ЖЕНАТА – ПТИЦА
Отново вали. Като през онова лято,когато дойде раздялата. Там, на мокрия асфалт, сред разкривените ламарини на две коли, лежеше ти и детето ти. Повече не го видя. Смътно помнеше сивото небе,захлупило земята. Сълзите му не успяваха да отмият твоите. Ослепя от болка, която разсече душата ти и тя застина смълчана между Небето и Земята. Нямаше път, освен дъгата, която целуваше Небето – тя беше пътят към теб, но рядко се появяваше и никой не забелязваше, че ти си там и очакваш...
- Кого очакваш, Мари?
Ти не отговори. Обърна лицето си към мен и видях очите на болката.
- Разкажи ми за болката, Мари.
- Защо искаш да я познаваш?
- Защото чрез нея ще стигна до теб.
Ти се усмихна и замълча. После протегна ръка към Небето и каза:
- Ако не можеш да го докоснеш и останеш завинаги свързан със Земята, ще изпитваш болка. Болката се ражда от невъзможността да полетиш в синевата на безкрая, от който си дошъл. Там е твоят истински дом. Човекът е птица, забравила да лети. Пречупени са крилет ...