на дивана и облиза напуканите си устни. Главата и тежеше като олово, а ушите и бучаха". Ще издържиш, момиче. Само да си легне…"

— Гладна съм- усмихна се тя на сивото лице срещу нея.

— И аз. Изведнъж огладнях като вълк!..Знаеш ли кой филм ще дават по Канал 1?

Когато Ивана влезе в малката спалня, минаваше полунощ. Илия спеше дълбоко, легнал по гръб, отхвърлил лекия чаршаф и отпуснал ръце над мургавата си глава. " Като бебе..Добро, мило и чисто бебе.." Измъкна внимателно завивката изпод едрия му гръб и грижливо го зави. На сутринта щеше да захлади. Мисълта и се прехвърли в къщата на Диана, при Марето. Какво ли правеха сега?

Загаси нощната лампа и притихна, заслушана в свиренето на щурците, което нахлуваше през широко отворения прозорец. Знаеше, че до сутринта няма да заспи.

ІІІ

ДОНА

— Какъв сив пясък!- възкликна Дона и се извърна цялата, за да погледне през задното стъкло.- Сякаш целият плаж е покрит с пепел!

— В това няма нищо чудно!- поясни Педро, който седеше зад волана и не отместваше поглед от гладката асфалтирана лента на пътя.- Остров Тенерифе е един угаснал вулкан.

— Имаме и плажове със златен пясък!- засмяха се от предната седалка луничките на Пилар.- Като вашите в България. Само, че пясъкът тук е докаран от Сахара.

— От Сахара!

" Всъщност е логично. Нали Канарските острови са по- близо до африканския бряг, отколкото до европейския."

— На колко километра сме от Испания?

— Ние сме в Испания!

— Искам да кажа- от Европа.- смути се Дона.- от континента.

— Тук казваме " от полуострова".- засмя се Педро.- И мерим разстоянията в часове. Санта Крус де Тенерифе е на два часа път със самолет от Мадрид. И на един час часова разлика.

Черният мерцедес зави по широката, тиха улица и спря пред гаража на голяма триетажна къща, оградена с бяла, циментова ограда.

— Какъв бял град!- възкликна Дона, като слезе от колата.- Като сметана! И колко прохладен!..А Мадрид е оранжев и горещ!

— Температурата тук, на острова, е почти една и съща през цялата година.- усмихна се Педро, поласкан от детинския и възторг.- Горе, на Тейде, е зима, а долу на плажовете- лято.

Дона го изгледа недоверчиво.

— Ще ти покажем!- мъжът очевидно се забавляваше.- Ще отидем един ден до обяд на ски, а след обяд- на плажа. А на обяд можем да минем през банановата плантация на свекърва ми. Да си откъснем десерта направо от дървото, като маймунките!

— Моля те, Педро!

Пилар бръкна в бездънната пъстра торба, която беше преметнала през рамо, извади от нея малка синя папка и връзка ключове и ги подаде с усмивка на Дона:

— Това са план- указател, пътеводител и туристически справочник на Санта Крус. А това тук са ключовете на къщата. Първият етаж е наш, вторият- на една моя леля. А мансардата на третия етаж сме приготвили за теб.

— Точно под звездите.- засмя се Педро и вдигна капака на багажника.- Сега качваме куфарите и ти я показваме!

— Нека оставим това за по- късно!- помоли се Дона.- Искам първо да разгледам града сама. И да кажа "здравей" на Атлантическия океан. Ще го видя за първи път в живота си!

— Водата на океана е студена.- каза сериозно Педро.- А утрините тук са прохладни и през август. Вземи си връхна дреха!

— И плика със сандвичите!- пъхна Пилар в ръцете и пакета, който бяха увили предната вечер.

Дона закопча жилетката си, вдигна очи от разгънатата карта, която държеше на коленете си и плъзна поглед по островърхия паметник, който стърчеше пред нея.

— И тук- площад Испания.- промърмори тя под нос.- Логично. Макар, че не сме на полуострова, сме в държавата. А тук, на картата, малко по- надолу от кръгчето на площада пише: Морска гара. Сигурно е на океана, щом е морска…А това, което чуват ушите ти, не е бурията на духов оркестър, а сирената на кораб….А пък миризмата, която те кара да кихаш, не е от баницата на Велика, а от водораслите и от другите му там океански елементи...

Телефонът в чантата ú бръмна като пчеличка и засвири. Дунавско хоро. Дона трепна, бръкна припряно в дълбоката велурена чанта и натисна копчето.

— Ало! Доне?-звънна в ухото ú гласът на Боряна.- Пристигнахте ли вече? Къде си сега?

— Седя на площад Испания, Боби. Само, че на хиляди километри от Мадрид. И тъй, като го няма магарето на Санчо Панса да ми отговаря, си говоря сама на себе си!

— На всички познати съм се изпохвалила!- звънеше като утринна камбана гласът на Боряна.- В какво райско място си! За което толкова хора могат само да мечтаят!

— Човек трябва много да внимава с мечтите си!-въздъхна Дона.- Да не се чуди и мае, когато се сбъднат!...Вие как сте там, в Аранхуес?

— Чудесно! Багаж стягаме!

— Ясно, дали са отпуска на Стоил. Къде заминавате?

— Заминава само майка, Доне. За България! Току що презаверихме билета!

— Я ми разкажи какво става.- усмихна се Дона, заразена от свежия утринен смях в ухото си.- Само да се наместя по- удобно на пейката.

— Валето се обади снощи. Една седмица не беше звъняла, ти знаеш, сърдита и на нас, и на цяла Испания. А снощи изведнъж:" Мамо, не мога да стоя тук нито минута повече!" И плаче, та се къса! Аз, само като ú чух гласеца и сърчицето ми слезе в гащите, а баща ú – а-ха да ревне и той." Какво става, бе, дете?", питам аз, а телефонът подскача в ръката ми. А то какво било? Казали им от училището, че няма пари. За тия дечица, дето трябва другия месец да заминат за това там, олимпиада ли беше, състезание ли, не помня. Там хората си ги поемат и им осигуряват всичко, нищо, че са чужди. Само трябва да стигнат! Четири билета трябват само за дечицата!

— Няма ли спонсори?

— Ходила учителката. Прекъснала си ваканцията и обикаляла. Вчера ú прекипяло на жената и не издържала, заплакала пред тях. А нашата- на нас." Сега разбирам, майче, защо сте оставили всичко и сте се махнали от тази скапана държава!" Нали си я знаеш, ядоса ли се, не си мери приказките! Майчушка! А Стоил, като я чу, само три думи ú рече:" Ти си мисли ученето! Парите са моя грижа!"

— Нали нямаше да ú изпраща?- засмя се Дона.

— Нямаше! Затуй още снощи отиде в Money Gram  и прати и за четирите дечица " Само да тръгнете, тати, ú вика, ще ви изпратя да имате и за в джоба! Но искам да покажете какво можете! А пък аз тука морето може и тая година да си го гледам на картичка!" Тогава пък ревнах аз:" Само да си посмял, викам му, да не ме заведеш поне за една седмица! Директно си хващам самолета! А пък ти тука, като те свие дископатията, сам си се оправяй!..." Накрая карахме, варахме, пак до майка опряхме. Ние оставаме тук, на фронта, а тя-там! Тила с детето да пази!

— Къде е тя сега?

— Ето я тука! Изправила се е до мене като стълб! Зор дава да те чуе!

— Къде са моите момиченца? – викна бодро от слушалката Велика.- Дето и океана прелетяха като пойни птиченца?

— Свили са се на една пейка, Вили.- преглътна Дона.- И ти пожелават от сред океана лек път! Да носиш много здраве на България

— А ти- горе главата! Знаеш ли какво казваше мойта майка едно време, като увисех нос?-" Всичко ще се оправи, чедо! Само на кьосето брада и мустаци няма да поникнат!"

— Дай ми малко от твоя кураж, Вили! Наистина имам нужда от него сега!

— Мерак требва, момиче! Колко пъти да ти го казвам! Мерака щом не те оставя, на всичко колая ще намериш! Това да помниш от леля си Велика!

— Ти си велика, лельо Велико!

Силният глас секна изведнъж, изместен от тихото бип- бип на разпадналата се връзка.

Към невидимия океан, скрит зад стволовете на дърветата пред нея, подухваше хладен, утринен ветрец. Дона се сви в ъгъла на пейката, мушна брадичка в яката на жилетката и сведе очи към картата, разгъната на коленете ú. Ръката сякаш сама бръкна в джоба, извади лъскавото метално химикалче, с което от седмици не се делеше и наниза думите на бялото поле, точно над надписа План на Санта Крус де Тенерифе:

                            ИСПАНИЯ

Зад гърба ми- връх белоснежен,

Голи дървета до мен.

А в градината – зелена нежност

До разцъфнал невен.

Бели кончета чакат ездачи,

Черни бикове- за клане.

Красива- да я оплачеш

И да паднеш на колене

                                         /Донка Калчева/

Две продълговати, пожълтели листа, извити като банани и назъбени като плетените дантели на Велика, прошумяха край студените ú ходила и се увиха около крака на бялата каменна пейка." От някакъв вид палма са. И те умират…Нищо, че са в рая…"

Вдигна малкия сив телефон, поколеба се за миг и набра един номер:

— Извинявай, че звъня толкова рано.

— Какво прави моята най- добра ученичка?- долетя от слушалката бодър женски глас.

— Лети над света, Мяо Син! Носена от вятъра като попарен лист.

— Вятърът носи и здравите семена, момиче! А какво да бъдеш ти, сама си решаваш!

— Ти ми обеща чудо, Мяо Син! Къде е то? Дойдох на края на света, но не го намирам!

— Знаеш ли колко сперматозоиди се изхвърлят със семенната течност при една еякулация? При един- едничък полов акт само?

— Това е последната ми грижа в момента.- измърмори Дона.

— А трябва да ти е първата! Непрестанно! Защото те са милиони! И от всички тях майката природа е избрала твоя, момиче! От това по- голямо чудо има ли! А теб на всичкото отгоре те изпратиха в едно райско кътче на земята!

— Няма да издържа дълго сама, Мяо Син!...Рай за самотници няма!

— Брей, че умница се извъди! Я ми кажи тогава, като толкова много знаеш, ако ти самата не можеш да търпиш своята компания, кой друг ще може?

— Ти не разбираш, Мяо Син! Аз имам нужда да обичам някого! Да му давам любов, нежност…

— Започни от себе си!

— Лесно ти е на теб!-не скри Дона раздразнението си.- Сама ти е най- добре! Днес- в Мадрид, утре- в Париж…След това сигурно ще летиш за Тибет!

— А ти си на Тенерифе!- смъмри я чудатата българка- китайка.- И ако не съумееш да бъдеш добре там, значи, наистина си избрала да бъдеш осланен лист! А той и на челото на Далай Лама да падне, освен за тор, за друго не става!

— Само не ми се карай, моля те!

— Ще ти се карам, и още как! За да те накарам да се отвориш! Семката, като се отвори, от нея тръгва стръкче, което дори асфалта може да пробие! Стига само да поиска!...Хайде, сега, чао, че влизам в самолета!

— Не я слушай, Боже!- прошепна Дона на отчетливото бип- бип в слушалката.- Не на корав асфалт, а на кораво рамо искам да легна! Да затворя очи и за миг поне да забравя каква силна и смела семчица съм…И с колко тона лъскав асфалтобетон съм се борила!

Отпусна ръце на сгретите под картата колене и вдигна поглед към широката алея пред нея. Мракът се беше вдигнал и скрил в широките, преплетени една в друга зелени корони и по асфалта скачаха и се боричкаха бляскави слънчеви зайчета. Вятърът от към океана беше стихнал, оставил след себе си тежкия, сладникав мирис на риба, водорасли и презрели южни плодове, смесен с десетки други аромати, които обонянието на непривикналия европеец не можеше да определи.

Дона разкопча жилетката си и плъзна пръст по очертанията на картата. В този миг мелодията на дунавското хоро прозвуча приглушено някъде от дъното на дълбоката велурена торба, където беше пуснала телефона." Ще ми стигне ли днес денят да стигна все пак до тази морска гара?.."

— Да?- натисна тя зеленото копче.- Здравей, Деляне!...Разбира се, че можеш да дадеш телефонния ми номер! Ще помогна, с каквото мога!

Облегна се на пейката, мушна длани под къдравата грива и я преметна на циментовата облегалка като рошав,черен губер.

— Мило, наивно момиче!- усмихна се тя, примижала от слънчевото зайче, скочило в миглите.- Твоят приятел не би допуснал това: женски крак да обикаля и покрив да му търси! Този мъж би осигурил подслон дори и в Ада. Не е проблем за него къде ще замръкне. Просто му е дошло до гуша самичък да осъмва! Затова звъни от хиляди километри…А може би и заради нещо друго, което и двамата още не знаем…

Скочи от пейката, свали жилетката, сгъна я небрежно и я пъхна в дълбоката велурена торба, която ú служеше за всичко." Много бързо се сгорещи, Доне!, изтри тя влажното си чело. Слънчицето не е напекло чак толкова! А пък как само те зачопли под лъжичката!..Не е от глад! Нали си изпапка сандвичите!"

— Права си, Мяо Син- каза тя на гугутката, която изпърполи в клоните над главата ú.- Само трябва да си отваряш очите и ушите за хубавото! И да бъдеш мъдра като семчицата, която вярва на слънцето и вятъра, но слуша себе си! Тогава чудото непременно се случва! И ти не го пропускаш! А  това е също толкова важно, колкото и самото чудо!

Сгъна с решителен жест предпазните слънчеви очила и пъхна калъфчето на дъното на чантата, под жилетката. Нямаше нужда от тях. Нито от карта!..Впрочем, картата ú трябваше, но за нещо съвсем различно!

Разгъна я на пейката, извади химикалчето, което блесна като слънчев лъч и написа на полето ú с едри, красиви букви:

АКО СТЕ ТОЧКА ОТ КРЪГА

И МЯСТОТО ВИ ПРЕДОПРЕДЕЛЕНО Е,

А ВАШЕТО ПРИЗВАНИЕ

И ВДЪХНОВЕНИЕ

И ВАШАТА ЛЮБОВ

И СВОБОДА

СА НЯКЪДЕ В БЕЗКРАЙНОТО ПРОСТРАНСТВО,

ИЗВЪН КРЪГА-

ТОГАВА

ИМА ЛИ ЗНАЧЕНИЕ

ДАЛИ СТЕ ЦЕНТЪР НА КРЪГА

ИЛИ НЕ СТЕ?

И ДОКОГА?...

Сгъна картата, мушна я в джоба на широката ленена пола, преметна велурената чанта през слабото, разголено рамо и тръгна под слънчевите зайчета, които се прескачаха по широката бяла алея. Там, някъде пред нея, зад шумоленето на дърветата и под крясъка на чайките я очакваше ОКЕАНЪТ.

                                                      КРАЙ

          БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ ОТКРОВЕНЦИ, КОИТО ПРОЧЕТОХА     РОМАНА! ЖЕЛАЯ ЗДРАВЕ И ЛЮБОВ НА ВСИЧКИ ТУК, В ТОЗИ ЧУДЕСЕН САЙТ! 

                                            Петя   Божилова

[1] Стихове Донка Калчева