• Кое е накарало император Балдуин I Фландърски преди 800 години да тръгне в поход срещу България?
• За пръв път ли историята ни налага нова политическа ориентация?

     Йоан Готиния и адриатическата ориентация

     – Ваше величество, сърцето на светия отец е изпълнено с радост, че  Ваше величество не се посвени да покаже желанието си за принадлежност към обществото на истинската вяра Христова....
     Гласът на Лъвчо високопреосвещенството, папският легат, застанал чинно в подножието на трона в пълната зала на търновския дворец, скърцаше като зле смазана рицарска броня. Като ми пееш Пенке ле, мислеше си царят и се изкуши да си изпробва новия скиптър върху пурпурната кардиналска барета, но се овладя. Хванал си се на хорото, ще рипаш докрай, сам се насърчи той, дисциплина му е майката! Тия католици бяха по-трудни и от империята едно време. А шефът им в Рим, неговата верица, беше по византиец и от ромеите.
     Лъвчо продължаваше да ги реди, като че ли четеше литургия и мислите на царя се отплеснаха в миналото...
     Двамата му братя добре я подкараха тогава от Търново. При първата приватизация ги бяха подминали, но те не подминаха дюшеша. От старата имперска собственост си рязнаха доволно тлъсто парче, като смело твърдяха, че то си е наследство от дедите им. Дип че в последвалите години целият район започна да се пука и къса по шевовете, та случаят остана един от многото.
     Но и вътре в Царевец мераците не спяха, та се намериха продажни душички, които затриха батьовците му. На тези нехранимайковци той в последствие бързо им сви сърмите, но сега беше останал сам. Никъде не го признаваха, липсваха връзките с чужбина, а центърът на политиката взе да се измества все повече към Адриатика. Затова се беше обърнал към светия престол и депонирал там молба за приемане в клуба.
     Иначе куманското войнство го гледаше в очите, имаха го за най-по-ербап от всичките Асеновци. Само с персонала, останал от братята му не можеше да излезе наглава, просто отказваха да го приемат на сериозно. За тях  продължаваше да е изтърсачето, викаха му „Йоанчо Готиния”, без дори да си дават труда да шепнат. Той им говореше за новото време, за необходимостта от „адриатическа ориентация”, а те се подхилкваха. Някой ден щеше да му писне и да ги прати всичките там, дето зимуват богомилите.
     – Светият престол ликува и тържествува, че в земите на старата Мизия... – отекваше гласът на легата.
     Знам го аз защо ликува, помисли си царят и подтисна прозявка, само се чуди как да прихлеби още някоя и друга епархия без да се харчи за кръстоносен поход. Високопреосвещенството явно беше набрал скорост, та той се настани по-удобно и отново позадряма.
     Първата римска кореспонденция още можеше да мине за недоразумение, вместо царска корона и членска карта с извлечение от регистъра, бяха изпратили палиум за търновския архиепископ. Добре де, хубаво, дотук съгласен, че някаква униформеност сред служителите в клуба трябва да има, ама не това му трябваше. Следващия път вече му светна каква беше хавата: папата се правеше на изкуфял, ако и да бяха горе-долу на едни години, искаше му се да прибира църковни данъци без официална регистрация и договор за членство. На това, мой свети отче, по нашите земи му викат рекет, да знаеш, ама ние тези неща ги разбираме не по-зле. Та се наложи да поразлаят кучетата, като почукаха при столичния патриарх и на висок глас си направиха устата за православна патриаршеска титла. Отговорът всъщност не интересуваше никого в Царевец, старата империя вече беше взела-дала, но слухът за това плъзна доста бързо и в Рим моментално престанаха да се правят на разсеяни.
     Римските инспектори, които впоследствие дотърчаха, пообиколиха страната и намериха един кош кусури, но най-сериозно се заядоха заради алебардите. При спомена за това царят се усмихна. Въпросът с тежкото въоръжение стигна пълен цирк, работата си беше ясна. Алебардите размер СС-23, бяха само няколко бройки и старички, никой даже не си спомняше точно кога и защо са били приети на въоръжение, но те бяха единственото оръжие годно да сцепи рицарски шлем като зрял пъпеш. Инспекторите тогава се развикаха, че параметрите им не отговаряли на стандартите на унията, не били в унисон с католическите ценности, затова трябвало да се нарежат и унищожат. Тогава насмалко да му кипнат царските карантии, но главният оръжейник спаси положението. Спокойно, бе шефе, ще ги пуснем на ковача да им удари по един чук. Вече няма да се водят алебарди, а куки и готово, що се косиш сега? Мен ако питаш, стигне ли се до меле с рицарите, куките тъй и тъй по вършат работа. Така и направиха.
     – Под сянката на кръста Господен... – не щадеше дъха си високопреосвещенството.
     Да бе, и историята с кръста и най-висшия му служител беше един от поредните капризи на Рим. Не можело то така, кудкудякаха емисарите, а местните дупедавци им пригласяха, старите православни кръстове да се мъдрят на всеки ъгъл, новата „адриатическа ориентация” трябвало да личи и в държавните символи. Готово бе, свети отче, това да искаш, веднага и с охота се беше съгласил царят. Тук обаче изненадващо старата гвардия боляри изпищя на умряло - къде оставали традициите и прочее. Нищо не разбираха тези нафталини от настъпилите промени! Само знаеха да се събират сегиз-тогиз на разпивки и да дърдорят за героичните времена, когато слизали от Балкана да пердашат империята. А бе, хей, аланкоолу, идеше му да им извика царят, империята вече е свършила, рицарите я разпердушиниха, стига сте млатили празна слама, дайте да гледаме напред! Старите обаче си знаеха своето, положението се закучи. И тая дебела глава, архиепископът на Царевец и кандидат-примас, и той си караше службите с вехтия нараменик от време оно и на въпроса на емисарите защо не носи осветения папски палиум упорито твърдеше, че бил на химическо чистене. Брях, майка му стара, ще се разсъхне цялата работа, що ли ми трябваше да ставам цар и на власите, та сега като тях да се давя на края на Истрос. Стреснаха се те чак когато лятото столицата падна, комуникациите секнаха, а там се настани онази мутра Фландърският с неговите биячи, които на бърза ръка прекръстиха империята на латинска. Хайде, холан, каменоделците поизчукаха кръстовете и ги префасонираха на католически.
     – Неведоми са пътищата Господни за нашия земен човешки разум...
     Тъй, тъй, пътищата, продължаваше дрямката си царят, тази пък кавга беше по-стара и от историята с алебардите. Първото питане от Рим за проходими пътища дойде още докато братята му управляваха. Отначало никой не вдяна за какво става дума, ами че те пътищата си стояха паве до паве, от векове не бяха мръднали, алъш вериша по тях си вървеше, какво всъщност искаха тези католици?  После стана ясно, че им трябват коридори за кръстоносците при походите срещу „враговете несподелящи нашите ценности”, както се изразяваха те. Да минават, отсъди царят, стига да си платят и да не плячкосват. Тогава пък изневиделица военните надигнаха вой до небето. Какво сте се развикали бе, недоумяваше царят, откога се залюбихте с комшиите, нали до вчера ни бяха врагове? Може да са врагове, шефе, опъваха се военните, ама са си наши врагове, откъде-накъде рицарите ще ги бият? Днеска тях, пък утре може и на нас да налетят, не им вярваме на тези тенекиени сурати. Коридори накрая все пак им дадоха, макар и със стиснати зъби.
     Сега морето се закваси, коронясаха го, унията беше сключена, Светият престол беше признал валутата му и боричканията вътре бяха стихнали. Само новите комшии на проливите начело с Фландърския никак не му харесваха, с тях щеше да бере ядове, затова преди време помоли светия отец да ги вразуми, нали все пак официално им се водеше шеф. От светия престол огласиха за унията с католическата вяра и шетните на Фландърския тъдява попрестанаха, но положението оставаше напрегнато. Кофти времена, въздъхна царят, с империята едно време беше зле, ама сега без нея май идеше по-зле.
     – Ваше величество, светият престол дари Вашето кралство с всичко, което е по силите му земни, повече от това би могъл само Всевишният – продължаваше досадният като конска муха глас.
     Царят сви устни. Всеки път като чуеше думите „крал” или „кралство” нещо го сецваше под лъжичката и той се вкисваше. Високопреосвещенството и най-вече шефът му в Рим бяха като гумените шопи, уж се поддават, а накрая пак там, откъдето бяха тръгнали. И досегашната кореспонденция със Светия престол така я караха. Той се подписваше като „цар на българи и власи”, а бумагите идващи от Рим бяха адресирани до „краля на България”. Пълна шизофрения, вече от година го правеха на идиот.
     Явно нямаше да го огрее, повече не можеше да иска. Не че много му пукаше, как ще го водят във ватиканските архиви, ама данъчните ставки за цар и крал бяха доста различни, до това опираше работата.
     – Нека всички ние да крачим без да се отклоняваме по стръмните пътища на истинската вяра! – Високопреосвещенството май сериозно се канеше да привършва. – Защото съдбата ни прави свидетели, как дори тези смели християни, тръгнали да освобождават гроба Господен, могат да попаднат в грях и да кривнат от пътя на праведните и от нашата ценностна система!
     Опа, я чакай, какво беше това сега?! За малко да проспиш най-важното, сепна се царят. Лъвчо вземеше ли думата, дърдореше много, но с такива кодови понятия като „нашата ценностна система” никога не стреляше нахалос. Царят хвърли едно око встрани и срещна втренчения поглед на племенника си, който до преди малко беше полагал невероятни усилия да не захърка. Значи не му се беше причуло само на него. Погледна и папския легат, чиято пурпурна барета едва забележимо кимна. Значи тъй, Фландърския беше изпаднал в немилост. Виж ти работа! Май при светия престол бяха провели някакъв пленум, пардон, консилиум и бяха решили, че новите господари на проливите прекалено си разиграват конете. Това беше важна новина.

     ***

     Папската делегация още не беше изчезнала в хотела, когато съветът на болярите и съюзните кумани вече се събираше в царската канцелария.
     – Ако някой не разбира латински, да го светна за какво стана дума – надуваше се племенникът. – Папата е вдигнал ръце от Фландърския, да знаете. Край на протекцията. Още утре можем да се разходим до столицата и да му подуем шушоните.
     – Ти, Бориле, откога пък стана главнокомандващ? – сряза го примасът. – Ако ти е толкоз мерак да се разходиш, шефът може да те командирова да проучиш положението. Само гледай рицарите да не те вземат за православен агент и разчекнат по стар католически обичай между четири коня!
     Болярите почнаха да се надвикват един друг. Мозъкът на второто българско царство работеше под пълна пара.
     – Все пак на Фландърския трябва да му се даде да разбере, че това е наш район – забеляза след часове кавги Стрез. – Сега е моментът, докато са опърдели гърнето с папата, щото не се знай...
     – Не можем да щурмуваме столицата без флот – прекъсна го царят изнервено.
     – То да беше само флотът – кисело се обади главният оръжейник. – А някой може ли да ми каже с какво да екипирам хората? Понеже след толкова нови ориентации войската остана само с личното си оръжие. А с него под стените на столицата ще направим у морето дупка. После латинците ще има да ни разнасят, как сме тръгнали на сватба без...
     – Ако въобще стигнем дотам, а не изпукаме по пътя от глад – промърмори боилът-тиловак. – Щото откак ни натиснаха да затворим 1-ви и 2-ри казан на обоза...
     – Да можеше някак да ги изкараме навън, друго щеше да е... – размишляваше на глас царят.
     – Трудно, шефе, особено откак в Рим ни водят католици, нямат и повод. Фландърският от месеци не е излизал извън крепостните стени – унило забеляза Стрез. Останалите още си даваха акъл един другиму дали трябва да се пазят от северозапад или не.
     – Ако ще обсаждаме столицата – обади се в олелията Алекси Слав, който досега беше мълчал. – да кажа навреме на хората да превозят стоката оттам в Цепина, та зян да не стане.
     – Ама ти имаш твои хора в столицата? – ококори се предводителят на куманите – И Фландърският още не ги е надушил?
     Алекси гузно кимна.
     – Сливи ли има в устата, та си трая до сега бе, човек? – кресна царят.
     Наоколо изведнъж млъкнаха и всички погледи учудено се извърнаха напред. Царят се опря с юмрук в масата и на устните му цъфна лукава усмивка:
     – Казвай, шефе, – ухили се и Стрез – какво го измисли? Как ще ги примамиш? По очите ти познавам, че работата е в кърпа вързана.
     – И още как – весело изтърси царят. – От просто по-просто. След седмица почват мъглите, та високопреосвещенството и останалите легати ще гледат по-бързо да се изметат. Дотогава - пълен пас! След това вземате пет-шест групи от по двайсетина конници и тръгвате надолу по Еврос да намерите удобно място за засада!
     Предводителят на куманите възхитено започна да кима, другите се спогледаха, а царят се обърна към Алекси Слав:
     – А ти се свържи с твоите хора в столицата. Кажи им че не ме интересува какво и как ще правят, ако щат циркуляри или спамове да пишат, но да намерят канал, за да пуснат слух, който със сигурност ще стигне до Фландърския.
     – Какъв слух бе, шефе? – недоумяващо се пулеше Алекси.
     – Че аз и моят двор сме решили да конвертираме към исляма – без дори да се изчерви рече католическият цар на българи и власи. – Хайде на бас, че до три месеца ще тръгнат в поход срещу нас.
     В настъпилата неловка тишина новоизпеченият католически примас изведнъж започна гръмогласно да се смее от все сърце, а другите един по един го последваха.

Разказът е от сборника "Колко тежи историята?"  knigabg.com/index.php?page=book&id=10603