1.

Тимоти вървеше приведен срещу дъжда, идващ насреща му. Не можеше да нарече приятно мокрото усещане, което само след пет минути на открито вече чувстваше по цялото тяло. Не се остави на емоцията да развали настроението си заради един обикновен дъжд. Все пак беше петък вечер – неговата вечер. Отиваше в близкия бар с очарователното име „Метаморфоза“, където, както всеки петък от година насам, щеше да проповядва своите разкрития от измамния свят, който някой, според Тим ръководещ таен заговор, налагаше насила върху съзнанията на живеещите в него. През работната седмица слушаше поредните лъжливи изявления по медиите за събития, които той виждаше, че са скалъпени и в петъчната вечер ги разясняваше на другите в истинската им светлина. Имаше си своята публика, която го очакваше редовно.

Пред „Метаморфоза“ обичайните кибици дремеха отвън в очакване на милостинята от някой сребърник, който познат или непознат да им подхвърли, и те, без никакво двоумене по въпроса, да го втечнят на бара. Когато Тимоти се появи иззад ъгъла, мокър, но с приветлива усмивка, неколцина от тях го поздравиха по име, а той раздаде поредната шепа монети.

Не видя двамата официално облечени мъже, толкова различни от всички посетители, които бяха в групата просещи отвън, защото някаква котка се замота в краката му, сякаш препречвайки пътя към зейналата топла паст на „Метаморфоза“-та.

Тимоти изруга предците на котката, кибиците наоколо се засмяха, но само защото им даваше винаги по някоя пара, прескочи я, въпреки че тя пак се опита да го спре, и най-накрая влезна в бара. Там вече го очакваха всичките му слушатели, на които след малко щеше да разкрие новите планове за заличаване на човешкия род от незнайни сили.

Двамата мъже се отлепиха от тухлената стена и последваха влезлия, без да обърнат внимание на настръхналата котка. Настаниха се на малка масичка в дъното и зачакаха. Не говореха, очите им бяха стъклени и дори не премигваха. Ако се вгледаше някой в тях, навярно би отчел, че даже и не дишат, но нямаше кой да го направи, след като всички бяха заети с личните си дела и те останаха невидими за тълпата.

А в това време Тимоти изнесе първата си реч, която мина като за загрявка, Тим все още беше на първото си питие, но скоро последва второ, че и трето за здравето на един здравеняк до него, и след тях думите му започнаха да се нагорещяват. Тълпата бурно приветстваше изявленията му, този път по повод ненужното изпращане на бойни части в някаква далечна страна от третия, че дори и четвъртия свят.

- Нима целта не е никой да не се завърне от там! - ревеше разпалено. - Всеки път удължават срока и нашите момчета гинат един по един, без дори да знаят за какъв дявол са отишли – размахваше ръце Тимоти.

Няколко от стоящите отвън също бяха влезли, успели да съберат пари за едно двойно и сега сгъстиха още повече редиците около говорещия. Той обаче вдигна ръка и заповяда никой да не мърда и се насочи към сервизните помещения, обещавайки след минута да се върне.

Двамата мъже с каменни лица веднага станаха, единия отиде до бармана и му прошепна нещо, като бутна няколко банкноти в правилно реагиралата на сигнала ръка. Той ги погледна, пресметна нещо, после изрева:

- Пиене за всички, кой каквото иска.

Двама непознати поеха от две посоки към вратата, зад която бе изчезнал Тимоти. Олелията зад тях беше шумна и гръмогласна. Всеки даваше поръчката си и в душите им вече нахлуваше голяма доза от усещането за щастие.

В тоалетните беше празно, единствен посетител бе Тим, който се поклащаше над един от писоарите. Двамата застанаха зад него; той не им обърна внимание, тук се чувстваше като у дома си, затова и не усети как извадиха някакви уреди – единия отвори подобие на малките портативни компютри, а другия палкоподобна антена с цветови диоди по края, която насочи към главата на облекчаващия се. Съвсем слабото жужене, с което се активира заряда на антената скова тялото на Тимоти и той просто замръзна. На крана в ръката на непознатия изписа дълга серия от цифри, също и няколко цветови диаграми. Другият се приближи и направи обход с антената на черепа на жертвата и когато получи кимване от партньора си, я изключи и скри под якето. Спътника му също прибра уреда си и двамата напуснаха тоалетната.

Суматохата в бара им позволи да се измъкнат напълно незабелязано. Пред входа нямаше никого, безделниците също бяха влезли да се почерпят гратис от тяхната поръчка. Единствено котката, която се препречи на Тимоти преди малко, изсъска свирепо насреща им, но те бързаха да се отдалечат и дори не я чуха. След минута звук от запален мотор и ръмжене показа, че колата им изчезва в глъбините на града.

Самият Тим се осъзна надвесен над писоара с гадна болка като от силни удари с чук, блъскащи зверски в тила му. Какво правеше тук? - запита се той, когато с отмалели пръсти се закопча. Огледа се, нямаше никого и залитайки, отвори вратата.

Шумът и глъчката го удариха и усилиха болката, той сгърчи лицето си в гримаса и си запробива път в тълпата. Мнозина го тупаха и назоваваха по име, но Тимоти никога не бе виждал нито един от тях. Толкова непознати, които ме знаят – учуди се той. Мястото му се стори бегло познато, но почти всички барове си приличаха. Видя на запазеното си място своето яке, сви юмрук около яката му и се повлачи към изхода.

- Ей, Тими – изрева някой, - къде хукна, няма ли да ни доразкажеш започнатото?!

- Искам да си отида у дома – промърмори той и отблъсна някаква ръка, която се опита да го подкрепи.

- Май му дойде в повече тази нощ – обясни същият глас, а барманът кимна със задоволство, без дори да е чул какво му говорят. Той разливаше щедро напитките, които онзи добър непознат заплати също така щедро. Не го интересуваше кой и как си отива, важното бе да му плаща.

Тимоти пое жадно чистия нощен въздух и изпита облекчение от студения допир на дъжда по пулсиращата му глава. Не помнеше как се е озовал тук, но явно е препил, а знаеше добре, че алкохолът на му понася. Ще се прибере да поспи и да си почине, за да е през следващата седмица трудоспособен човек. Нищо повече. Мислите му бяха съвсем празни и неочаквано леки, лишени от тежестта на онова разбиране, което бе имал само допреди половин час.

Без да се мае повече, той закрачи под дъжда, следвайки маркировката на смълчаната улица. Зад него онази котка замяука жаловито, като оплаквачка на погребение.

2.

Джулия набираше на компютъра си последната част от статията, която подготвяше. В кабинета ѝ бе прекалено топло, но не забеляза това, увлечена от мислите си. Беше малка стая, която извоюва в тежки битки с главния редактор и собственика на вестника. Заради репортажите, които представяше, тя поиска и независимост от общата зала, където безбройни репортери, дописници, информатори и кой ли още не, се разбиваха в шумен хаос в мислите ѝ. А Джулия имаше нужда от уединение, за да може да ги излага, с това и двамата ѝ началници бяха принудени да се съгласят. Затова предоставиха малкото помещение на машината си за увеличаване на тиражите.

Последния месец бе започнала тема, която обещаваше да бъде скандална. Ставаше дума за личните ѝ разкрития, че високопоставени личности са разрешили на една тайна агенция да приведе в действие план за тотален контрол над обществото. Джулия имаше тези наблюдения от години насам, но намирането на информация бе почти невъзможно, поне докато не успя да намери източник и да подкрепи своята теория.

Получи обаждането от скрит номер. Непознат глас ѝ предложи да се срещнат, за да ѝ разкрие най-големият заговор срещу човечеството. Джулия прие, често получаваше точно по този начин сведения, затова и отиде на мястото, което ѝ се посочи.

Реката, която пресичаше града, имаше дълга алея за пешеходци, непознатият поиска тя да застане точно срещу старата часовникова кула. Чака повече от десет минути от определеното време за среща и вече мислеше, че са я вързали, когато зад нея чу глас, който я повика и даде нареждания:

- Елате тук, в тунела. Вървете бавно.

Тя се обърна и видя, че наблизо има отходен тунел, като допълнителен ръкав за оттичане при евентуално преливане на реката. Шахтата беше тъмна, затова и не видя говорещия. Подвоуми се дали да го послуша, защото можеше да е нападение, но видя че наблизо има достатъчно разхождащи се, които, ако се развика, биха ѝ помогнали. А и не носеше нищо ценно със себе си, така че просто направи няколко крачки и премина завесата от мрак.

- Там е достатъчно близко – каза гласът и една ръка се открои с вдигната длан, за да я спре. - Да – разгада мислите ѝ невидимия, - ще остана така скрит, за моя, а и за ваша безопасност.

- Така да е, няма значение – съгласи се репортерката. - За какво искате да говорим?

- За това, че скоро целият свят ще бъде подчинен на една обща воля и че хората са превърнати в безмозъчни единици, работещи като роботи и вече дори неосъзнаващи нито кои са, нито за какво ги има.

Джулия се вгледа в тъмнината насреща, но не успя да види собственика на гласа.

- Добре, разкажете ми за това.

И той заразказва. Работел за свръхсекретна служба, която била създадена отначало за изследвания, а после се разраснала до самостоятелна агенция, имаща единствена цел да контролира съзнанията на хората. Всичко се вършело със съгласието на висшестоящите, и от това, и от предните управления. Преди двадесетина години явно е било решено, че на човечеството не е необходимо да бъде давана възможността да мисли свободно. Наложило се мнението за човешкото същество, че е било най-доволно, когато е било подчинено на единна воля и на забраната за свободно мислене, чрез наложени от религията догми.

След онези периоди на възраждане, географските открития и технологичната революция, човек вече нямал накъде да се развива - най-общо заради това е полезно за неговата психика да се ограничи отново до еднообразното преживяване, отнемайки му се времето и мислите, за да не бъде изкушаван да създава неудобни ситуации пред управляващите го властимащи, които и да са те. Те приеха, че така лесно ще се подчинява на законите и реда, като сега нямаше нужда да лъжат съзнанието във вярата в някоя по-висша сила на небето.

- Значи е наложено насила да се спре развитието на личността? - попита Джулия невидимия си информатор.

- Да, развитието идва от нови знания и умения, а познанието е неудобно за управниците – отвърна той. - Съвремието е определено да се консумира, не да се създава. Нужните играчки вече ги имаме, във всевъзможни варианти, макар и технологиите със сигурност да не дойдоха от нашите учени.

- А от кого?!

- Не зная, нямах достъп до секретни данни, аз просто бях изпълнител. Но мога мисля, също като вас. Не сме много останалите с тази способност. Те ни излавят.

- В смисъл?

- В смисъл, че от десетилетие генетично изменят човека и той се ражда един вид със зомбирано съзнание, но има процент свободни, който се отчита като работна грешка. Също така се проявява тази грешка и при заварените случаи на хора, вече родени като мен и вас преди започнатата промяна. Чрез различни методи се спуска сигнал, който изтрива и подтиска всички заченки на свободна мисъл – чрез телефонните сигнали, игрите в мрежата, рекламите и на някои места, направо с директни облъчватели. Някой предостави това оборудване за въздействие и планът бързо се реализира. А такива като мен просто ловяхме грешните продукти и изтривахме съзнанията им, преобразявайки ги в безмозъчни тела.

- Но кому е нужно това? - удиви се Джулия. - Трябва да има някакъв смисъл.

- Когато играем с играчки или на някоя виртуална игра, кому е нужно това? - като ехо повтори гласът. - Не е ли за лично удоволствие.

- Така е, но...

- Но - точно заради него, удоволствието от тази игра, са били ангажирани проектанти, конструктори, механици, инженери, компютърни специалисти, аниматори и куп други изпълнители работници. И всичко това, за да можем да наредим фигурите така, както ние искаме. И всичко това, за да включиш просто играта и да я заиграеш както ти пожелаеш. Затова...

Джулия замълча. Мислеше. Съпостави факти и си припомни информация от сегашно време и близкото минало.

- Прав сте – няма смисъл и видно, че и ние сме част от нечия игра.

- Ще ви дам каквото знам, защото изчезвам от тази страна. Дълго се правех на безмозъчна марионетка, но вече не мога. Напишете го във вестника и след това най-добре да изчезнете също.

- Но защо да го правя?

- Защото някой трябва да се опита да събуди спящите. Знам със сигурност, че единствено написаното слово е все още свободно. Но затова пък те, които и да са, вече са завладели всички онези, които могат да го напишат, освен може би вас – имате някаква свобода, която лъха от статиите ви. Затова и трябва да го направите, дори да е под формата на клюкарски скандал, но ако се даде този шанс на хората, те може би ще освободят съзнанията си и ще се събудят.

И непознатият подаде на репортерката дебела папка. После прошепна „Успех“ и тя остана съвсем сама в тунела. Джулия побърза да излезе отново пред лицето на реката. Голямата кула на часовника отмери звънливо поредния час и я накара да осъзнае, че непознатият има право за всичко. Това се потвърди и след като прегледа документите, които бяха негови лични записки и събирана с години информация, за всичко онова, което другите „забравяха“ да забележат.

Сега, след един месец, Джулия беше набрала статията си, която да хвърли като бомба срещу онези невидими играчи, решили, че могат да разполагат с човешкия живот. Оказа се, че планът за управление на личността действа отдавна и днес въздействието над психиката на човек е глобално. През тези седмици откри, че в много думи от екрана има кодирани послания или направо заповеди към гледащите. Също и при излъчването на реклами се криеха такива кодирани послания, които безмозъчните изпълняваха с готовност. На посочените ѝ от непознатия места Джулия откри масово хипнотизиране на хора, събрани в големи групи под формата на разностранни клубове по интереси, на стадиони при спортни състезания и други. Непознатия бе упоменал и дал примери с последните масови епидемии, наложили имунизацията на населението, при която се вкарваше именно онзи генетичен код, изтриващ неудобното в мислите. В статията си тя посочваше всичко това, не спести нито един факт, а за себе си откри защо цял живот се е чувствала различна от тълпата, след като винаги бе страняла от тези общи прояви и събирания. Просто не са успели да промият и нейния мозък, като това в момента я превръщаше в белязана жертва. Но пред кого – това трябваше да се разкрие.

Пишейки, изведнъж усети, че не е сама. Огледа си и видя до себе си незнайно как появила се котка, която я бутна с муцуна и измяука. После погледна към вратата. Джулия помисли, че е на някой от редакцията, макар да не знаеше, че е позволено да се водят домашни любимци. Предположи, че е влязла сутринта, когато са чистили етажа, въпреки че за нейния кабинет само тя имаше ключ и не позволяваше да влиза който и да е. Котката отново измяука и погледна вратата. Жената прие това като знак, че иска да ѝ я отворят. Стана и подкани гостенката си да излезе. Но котката отказа и застана като страж на прага, видимо напрегната.

През лабиринта от бюра и десетки компютърни екрани вървяха двама мъже с каменни физиономии. Те уверено се провираха по пътечките между масите и се насочиха към кабинета в дъното. Джулия не ги видя, заета с котката, която избяга под един от картотечните шкафове и усети само как я бутнаха навътре и затвориха вратата зад себе си. Никой от десетките работещи и мотаещи се из редакцията не забеляза появата им и грубото нахълтване в стаята на тяхната колежка.

Преди Джулия да реагира, единият от мъжете вече бе насочил към нея палкоподобна антена и тя остана неподвижна, увиснала като кукла с отпуснати крайници насред кабинета си. Другият извади малък апарат с екран и за минута-две свали всичко ненужно като информация и проява на свободна воля от главата на обекта. Когато получи сигнала, че пренастройването е завършило, той прегледа написаното на компютъра на репортерката и въведе нужната команда за изтриване на материала и целия архив. Погледът му попадна на папката, която лежеше отворена отстрани. Не беше свикнал да работи с хартиени носители, но се досети, че е по-добре да я прибере. След това кимна на сътрудника си и онзи изключи излъчвателя, с което освободи от контрола си мускулите на жената.

Двамата изчезнаха безшумни и невидими като сенки. Само скритата котка изсъска изпод шкафа, но те не ѝ обърнаха внимание, както всеки път.

В този момент телефона иззвъня и току що дошлата на себе си Джулия автоматично вдигна слушалката.

- Джули – беше главният, - какво стана с онзи материал, който каза, че готвиш?

- С кой точно? - обърка се в опита да си спомни Джулия.

- Ами не зная, каза, че бил страхотна новина, но нищо повече. Обеща за днес да е готов.

- Нищо не подготвям в момента – погледна празния екран на работната си маса и се намръщи от силната болка в тила, която започна да думка нервно с юмруци. - Слушай, шефе, нещо днес не ми е добре, ще си взема почивен ден. Утре ще поговорим, сега не мога да събера мислите си за нищо.

- Ами добре, щом не се чувстваш добре – съгласи се той. - В понеделник ще те чакам с резултати.

Джулия измърмори нещо и затвори. Огледа с празен поглед помещението, всичко ѝ се стори толкова чуждо. Като че си идваше от двугодишна ваканция и не можеше да се ориентира къде е - уж познато, а толкова различно.

- Най-добре ще е да се прибера – каза си тя и потърси чантата си.

Когато напусна, едно тихо и тъжно мяукане се прокрадна от нищото на тъмнината, в която потъна стаята.

3.

Нейтън спря и дълго се ослушва. Дори подуши въздуха, но не долови заплаха и надникна внимателно иззад прикриващия го клон. Уличката беше чиста, нямаше никой на нея, но той щеше да изчака малко, за да се увери, че може да се прибере. Не бързаше за никъде, и без това животът му вече ще бъде едно безкрайно криене и дебнене. Освен ако журналистката не успееше да разбуди духовете на спящите в кошмара, наречен реалност. Вярваше в нея, защото дълго я бе наблюдавал; още като попадна на името ѝ в един рапорт за анализиране на появила се грешка от общата програма. Бяха я поставили под наблюдение за около година, която скоро щеше да се изпълни, след това най-вероятно ще бъде посетена от технически екип, който да я препрограмира. Според него имаше достатъчно време преди да се изпълни този срок, затова и преди месец се свърза с нея, след като напусна своята агенция, за да ѝ предостави материалите, които бе събирал през всичките тези години. До няколко дена очакваше разкритията да се появят на първа страница, но дотогава той трябваше да изчезне съвсем от обхвата на мрежата.

Още от самото начало в себе си беше несъгласен с този проект – да се превърне човека в същество от плът, но без душа и без собствена воля. Но той просто изпълняваше заповеди, и то толкова добре, че го въведоха в детайлите на изпълнението на програмата. Нейтън година след година ставаше свидетел на поробването на света. Също така и добре се преструваше на марионетката от екипа безчувствени агенти, защото предпочиташе да запази контрола върху собствените си мисли, а не да се превърне в някое от безмозъчните, които сега ходеха по Земята. Самият той превърна хиляди души в такива, не изпитваше радост от този факт, но имаше ли сили да се противопостави на невидимите си господари. А и искаше да събере информация за това кой стои над тях. Знаеше, че всички на Земята са просто изпълнители. Истинските играчи, както ги наричаше за себе си, оставаха добре скрити, поне на ниво механици като него.

Първият етап мина лесно, както се и очакваше. Хората – човека - неговото съзнание, те винаги са били жертви на стремежа за постигане на илюзиите, които цял живот личността преследва. Всеки един иска да бъде сам по себе си щастлив, заради това и страда, ако не бъде постигнато. Играчите се справиха лесно с този проблем. Създадоха на човечеството цял куп нови играчки и залъгаха мислите му, че човекът е достигнал своя технологичен възход, без да се запитва откъде идват толкова много технологии. Въведоха чрез напитките и храните специални ензими, въздействащи на съзнанието и сломявайки го в пълно подчинение, макар и предпазвайки тялото от някои общи заболявания. Видно господарите не искаха стадото да боледува, затова пък развиха консуматорската треска в него, накараха го да живее единствено заради това, че трябва да купува нови и нови продукти и точно това да му носи голямата наслада, която да сравнява с щастието.

След това подчиниха неспособните да мислят чрез задлъжняване към банковата система. Всеки един сключи договор за целия си живот да изплаща няколко квадрата, които в мислите си наричаше свой дом. Не беше трудно да овладеят и репродукцията на човека, пускайки няколко вируса, които задължиха хората да се ваксинират доброволно или със закон, а така просто вкараха в кръвта им нужните биокодове, довели до затъпяване и пълното подчинение на следващите поколения.

Реалността се променяше бързо в разбиранията на човешкия разум, като играчите променяха възприятията за нея, обединявайки масите в едно общо осъзнаване за ставащото край тях. И така всичко казано им от екрана, от рекламите или от някой политик, в когото вярваха, придобиваше тежестта на самата истина. Преди тази намеса реалността биваше за всеки различна – за един по тежка, за друг по-лека, но сега, в последната фаза, тя се превръщаше до еднообразни представи за живот, който все повече заприличваше на безсмислено блеене на вече готовото стадо, за да бъде направено с него каквото е запланувано.

Тук Нейтън вече не издържа. Дълго премисля ставащото и проумя, че стадото се угоява и се притъпяват инстинктите му за самосъхранение, преди да бъде заведено на заколение. Затова и напусна, тоест избяга, като инсценира катастрофа със служебната си кола. Беше напълнил няколко туби бензин, така че да не остане нищо за разпознаване, след като ги подпали. Избяга в предградията, в тази къща, която бе закупил още преди години на името на някакъв бездомник. Винаги бе знаел, че ще му потрябва някой ден.

Сега чакаше уговорения транспорт, който да го изведе от страната и отиде някъде далеч. Там, където мрежата на играчите все още нямаше пълна власт - в някоя изостанала страна, гинеща в собствената си мизерия, наречена съществуване, но все още свободна от пълния контрол. Хубаво или не, Нейтън щеше да може да се скрие. Ще изчака развитията, ако имаше такива, след намесата му чрез словото на Джулия, и защо да не поведе борбата срещу тези нагло настанили се на планетата им играчи с човешката съдба. Познаваше някои от техните трикове, затова и щеше да бъде полезен, ако все пак хората се пробудят. Може би не днес, но утре, затова и искаше да се запази жив – за да помогне бъдещето да е различно.

Прецени, че е минало достатъчно време и ако някой го чакаше, то би го забелязал. Като бивш агент знаеш, че тактиката е винаги да дебнат жертвата някъде около дома ѝ или местата, където често се появява. Него през деня не можеха да локализират, защото се местеше непрекъснато, но ако бяха разкрили все пак скривалището му, то засадата щеше да е точно тук.

Тръгна към къщата, като се придържаше в близост до храстите. При нужда ще скочи в тях и ще избяга в гората. Нямаше как да не се прибира вечер, защото не искаше да рискува някой случаен патрул да го спре и започне да разпитва кой е и да се окаже, че е търсен. Затова идваше винаги с падането на тъмнината, свиваше се в подземната стая, която използваше заради аварийния изход, и чакаше следващото утро.

Когато стигна до предния двор, пред него изскочи някаква котка и започна да му пречи да върви. Хвърляше се в краката и се закачаше с острите си нокти по панталона. Нейтън я отблъсна, ядосан, че появата ѝ вдига шум, прескочи я, за да не я стъпче и въпреки настоятелните ѝ призиви, се изкачи до входната врата. Тук котката започна да мяука зловещо, но Нейтън и сега не ѝ обърна внимание, отключи и побърза да влезе в тъмното предверие. Не запали осветлението, искаше отвън домът да изглежда необитаем.

Котката се опита да го последва, но бе спряна и остана навън. Задраска по вратата, след това притихна. Докато слизаше към подземието, зад него като сянка се спусна още някой, но той бе съвсем безшумен и Нейтън не го усети. Когато влезна в спалнята, която бе изолирал от светлина и шум, той посегна да включи единствената настолна лампа, поставена на пода, но преди да го направи, някой го изпревари.

Без да успее да стори каквото и да е, двама мъже протегнаха ръце с палките-антени в тях и го заковаха на място. Други двама се появиха със сканиращите екрани и взеха контрола над мислите на жертвата. Бързо програмираха и въведоха новите повели в тях, изтриха всичко излишно и след това оставиха Нейтън да се свлече безпомощен. Той щеше да продължи да спи дълго, защото в неговия случай се наложи да изтрият доста информация и да заложат нова такава на нейно място, затова и му осигуриха часове от сън, за да се намести всичко в няколкото клетки, оставени на разположение на поредния обработен обект.

Излизайки от смълчаната къща, мъжете с безизразни лица бяха изпратени от съскането на котката, която замахна с извадени нокти към най-близкия от тях. Те я подминаха с пълно безразличие и изчезнаха в сенките на улицата.

Котката се качи на перилото на стълбището и започна да мяука призоваващо към изгрялата над покрива луна.

4.

Денят беше слънчев, макар и есенно хладен. През нощта бе преваляло и клоните на дърветата блестяха от милиони съзвездия искри, накацали по тях и улавящи светлината. Много хора бяха излезли да се порадват на хубавия ден, навярно последния преди да започне зимата.

Тимоти се бе разположил удобно на една широка пейка и затворил очи, подлагаше лице на слънчевите лъчи. Наоколо бе пълно с рояци деца, безбройни майки, викащи по тях и неколцина скучаещи бащи, навярно работещи на смени и повлечени от семействата си на разходка. Тим днес бе решил да не ходи на работа, просто така, нещо в мислите му се бе объркало и имаше цяла нощ силно главоболие, затова прецени сам за себе си, че ще си почива цял ден, въпреки двата дни, които дори и не помнеше, че е прекарал в сън у дома. Не носеше телефон, защото нямаше, макар че си напомни отново тази сутрин, че е време да си купи най-накрая такъв, затова и нямаше как да го извикат от службата му. Топлината, падаща от небето, помогна за главоболието му, то намаля, а и обещаваше скоро да изчезне. Това правеше деня още по-хубав за него.

- Извинете, свободно ли е? - чу глас до себе си и отвори едно око.

Млада жена чакаше разрешение да седне, носейки сандвич и голяма чаша с димящо кафе.

- Всичко е заето наоколо, а вие сте сам – обясни жената и се усмихна.

- Разбира се – събра крайниците си Тимоти и отвори другото си око. - Сядайте, паркът е за всички.

- Така е, но може да чакате някого – каза тя, после се представи: - Казвам се Джулия, работя отсреща в редакцията на „Дневник“.

- А, от вестника, чудесно, значи сте знаели от вашите синоптици, че днес ще е такъв невероятен ден.

- Всъщност не знаех. И мен ме изненада това късно лято.

- Това е заради промените в климата – намеси се някакъв мъж, който подмяташе няколко шишарки в ръцете си. Обикаляше безцелно под дърветата и случайно чу разговора. - Всяка година зимата става по-къса, а есента по-мека. Чух че работите в „Дневник“-а, трябва да напишете за това.

- Ще го предам на научния отдел – кимна Джулия и отпи от кафето. - Но днес друга новина е водеща за деня. И е не по малко странна от времето.

- Каква? - рекоха в един глас мъжете.

- В предградията на града е започнала да се събира огромна армия от котки – рече след кратко замисляне жената.

- Котки ли?! - отново заедно се зачудиха мъжете.

- Да, информационните канали предадоха, че от всички околни села и градове са започнали да се предвижват колони от котки към нашия. Предполага се, че навярно ще мигрират нанякъде – повдигна рамене с недоумение тя.

- Или подземията на града са се напълнили с плъхове – предположи Тимоти.

Някъде недалеч се чу силно измяукване, което пропука като гръм небето над града. Подхвърлящият шишарките мъж ги пусна една по една, след като чу звука. Нещо започна да се набира в мислите му като надуван балон, събирайки на образи късчетата от объркани спомени, които се появиха болезнено съвсем от нищото и след миг се пукна. Спомни си, че той - Нейтън, трябваше да забележи опита за намеса от страна на котките при всяка една операция, в която е участвал... ъ-ъ-ъ, някога. Не знаеше къде и кога, но си спомни ясно котешкото мяукане в много случаи, на които е присъствал, и това, че никой не му е обръщал внимание, а е трябвало.

- Слушайте – започна той, привличайки вниманието на другите, - знам защо се събират котките.

Въпросът бе в погледите им.

- За да ни освободят от контрола, на който сме подложени – бавно изрече той и с това сякаш подаде нужния сигнал към съзнанията и на двамата, в които ехото сваляше дебели прегради, издигнати съвсем скоро. - Трябваше да чуем мяукането им, което ни предупреждаваше за опасността. Спомнете си дали не сте случвали и вие такова някога?

И те си спомниха, започнаха да си припомнят неща, които някой им беше забранил да си спомнят и бе опитал да заличи от спомените и разбиранията им. Чужда реалност бе опънала нишките си в съзнанията им, но сега, чули недалечния вой, започнаха да ги късат една по една.

Тримата се огледаха, едва ли само те бяха чули призива и потърсиха себеподобни, които да се отърсват от заблудата, в която живееха.

А отвъд града котешките легиони формираха своя боен ред, за да се изправят срещу врага, заплашващ човешки вид, за който котките от хилядолетия се бяха грижили, макар никога да не беше се вслушвал в съветите им. Разбрали, че повереният им вид няма да може да се справи сам, те събираха своята армия и се подготвяха за нова промяна на реалността.