Докато пътувах по родните пътища, ми щукна идеята да намина на село, да видя баба и дядо, и без това ми беше на път. Звъннах на шефа:

- Шефче, всичко е наред. Прибирам се, но ще мина да видя баба и дядо на село. Ще се върна след два дни. Пиши ми ги неплатена или както искаш – все ми е тая.

- Бравоооо бе, Петра! Ей тъй, без предупреждение, а? Ееее, цар си на глупостите! Ок – забавлявай се! След два дни да си на работа!

- Ок, биг бос! Голямо мерси да знаеш! Аре, чао!

Дааа, хубавец си беше шефчето. Когато онзи, неопитомения звяр, не беше край него, си беше писенце и спокойно можеше да се играе пачанга на главата му. Не, че прекалявах с това, но пък се възползвах максимално когато мога.

Пристигнах късно следобед на село. Много си обичах бабинка и дедето. Оказа се, че и цялото ми стадо братовчеди и братовчедки са там. Пфу, че съм овца! Забравила съм, че дедето имал имен ден и лудата сюрия роднини се бяха преселили у тях. Ууу, че то и аз имах имен ден значи! Нали бях кръстена на дедо. Той беше Петър, а аз - Петра. Нашите не са ме кръстили нормално като много български момиченца – Петя, ами изкилиферченото – Петра. Абе все тая – харесвах си името. Като се паркирах на двора и всички наизскачаха от къщата да ме посрещат. То не бяха целувки и чудеса. Олигавиха ми муцуната от целуване. Отидох и прегънах деденцето. Честитих му празника и го целунах по сбръчканите бузи. По-късно, както си седяхме на софрите и лелите ми ме метнаха. А те не бяха малко – тате имаше пет сестри! Очаквах да го направят. И как не! Откакто навърших двадесет години всичките ми роднини все ме тровеха да се омъжвам. Пфу! Луди хора! Абе да не съм се чалнала, бре! Яяя, колко хубаво си живея и така! Ама те, на! Сватба, та сватба! Ще кажеш, че техните деца бяха женени. Всичките ми братовчеди и братовчедки бяха над двадесет годишни и никой и нямаше намерение да сключва брак. Ха ха ха!

Късно вечерта четирите ми братовчедки ме повикаха на двора да ми говорят нещо. Къщата на дедо и бабинка беше голяма и хубава – на два ката с десетина стаи на горният етаж и три огромни на долния. Ами да – то тази сюрия иначе нямаше къде да се събере. А двора беше голям и пред къщата имаше само цветна градина. Доматите и чушките бяха в задния двор. Братовчедките се бяха сгушили край едни розови храсти отпред. Отидох при тях.

- Ей откачалки, какво сте намислили пак? – последният път подпалихме плевнята на комшиите с цигара, защото едната се беше скрила там да се натиска със сина на комшията, а ние зяпахме през едни разковани дъски. Ха ха ха! Луда работа! Да му се невиди! Братовчедите всичките бяха като женчовци, а ние женурята бяхме откачалки от класа и само дивотии вършехме. Та и този път се питах какво аджеба са намислили и докъде щеше да стигне лудостта им, не че аз се цепех от колектива.

- Ихааааа! Петра! Идвай бързо! Чака ни тежка нощ!

Представете си, тия овце прочели някъде, че точно в дванадесет часа трябвало да отидат на гробищата и да запалят свещи до някой храст или дръвче там и да си пожелаят принца на мечтите. И видите ли, той скоро щял да се появи в живота им. Това си беше вопиюща простотия и лошото беше, че не трябваше да се опъвам, а да се включа в общата безпаметна лудост. Иначе щяха да ми се присмиват. Ааааааа, не! Никога нямаше да им позволя да ме наричат пъзла! Да де, ама как точно някой щеше да ме накара да отида посред нощ на гробищата. Пфу! Ами то си беше страшно, бре! Да, ама не! Мечка страх – мен не страх!

Часът стана единадесет и половина вечерта. Роднините вече пиеха не знам си коя по ред ракия и пееха с пълни гърла, а ние се заизмъквахме тихичко извън обсега им. И петте вървяхме на пръсти, да не би да вдигнем шум и да разбудим махалата или да ни усети родата. Не, че щяха да чуят нещо. От тяхната гюрултия и умрелите в гробището, дето е на пет пресечки от тук не можеха да си почиват в мир хората. Даа, криво ляво се замъкнахме на гореупоменатото място и зачакахме подпрени на една ограда. И петте определено си треперихме от страх, ама пусти инат – нямаше да мръднем оттам без да сме свършили поредната простотия, заради която бяхме дошли. Селският часовник удари дванадесет часа и първата тръгна бавничко към някакво дръвче насред гробовете със запалена свещ в ръка. Ние зяпахме облегнати на раздрънканата ограда. В този момент нещо голямо и тъпо се заби в гърба ми и измуча. Аз подскочих ужасена и се разкрещях от огромната уплаха, която ме разтресе цялата:

- Мамка му! Вампирииии!

Идея си нямате как всичко живо започна да бяга кой накъдето свари и да крещи като побесняло. Изобщо не ми дойде на ума, че това май беше оградата, дето дели гробищата от селскостопанския двор и онова нещо, дето ме побутна, май беше кравешка муцуна. И петте диванета бягахме като откачени наобратно по пътя към дедовата къща. В един момент най-малката от нас – Танчето, се спъна в нещо и се пльосна в цял ръст на селския път. Отидох при нея да и помогна да се вдигне и една непоносима воня ме удари в чувствителния нос. Девойката се беше хлъзнала на една огромна кравешка „тортичка” и се беше стоварила отгоре и с цялата си прелест. Въййййй! Те това беше кошмарно! Ъъъъъ, голяма гнус! Изобщо не ми се мислеше какви обяснения щяхме да даваме като се приберем в къщата. Когато се съберяхме както сега, изобщо, ама изобщо никой не можеше да каже, че сме пълнолетни създания и със собствен, и то смислен, живот. Двете сестри от едната леля – Вили и Катя, бяха близначки - двадесет и четири годишни и работеха в голяма и уважавана банка. Мима – дъщерята на другата ми леля и сестра на Момо, беше на двадесет и седем години и беше управител на магазин за резервни части. Танчето – най малката, беше на двадесет и три и работеше като стюардеса на външните линии на една транспортна фирма. Обаче, какво от това! Ние се държахме като петгодишни хлапета без грам мозък в главите си. Да се чуди и мае човек, защо още не се бяхме омъжили всичките…J