Една от най-големите ми мечти е да изкарам шофьорски курс и да взема книжка. Приятелят ми обаче твърди, че тоя град си има и по-сериозни проблеми и всъщност върша едно безкрайно добро дело като не сядам зад волана. Най-малкото спасявам живота на доста хора, които евентуално биха се оказали на пътя ми.

Факт е, че по отношение на автомобилите имам много лоша карма. Веднъж например се наложи с брат ми да пътуваме до София. Крайният резултата беше следния:

1)                От Видин до Берковица ни натисна такава мъгла, че на два метра от колата нищо не се виждаше. Брат ми заяви, че откакто се помни като шофьор, такова чудо не е виждал.

2)                Два болта изпаднаха от джантата на предна дясна гума. (Пак добре, че не падна и самата джанта.)

3)                Двигателят прегря навръх прохода Петрохан.

4)                В София нито веднъж за цял ден мотаене не улучихме вярната улица, влетяхме в еднопосочна срещу движението, пресичахме на червено...

5)                Глобиха ни за това, че се возим без предпазни колани.

6)                Заседнахме в асансьора. (Добре де. Това няма нищо общо с колата, но пък беше нещо като черешката на коктейла.)

От тогава се навива да ме пусне в колата, само ако целта на пътуването ни е на не повече от 30 км от отправната точка.

Обаче аз си имам обяснение. Всичко това е генетично. От мама си го нося. Тя два пъти е карала курс и така и не взе книжка. Първия път се прибра вкъщи със скоростния лост в чантата – само това беше останало. Колата замина директно за вторични суровини. Втория опит приключи насред оживено кръстовище. Инструкторът нещо я издразнил и тя го зарязала там с колата.

И баща ми се опитваше известно време да я понаучи на това-онова. В резултат веднъж се наложи да смъкваме колата от купчина тухли пред един строеж, втория път налетя на някаква каруца (магарето извади късмет и оцеля, но каруцарят се сдоби със счупена ключица) и... дотук . От тогава няма достъп до ключовете. Нито пък аз, между другото, което не е честно – все още не съм убила никого.

Талант! Какво да го правиш...

Та поради всички тези причини все още не съм се решила да опитам. Нещо нямам доверие в плана за масова евакуация на града при бедствия от такъв мащаб и затова засега си запазвам статута на пътник. Нищо, че ако се кача в автобус, в два от пет случая нещо му се поврежда или мистериозно му изчезва горивото... Най-много да си купя велосипед. Него поне мога да го подкарам без да вкарвам поне десет невинни човека в ортопедията.

Обаче това не значи, че съм се отказала окончателно. Като ми писне съвсем от тоя град, без да се замислям ще му се стоваря с някой таралясник, ама преди това ще взема няколко урока от филми като „Бързи и яростни” и „Да изчезнеш за 60 секунди”. После кметът да си блъска главата откъде пари за възстановяването!