Ала сега тази идея ми се струва някак глуповата, излишна, убийствена. Но не мога да го поправя. Не мога да те пожелая отново. Защото разбитото не може да бъде поправено и залепено. Може, но никога не би било същото, никога не би се усещало както преди. И чувството ще е различно, емоцията ще е друга. Ще има съмнения за всичко, някак думите ще се изтъркат, а времето просто ще лети. Ще бъде странно и нередно, а раната ще продължава да кърви. Птиците ще пеят, но песента различно ще звучи, слънцето ще грее, но ще бъдем студени аз и ти. Ще има лято, но зима ще е вечно в нас, в сърцата и душите ни ще пада сняг, в ръцете ни ще се топи. И когато те докосна, ще се чувстваш не на място, сякаш друга съм, друг ще си и ти. И когато те целуна ще усетиш друго, но не и обич, чужди устни сякаш с твоите се срещат. Миналото ще се сблъска с настоящето и ще ни напомни, че завинаги ще ни боли. Че спомените ще останат същите, макар живота нас да промени. Че ще търсим сред отломки и ще желаем от прах сърца да построим. Чудовищата ще ни завладеят, ще драскат с нокти, кръвта ни ще изпият. Ще оставят телата ни празни, просто ще горим. Ще се чудим как да го поправим, докато душите с тиксо опитваме да залепим. Ще крещим срещу огледала, образи неверни ще рушим. Ще ни чуват глухите, а слепите в очите наши ще погледнат, безчувствените в болките ни ще се влюбят, а немите на глас за нас ще се помолят. Ще настръхнеш, когато дъха ми в кожата ти се удари. Ще се чудиш как се диша щом челото си до твоето опра. Ще търсиш тръпката, която ти дарявах, ще ровиш в спомени, ще се оплиташ в думи и ще скиташ дълго през нощта. Ще си бъдем чужди, като огън и вода. Ще горчим, ще бъдем сладост, красота. Косите си ще скубем, питайки се как, къде, кога.