Когато стана министър, ще помисля. Това не е чак толкова голям проблем, че да не може да бъде решен. В крайна сметка бедността не е порок, а пороците създават бедността. Така разсъждавам днес. Да крадеш, е порок. Да лъжеш – също. Да налагаш алчността си и да мамиш бюджета, не е хубаво. Пороците, особено съчетани с власт, са си чисти престъпления. И който направи най-много престъпления, става или прокурор, или министър.

     Та затова и аз така. Работя по въпроса.

     Когато стана министър, ще реша, че проблемът с бедността е личен проблем. Не е социален. В крайна сметка престъпността също е личен проблем. Вината е индивидуална. Няма колективна вина. И няма колективни престъпления. Така и колективна бедност няма. Всеки е беден лично, посвоему, персонално. Един няма пари за хляб, друг – за мерцедес, трети – за хотел. Тъй че бедността много прилича на престъпността: разнообразна е, теглилка има за всяка бедност и точно като престъпленията бедността е регулирана в закони. За престъпниците има Наказателен кодекс, за бедняците са всички останали закони. Следователно може да се твърди следното: бедността у нас е свръхрегулирана и не бива да се казва, че държавата носи отговорност за нея. Ето, държавата нормотвори, пише членове, алинеи, букви – ще рече, налива основите на бедността. А после помага тя се развие сама.

     И с престъпленията е така. Как щеше да има престъпност, ако тя внимателно и грижливо не беше уредена в Наказателния кодекс? Както е известно, без закон няма престъпление. Следователно най-важното условие да има престъпност е наличието на закон.

     Ако нямаше закони, и бедност нямаше да има. Всички щяхме да сме еднакво бедни и анархията щеше да ни направи престъпници вкупом. Така бедността и престъпността щяха да вървят ръка за ръка.

     Както всъщност е и сега. Само дето с помощта на закона.

     Понеже влязохме в Европейския съюз, европейското право стана част от вътрешното ни национално право. Така възможностите за повече бедност и престъпност се увеличиха, разнообразиха и намериха силен тласък, даже шут (демек ритник) получиха насърчително.

     Когато стана министър, ще помисля и върху това.

     Сега съм беден престъпник. Или престъпен бедняк, ако щете. Работя като чиновник и имам две-три фирмички, които едва кретат. Но връзвам двата края някак, не се оплаквам. Ще се оплаквам, когато стана министър. Тогава все няма да ми стигат пари. Бюджетът ще е виновен за всичко.

     – Ама ние, като нямаме пари за данъци, ни глобяват! – ще чувам да крещят гражданите.

     Аз няма да споделям крясъка, но ще отговарям тихо, като на себе си:

     – Държавата си е държава, данъкоплатците – данъкоплатци.

     Което няма да означава нищо, но ще прилича на становище. Някои дори може да открият разум в него. В крайна сметка, ако човек иска да краде, трябва да създава бедност, за да не може престъпността да бъде разбулена. Кой престъпник иска обектът на престъплението да е силен, независим или дори защитен от закона? Няма такава държава, тоест, такъв престъпник няма.

     Когато стана министър, и върху това ще мисля.

     А сега единственото, върху което мисля, е как да стана министър.