Вдъхновено от преживения катарзис на тази дата миналата година... просто трябваше да го напиша... 

July Morning

    Спомени за нещо непреживяно. Изведнъж се оказахме там, откъдето започнахме. Всичките. Борихме се за свобода, получихме слободия. И пак. Затворихме се в себе си. Разголихме телата си, а забулихме мислите си. И какво постигнахме? Нищо повече.

    Но това са само среднощните мисли преди юлския изгрев. Край огъня. И китарите. И морето. И ароматът на онова, което никога няма да изпитам. Понеже тотално съм сбъркала времето си. От което произтичат хиляди други неща, на които не им е мястото тук.

    И отново. Струна тъжно припява. Кои сме ние? И какво сме? Искахме да падне Стената. Тя падна. И какво? Построихме нова. В хиляди степени по-голяма и много по-дебела. И тя си стои неразрушима около всеки един. От нас. Защо ни беше да вдигаме врява, че да отварят вратичката на клетката, когато се блъскаме в още по-коварните злобни решетки на това, което и самите ние не можем да назовем, нито знаем как да използваме? Да. Онова. Силата в нас.

    Страшно е. Че не виждаме. А оголили жадно плът като някои Аполоновци и Афродити, претендирайки, че знаем мястото на всяка една брънка от бронята на Вселената, вървим - високо вирнали глава. Като някои малки богове, проклели родителя си. Отрекли се. Жалко е. Горчиво е.

    Но това е просто поредната отрова, която трябва да преглътнем. И безумното устремление към низки страсти и идеали, като едни обувки. Това, което ни убива, е всъщност нашата пустота. Всички сме едни мъртви души. Вече.            

    И пак. Аз никога няма да изпитам онова чувство да се бориш, че си различен. Защото сега "да си различен" е на мода. Защото тотално съм си объркала времето. Или съм се родила точно в подходящия момент. Когато по улиците са скандирали: „Времето е наше.” А може ли да е наше нещо, от което никога не сме следвали? Нещо, което не е резултат от същността ни, нито някакво производно от сумите ни? Нещо, което ние не владеем и което безапелационно владее нас? Защото всяко време има своите герои, както всяка епоха - своите борби. Но тогава... не е ли всичко плод на човешката (д)еволюция, ако изобщо има такава дума като деволюция. Може би де-еволюция? Несъществено. Нищо.

    Или пък не. Времето е река. Голяма. Царствена. Синя. Река, бързаща да се влее в устието си. Река, в която се оглеждат милиони образи, без да могат да променят посоката на величественото й, могъщо течение, а само плуват, плуват из нея, повлечени от силата й. И аз съм река. И в мен се оглеждат едни зеленикави очи, без да могат да ме променят. Но и те са част от река. И аз не мога да я променя. Защото и аз се оглеждам в нея.

    Нали и аз съм голяма . Като всички останали. А може би не. Може пък да съм малка. И не особено значителна. Нито пък различна.

    Но това го знае само огънят. И китарите. И морето. Преди юлския изгрев.