В нашия квартал имаше един автомат за кафе, който много обичаше да ме унижава. Всеки път, когато му пуснех по-голяма от необходимата сума, той с нескрито удоволствие ми плюеше рестото на плочките и дисплеят му светваше, докато се гъзурчех пред него да си събирам монетите. Всеки път унижението беше голямо, а кафето – все по-горчиво. Какво ли не пробвах: подлагах шепи, подлагах пазарска торба от Лилд, рибарско кепче за уклеи – нищо! Такива сервиси ми праскаше, че и Джокович не можеше да ги хване. Когато се преситих от унижение започнах да нося точно пари, което видимо не му хареса: или пускаше чай в кафето, или повече захар, а веднъж го подслади с куркума. Тогава започнах да му изневерявам с други автомати, но те всички били в мрежа, онзи им предал какъв балък съм и те също започнаха да ми плюят рестото по пода. Побеснях, но в яда ми просветна: на всеки един пишеше на коя фирма е и телефон за контакт. Отидох, взех телефона на собственика на злосторника и му звъннах. Вдигна ми непрекъсната тютюнджийска кашлица, от която нищо не разбрах и която нищо не ми разбра. Погледнах за шнур, да дръпна щепсела – вкопан. Ритнах го, той не ми отвърна и ми стана съвестно. Тогава обаче дисплеят светна и на него се изписа „Не пикай там, откъдето пиеш!“ Бре, че и философ! Тогава реших да му духна под опашката, отказах изцяло кафето и чая и минах на алкохол. По-добре под масата, но с вдигната глава, отколкото коленичил пред проста машинария!

Та това, скъпа, е причината да пия, не, че искам.