4.10.2024 г., 19:29 ч.

Жмичка 

  Проза
112 0 0
11 мин за четене

    - Шарлът, Шарлът, къде си? Моля те излез. Моля те, Шарлът - гласът му беше танал доста писклив, все едно бе готов да  заплаче. И наистина му се плачеше. Иван седна за момент на големия удобен диван и наведе глава и се подпря на ръцете си. В къщата не беше топло, а приятно, но сега лицето му гореше и се потеше обилно. Една задача имаше и той я оплеска. Изхлузи лекия си пуловер и вдиша дълбоко, ьа да се успокои. Опита се да се съсредотичи, да мисли спокойно. Къде може да бъде едно три-годишно момиченце? Не можеше да се изпари ей така. Проклетата голяма къща и това че се съгласи да си играят на жмичка. Или пък май беше негова идеята? Вече дори не можеше да си спомни. Искаше само да я намери. Беше решил да ѝ се скара. Само да я намереше, тя щеше да види! Но от друга страна какво ли разбираше едно дете?

 

 

    Всичко започна с това, че родителите на детето го бяха повикали да е бавачка за петък вечер, за да излязат навън на ресторант. Познаваше ги чрез баща си.  

 

Сега Иван седеше в голямата стая, в холът на приземния етаж и се потеше обилно, хванал главата си в ръце.

Мислено възпроизведе вечерта. Никол и Джеимс му бяха дали няколко инсртрукций и после го бяха оставили с Шарлот. Тя му харесваше. Беше кротко, засмяно дете, което обикновено се задоволяваше да си играе с кукли или да слуша приказки докато Иван ѝ четеше с плътния си акцент. Това му харесваше най-много в нея. Децата не питаха “от къде си”, като възрастните. Ако не разбираха нещо те питаха да повториш или се смееха незлобливо на някоя грешно произнесена дума - поне Шарлот правеше така.

 

    След като ѝ прочете от детската книжка, Шарлот се бе свила до него на същия този диван за кратка дрямка и Иван я бе завил с одеало а сам бе продължил да разлиства детската книжка с хубави картинки. Детенцето беше дълбоко заспало и леко потрепваше в съня си, като котенце. В България семейството на Иван имаше котки и той понякога гушкаше малките котенцета и те заспваха в слута му тъкмо така, както детето. 

 

После, Шарлот се събуди, пълна с енергия и тогава дойде идеята за жмичката. Всичко хубаво, Шарлът винаги избираше очевидни места, както всяко дете на нейна възраст и Иван се правеше, че я търси. Винаги до сега. Сега някъде изчезна. Не бе никъде в големия хол - проверил бе зад дивана, зад креслото, в малкия килер за вина, в нишата до голямото цвете. Иван бе влязъл и търсил в нейната стая, под леглото, бе надникнал в дрешника, в стаята за гости, беше се качил на горния етаж. Шарлът не беше в кухнята - в килера или под масата, не беше в спалнята на родителите си, където малко смутено Иван бе надникнал под завивките и под леглото, нито в стаята за гости или в офиса на Джеймс. Колкото повече търсеше Иван, токова повече чувството на паника започна да се надига в него. Върна се на приземния етаж и видя, че плъзгащата врата беше отворена. 

 

    Иван излезе на двора и извика отново - този път малко сърдито: 

 

   - Шарлът, хайда идвай, ти победи. Нали си обещахме да играем само в къщата?! Шарлът! 

 

   После той я разрови в храстите около къщата и се убоде на еди розов храст. Екип от работници тъкмо товареха косачите за трева в пикапа си и го погледнаха учудено, когато той изруга сърдито. Иван им махна и се насили да им се усмихне, въпреки болката и притесненията си и се прибра в къщата, където потърси момичето на места, където тя не обичаше да се крие. Погледна в стаята за инструменти - тя надали бил се скрила там, но може би, може би, после даже в гаража, във втората кола на семейството - новото Волво-вагон.

 

    - Хайде бе, Шарлът - тихо рече Иван и излезе през вратата навън. 

 

    Започваше да се здрачава. Залезът беше красив с малкото облаци, обримчени в розов и виолетов цвят, а небето на запад бе наситено жълто. Дърветата отвъд ливадата тъмнееха и шумяха тихо, раздвижени от лекия есенен вятър и пожълтели листа се откъсваха и падаха с въртене и се растилаха по прясно окосената ливада.

 

    Иван направи няколко нерешителни стъпки към гората. Самият той даже изпитваше лек страх да ходи към гората толкова късно, надали едно момиченце би отишло толкова далече от къщата. Все пак Иван отиде до границата на ливадата и дърветата, по пътя си подмина басейна, като механично затвори вратата в оградата, която предпазваше сърните да не влизат. 

 

    - Шарлът, Шарлът - повика Иван отново и обходи храстите в началото на гората, после се върна обратно в къщата.

Така се бе стигнало до момента, в който той седеше на дивана с глава, подпряна на ръце и се потеше обилно. Опита се да мисли спокойно - какво трвбваше да се направи сега? Идеята да се обади на родителите на Шарлът и да им каже, че не може да намери дъщеря им беше една от възможностите, но тя въобще не му се нравеше. Акодетето изкочеше отнякъде само щеше да ги е стреснал за нищо. От  друга страна - ами ако наистина нещо лошо се бе случило? Онези хора, които бяха косили тревата, ако например те я бяха отвлекли. Не бяха ли си тръгнали някак си много набързо. Ами, ако я бяха взели със себе си. В такъв случай, трябваше да се обади направо на полицията и да им каже, че работниците са отвлекли детето…или пък…Мисъл която не му беше минала през главата му го обзе внезапно и го накара да му призлее. 

 

    Иван скочи от дивана, и стугна до плъзгащата се врата с два скока. Опита се да я отвори, но някак си бе забравил как. Имаше едно спусъче, което задвижваше механизма на ключалката, но треперещите му от пръсти просто не можеха да го намерят. Бе готов да счупи вратата, но се опомни и наместо това се спусна към горния етаж и излезе през входната врата. На бегом заобиколи къщата и се втурна към басейна, с треперещи пръсти отвори портичката в оградата и някак си се намери пред басейна. Виждаше червено и навън беше вече беше се бе стъмнило и му трябваше малко време, докато погледът му свикна. Дали нещо се тъмнееше във водата…не това беше само шахтата в дъното набасейна. 

 

    Иван тръгна обратно към къщата, като внимателно затвори портичката към басейна. Докато вървеше по пътеката към къщата усети сякаш краката му бяха от гума и се огъваха. 

 

    Иван влезе в  къщата и взе телефонната слушалка от апарата в хола. Отиде до хладилника в кухнята и намери бележката с номерата на Никол и Джеймс, закачени с магнитче, на което беше написано Sofia и имаше няколко сгради от сентъра на града. Иван им го беше подарил, когато баща му ги бе запознал. После Иван отиде на приземния етаж и влезе в стаята на Шарлът. Седна на леглото ѝ и се загледа в номерата на бележката. “Да става каквото ще”, помисли си той и започна да набира.

Лек шум се чу от дрешника. Беше ритмичен, дрезгав шум. Иван отиде на пръсти и отвори вратата. Ориентира се по свука. Под тежко яке, което явно беше паднало от закачалката и я бе покрила цялата, свита на кравайче, спеше Шарлът и похъркваше. Иван се наведе и я вдигна на ръце. Момиченцето не се събуди, а инстинктивно сложи глава на рамото му. После Иван я сложи на леглото ѝ и я зави. Детето продължаваше да спи дълбоко, само леко се раздвижи в съня си, обърн се леко настрани и похъркването, което бе порестанало докато Иван я преместваше пак започна. Иван загаси лампата и тихо притвори вратата след себе си, после отиде в хола и седна на кресло, което намести така, че да може да гледа към коридора, който водеше към стаята ѝ. Пусна телевизора с дистанционното и намали звука, до едва доловимо ниво, за да не я събуди. 

 

    Скоро родителите на Шарлът се прибраха.

 

    - Как мина? - попита Джеймс с усмивка, докато Никол отиде да провери дали всичко е наред с дъщеря ѝ. 

 

    - Всичко беше ОК.  - рече  Иван - четох ѝ приказки. После играхме на жмияка.

 

    - О, тя обича да се крие. Само трябва да внимаваш с тази игра. В деведесет и девет процента от случайте се крие зад дивана, или някои стол, но понякога може да те изненада и да за завре в някое хубаво място за криене и ако не я намериш веднага, заспива и може да ти изкара акъла. - засмя св Джеймс. Иван го погледна странно и каза:

 

    - Разбирам. Е ще го имам предвид следващия път.

 

    От коридора откъм стаята на Шарлът се появи Никол. Носеше дъщеря си на ръце.

 

    - Иване - каза тя с леко учудване, но без упрек - не знаеш ли, че на малките деца се слага памперс? Напишкала се е.

 

    - Извинявам се. Не ми хрумна - каза Иван.

 

    - Ние сме виновни, че не ти казахме. Нищо, Шарлът е късметлийка довечера и ще спи при мама и татко. Ние се опитваме да я отучим и да си спи в нейното легло. - каза Никол и започва да се качва по стълбите към горния етаж. На рамото ѝ почиваше главата на Шарлът. Тя се беше събудила и гледаше назад към Иван. Очите и блестяха и му се усмихна:

 

    - Пак ли ще си играем някой път на жмичка? - попита тя.

 

    - Разбира се, щом като ти се е харесало. 

 

    - Ураааа. - извика Шарлът, позя се шумно и след това сънливо махна с ръка за довиждане: - Лека нощ.

 

    - Лека нощ.

 

 

© Роско Цолов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??