Взираше се в лицето й, от което бяха останали сякаш само очите. Толкова се беше смалило, че те изглеждаха още по-големи. Под тях имаше дълбоки тъмни кръгове. Закръглените й скули се бяха стопили и розовият цвят бе станал жълтеникав. От очите й закапаха сълзи и той я прегърна. Ръцете му усетиха тялото й толкова крехко и мъничко, че се уплаши. Отдръпна се и отново се взря в лицето й:
- Мел, ти си болна! Какво ти е? Толкова си отслабнала!
Тя се отдръпна, избърса с ръкав сълзите си и каза:
- Добре съм! Бях болна, но се оправям вече.
- Оправяш се?! Та ти си се стопила! Какво ли е било, когато си била болна?
Мел стана:
- Искаш ли да ти направя кафе?
- Всъщност, не съм вечерял и съм много гладен. Ти вечеряла ли си?
Тя се смути:
- Ами... не очаквах гости. Нямам нищо за вечеря...
- Добре, тогава да излезем да вечеряме навън.
- Не ми се излиза. Да си поръчаме пица! ...