През лятото отидохме за един ден с приятелско семейство, с Васил и Ирина, на море. Ирина е колежка на жена ми.
Има много красиво заливче край Ахтопол – защитено, усамотено, скалисто. Денят беше слънчев и горещ, водата топла, морето спокойно и бистро, а дъното осеяно със скали – всичко по него се вижда.
Съблякохме се по бански и ние с Васил хванахме въдиците, а жените нагазиха в морето.
Моята жена се бои от водата. Дори на плажа тя никога не нагазва по-дълбоко от до колене, и никога не се е гмурвала. И много ми е чудно как и на най-плиткото успява да клекне така, че да си намокри и раменете. Затова и сега стоеше на плиткото, а Ирина, която уж умееше малко да плува, нагазваше и по-навътре.
По едно време, като се извърнах да заметна въдицата, метнах поглед и към жените. И пак се вторачих във въдицата си. Но в подсъзнанието ми остана нещо тревожно – че някак неестествено пляска във водата Ирина. Това ме накара да се обърна отново. И видях, че Ирина се дави - пляскаше с ръце на място във водата, главата ѝ ту се покаже, ту потъне, и устата ѝ се отварят, сякаш да поеме дъх или да извика.
Така се давят хората. Ако водата е спокойна и човек не се е паникьосал, той дори и да не умее да плува, няма да се удави – човешкото тяло не е по-тежко от водата, и винаги можеш да си покажеш устата или носа над нея, за да си поемеш дъх. Но когато се паникьоса, удавникът се мъчи да излезе колкото се може повече над водата, и тежестта на тялото води до още по-силното му пропадане. И, останал без сили, човек или нагълтва вода, или от страх си глътва езика.
Край, Ирина се удави, помислих си. Но ще я извадим и ще я спасим с изкуствено дишане!
Беше на около четиридесет метра от мене. Моментално се спуснах към нея. Мислех, че докато стигна, тя вече ще се е нагълтала с вода и ще се е удавила. За късмет морето там се оказа много плитко, до колене, а дъното по което тичах - равна скала. И почти цялото разстояние го преминах на бегом.
Водата беше бистра, скалите под нея се виждаха. Само мястото, в което беше Ирина, около два на два метра, беше дълбока яма.
Гмурнах се и я тласнах към подводната скала. Стъпих на скалата и се изправих – водата стигаше едва до гърдите ми. Ирина здраво се вкопчи в шията ми, а краката ѝ се обвиха около кръста ми. Дишаше задъхано, от устата и носа ѝ изтичаше водата, с която беше успяла да се понагълта, но не чак дотолкова, че да се изпълнят стомаха и дробовете ѝ. А сърцето ѝ биеше така, сякаш ще се пръсне!
- Няма нищо, спокойно, успокой се, всичко мина! Поеми си въздух, дишай дълбоко, успокой се!
Добре, че не трябваше да плувам с нея, помислих си, защото както се вкопчи, сигурно и мене щеше да удави.
Дойде и Васил, а Ирина се посъвзе и излязохме на брега.
А жена ми? Тя само е гледала от плиткото. Но когато излязохме на брега и се оказахме встрани от другите, ми просъска:
- И не можа ли още по-силно да я напрегръщаш?
- Не съм я прегръщал аз, тя се стискаше в мене, от ужас.
- А защо трябваше и да я целуваш?
- Аз ли съм я целувал?
- Не ти, сигурно аз! И не се прави, че не помниш!
- Шегуваш се, нали?
- Не се шегувам! Млъквай сега, че идват! После ще се разправяме!
Приближиха Васил и Ирина.
- Как си, Ирина, съвзе ли се? В първия момент, като те видях как пляскаш във водата, помислих си: край, Ирина се удави! Но ще я извадим и ще я спасим с изкуствено дишане!
- Ами, никога нямаше да ме спасите. Защото нямаше да съм се удавила – само малко да се беше позабавил и сърцето ми щеше да се пръсне. Ами ти бе, - обърна се тя към Васил, - защо ТИ не дойде да ме спасиш?
- Ами защото не те видях …
- Не ме видя? А защо не ме видя – защото ти към мене не поглеждаш! Ама ако тука беше Оная, нямаше да откъсваш очи от нея!
И се започна една караница, та ни се развали следобеда.
И за моята жена си мисля, че е лоша, но като я сравнявам с жените на познатите ни - трябва да си я обичам!
© Ангел Чортов Всички права запазени