Никога не съм се смятал за стиснат, но ето на, една случайна проява на стиснатост от моя страна наруши душевното ми равновесие. Всъщност в днешно време не е ли нормално да се опиташ да спестиш някои и друг лев, когато ти се отдаде възможност? Чувствам се задължен да споделя с вас какво се случи, защото не го ли направя, има вероятност цялата история да потъне в забрава – на най–близките си хора не мога да кажа, ще ме помислят за луд. А и ми олеква, когато си изливам душата.

  Имам навик да чета книга сутрин, между седем и половина и осем часа, докато… се приготвям физически и психически за началото на работния ден. Предния месец бях прочел един том с позабравени от мен разкази на Джек Лондон. Тръгнах да търся ново четиво, но книгата, която си харесах в кварталната книжарница, струваше осемнайсет лева, а от подобни цени получавам бодежи в сърдечната област, така че се отказах. А може би наистина съм стиснат?

  Разрових се из Интернет, и то много сериозно се разрових, решен да чопна нещо, което да ми е по вкуса. И хоп – попаднах на преведен на български роман на един добър, макар и не особено известен английски писател. Преводачът мрънкаше в коментара си, че се чувствал обиден, задето не му били издали романа (въпреки му го били платили), та затова го пускал свободно в Мрежата. Преводът беше леко грапав, а препинателните знаци като че трудно намираха подходящо място за заставане, но на харизан роман запетайките не се гледат, така че го свалих. Тъй като нямам електронен четец, разпечатах всичко, а после един приятел ми подвърза листата със специална машинка. Получи се колекционерски роман в тираж една бройка. Чак се възхитих на собствената си находчивост.

 Четох, каквото четох на следващата сутрин, после си отбелязах  докъде съм стигнал с визитната картичка на едно бивше гадже и отидох на работа, където методично ми късаха нервите до пет часа. Прибрах се капнал, а на всичкото отгоре пред входната врата ме чакаше неприятна изненада – голямо мазно петно с неизвестен произход. Поогледах петното, и то ме поогледа чрез собственото ми озадачено отражение, след което реших да се захвана с чистене. Тъкмо бях извадил парцалите и съседът се появи, въоръжен с модерни почистващи препарати. Взе да ми обяснява, че си бил оставил за малко там моторната си резачка, ама не обърнал внимание, че капачката на масления резервоар била отвъртяна и за зла беда … сещате се. Приех извиненията му, теглих му една майна, наум, и го оставих да чисти. Докато си стържех червена ряпа за мезе на ракийката, нещо взе да ме гложди отвътре. Някаква важна логическа връзка ми убягваше, сигурен бях. Отидох в хола и взех гореспоменатия образец на книгоиздателско майсторство. Последната страница, която бях прочел, завършваше с изречението: „Наклонените плексигласови прозорци на кабината бяха мръсни и напукани, а от изпускателните тръби капеше мазна течност”. Възхитих се на пророческите способности на романа.

   Четох, каквото четох на следващата сутрин, отбелязах  докъде съм стигнал с визитната картичка на бившето гадже и отидох на работа. На връщане реших да се поразтъпча из центъра и да подишам незамърсен от интриги въздух. Бях се зазяпал във витрината на един магазин за фотоапарати, когато минаващата покрай мен жена възкликна и посочи с пръст отсрещната сграда. По покрива й вървеше човек с мегафон, вероятно от протестиращите. Стреснах се, но не защото имаше опасност човека да падне – скатът на покрива беше доста полегат, – а защото бях си направил труда да запомня последното изречение, което бях прочел сутринта. То беше: „Той каза нещо на полковника, който взе един мегафон и закрачи по покрива.” Това съвпадение вече беше притеснително. Когато се уверих, че човекът няма да се пребие – без да иска или нарочно, продължих по пътя си, дълбоко умислен. Чудех се каква е вероятността нещо описано в книга, да се случи в реалния живот. Стигнах до извода, че вероятността е много голяма, само че в моя случая ставаше въпрос за дребни детайли, а не за нещо генерално. Детайли, незначещи почти нищо, освен това сходството не беше пълно. Ами ако онзи човек на покрива е полковник? Мина ми през акъла да отида да го питам, ала се отказах, за да не демонстрирам лабилна психика. На кой ли му пука дали ми хлопа дъската? Ако се уверя, че не е полковник, ще се почувствам по–добре. Я стига глупости, хващам се за отделни думи, а във вчерашното изречение се споменаваше за някаква кабина с плексигласови прозорци. Да съм видял такова нещо? Не. Всичко е чиста случайност.

  Първата ми работа, когато се прибрах вкъщи, бе да разлистя книгата. Дори я помирисах, незнайно защо. Реших на сутринта да чета дотогава, докато не стигна до някое зачукано изречение, което да няма как да бъде свързано с действителни събития.

  На следващата сутрин след дълго четене си избрах да спра на:  „Докато се чудеше дали не се подготвя някакво подводно шоу с опитомени алигатори, той се загледа в повърхността на водата.” Напълно безопасно.

  Късно следобяд, когато си уплътнявах работното време като ровех из Интернет, проучвайки кои мачове ще дават по телевизията, две мои колежки подхванаха опасна тема – за някаква екскурзия във Флорида. Прииска ми се веднага да се изнижа навън, ама се въздържах, все пак съм мъж, а не страхливо лайно. Двечките си побъбриха за това колко са хубави плажовете там, после едната започна да разказва за шоуто с опитомени алигатори, което била гледала. Направо ми идеше да я хвана за гърлото и да я душа, душа, душа… Мина ми след секунди, разбира се, тя с нищо не ми беше виновна. Виновна беше книгата. Защо се опитва да ме побърка тази тъпа книга?

  Прибрах се и се заех да мисля. Някаква висша сила да ми играе номера на дребно? Не, невъзможно, висшите сили не се занимават с глупости. Дали да не изгоря това проклето нещо? И после цял живот тази мистерия да ме тормози? От друго страна, не усещам никаква враждебност, дали това не е някакво предупреждение? Канех се да прекратя мисленето за момент, когато се сетих за нещо, което бях чел преди много години. Години преди потъването на „Титаник”, някакъв писател бил написал книга за потъването на кораб с името „Титан”. Имало много съвпадения, същинско пророчество. Този факт не ме успокои.

  Сутринта пак четох. Избрах да приключа на: „Сега е моментът да си размърдаш пипето, иначе ни е спукана работата.” Аз тъй и тъй това правех – размърдвах си пипето. Един ден спокойствие.  

  Нещо ми просветна, докато вървях към спирката. Извадих си телефона, смятах да се обадя на онова бивше гадже, с чиято визитна картичка си отбелязвах страниците. Оказа се, че съм й изтрил номера, разбираемо. Хукнах обратно към къщи.

  Обадих й се. Докато си бъбрехме, тя катастрофира, вероятно защото шофираше без хендсфри. Рентгеновата снимка показа, че само леко си е натъртила ребрата, но и че има аневризма в стомаха, която всеки момент може да се спука, причинявайки смърт. Според лекарите било голям късмет, че са открили проблема навреме. Операцията мина успешно и дамата от визитната картичка се оправи.