Някой е казал, че културата е набор от детайли. Спомня ли си за детсвото, в паметта ми изплуват десетки и десетки подробности от квартала, където живеех, всеки от които е само като един пиксел от панорамна снимка, но неизменно зареден с квант емоция и настроение.

Двете карета пред блока бяха ниско застроени. Освен къщи имаше и бакалница, дърводелско и колоездачно ателиета, две детски градини и аптека. До нея пък се намираше пункт за продажба на газирани сиропи. Една доза (сипана от цилиндрична лъжичка с дълга дръжка) съдържаше концентрат от вишновка, малиновка, лимонада, шоколадка или ментовка, който се разреждаше със сода. Можеше да се поръча и комбиниран (двоен) или пък сироп-бомба в голяма чаша – от всеки вид по една лъжичка. Можеше да се вземе и за в къщи, ако си носиш бутилка.

В ателиетата можеше да се види как се вулканизира спукана гума или как се прави рамка за прозорец. Всъщност имаше и трето ателие, но то дискретно се беше сгушило в дъното на едно дворче и присъствието му го издаваше само табелата откъм улицата «Митко облича копчета», на която някой шегобиец беше изчагъркал «л»-то. До него пък, по стъпала откъм улицата, се слизаше в дюкянчето на бай Нено Скъперника. Там можехме да си купим я лимки (така наричахме стъклените топчета за игра), я чувалче бонбони или леблебия.

Той продаваше и калейдоскопи – многостенни призми от картон, с окуляр на едната основа. От тях надали някой си купуваше, всички обаче молеха да погледнат. Надигаш призмата срещу светлината, поглеждаш през лещата и виждаш красива розетка, образувана от разноцветни стъклени пластинки. Завърташ малко калейдоскопа около оста му и пластинките се наместват по нов начин, образувайки нова фигура. Завърташ го пак и ... чуваш бай Нено да казва, че стига толкова. Затова му и викахме «Скъперника».

На нас навремето само това ни дай, да прякоросваме и да се подиграваме. Той, човекът, просто си пазеше стоката. Колко ли е изкарвал от тясното си магазинче, завряно в земята? Тогава още не осъзнавахме, че той беше част от този микросвят на двете карета, където мащабът беше малък и всяка плочка от тротоара беше позната – някъде счупена, някъде надигната от корените на дърво ... Където погледът се спираше върху бордюра, излъскан от честите целувки на автомобилните гуми, върху нападалите по улицата  кестени и където всички тези детайли носеха усещането за уют, за това, че си на мястото си и че с този свят сте създадени един за друг.

По онова време имаше и амбулатни търговци. Вехтошарът ходеше по улицата с неизменното «Ве-ейтошару-у, вейтошару-у-у-у ... Стари дрехи купувами-и-и-и ...» Рибарят, дошъл от вълнолома, се провикваше: «Кая рибе рибе-е-е-е ...», за да може стоката му да приключи пътя си в нечий тиган. Идваше и млекар с електрокар и от балконите му спущаха с въженца кошнички с приготвени точно пари, в замяна на които той оставяше бутилки прясно или бурканчета кисело мляко. Колко съм бил впечатлен от това да се кара туй превозно средство личи от пожеланието, което направих на рождения ден на едно другарче от детската градина – като порасне да кара електрокар. «Да беше казал Мерцедес» – едва  потискайки смеха си, прокоментира възпитателката.

Между блока и тротоара имаше утъпкана непокрита земя, където ние, момчетата, понякога играехме по двама на ножка. Очертаваше се кръг, разделен от диаметър на две равни части, а до него – права черта. На чертата «се питахме» кой ще е първи – този, който забие по-близо до нея. После първият гледаше да забие ножката в територията на втория. Ако успееше, теглеше права линия по протежение на следата от забиването и присвояваше по-малката част. Вторият губеше, ако не можеше да стои даже на пръсти, стъпил на все още останалата му земя. Имаше специални правила какво се прави, ако се получи остров или колония (т.е. анклав). Ако първият не улучеше земята на втория или пък изобщо не забиеше ножката, то териториалната му експанзия спираше и на ход беше вторият, който се стремеше да се реваншира.

Друга «мъжка» игра беше, естествено, футболът. Това се играеше в неделя, на някое от игрищата на близката гимназия. Дворът й беше затворен, но прескачането на оградата не беше проблем. Двамата капитани (наречени «бадаги») формираха приблизително равни по сила отбори по един достатъчно безпристрастен начин. Разделяхме се на двойки от долу-горе равни играчи, в рамките на всяка двойка само помежду си се договаряхме, да речем, ти ще си гащата, аз ще съм шортата, после отивахме  при бадагите и казвахме в един глас: «Шортата или гащата, гащата или шортата?» И бадагата, който беше на ред, избираше, без да знае кой от двамата се крие зад предпочетеното от него кодово име.

Впрочем в гимназията си устройвахме понякога и пиротехнически експерименти. Бащата на един от нас беше старшина в армията, та синът му понякога донасяше по някоя гилза от флоберка. Събирахме хартийки, изстъргвахме главичките на няколко клечки кибрит в гилзата, хубаво й смачквахме отверстието, запалвахме хартийките под нея и се отдалечавахме. Като се затоплеше добре, гилзата гръмваше и отхвръкваше.

Докато ние се забавлявахме с топката, ножката, лимките или гилзата, бъдещите дами се занимаваха с кукли, ластик или въженце за скачане, но не всички игри предполагаха полова сегрегация. На криеница се играеше от всички заедно. Веднъж, когато играехме в един от дворовете, реших да се скрия в наличния там курник. Скъсаха се да ме търсят и не ме намериха. Извикаха ми да изляза от скривалището си и аз, измъквайки се оттам,  неволно римувах: «Там е тясно и мирише ужасно.» Колко ме подиграваха след това за тази поезия!

Друга смесена игра бяха пътните знаци. Разделяхме се на два отбора, въоръжени с тебешири, камъни или тухли. Първият отбор тръгваше напред, рисувайки стрелки по платното, тротоара и стените, а след някое време вторият отбор тръгваше подире да ги зачерква. След това се връщаха заедно, за да видят колко стрелки са останали незабелязани, сиреч незачеркнати. Всяка от тях носеше точка на първия отбор. После ролите се разменяха и накрая се обявяваше резултатът.

... За нашите игри от онова време могат да се пишат дисертации по психология и социология. Сигурно някой вече се е сетил да го направи ...

През 70-те години на двете карета им беше прочетена смъртната присъда – всичките сгради щяха да бъдат сринати, за да се окажат на тяхно място партиен дом и паркинг. След време до тях се цъфна и паметник на Георги Димитров. Скулпторът го беше представил с разтворено и развяващо се палто, сякаш предчувствайки, че само след петнайсетина години персонажът му щеше да бъде издухан от вятъра на историята барабар с мавзолея и с всичките му паметници.

Утъпканата земя пред блоковете я бетонираха, та играта на ножка стана невъзможна. То и децата изчезнаха от улицата, било че след идването на демокрацията много народ се изниза в чужбина, било че възрастните започнаха да си играят на пищови, та улиците станаха опасни, а не на последно място и поради доминиращата роля на компютрите, които ги приковават с часове към екрана. Един приятел ми разказа как синът му се скарал с един свой авер, понеже онзи, като играли на компютърна игра, убил любимия му герой. Виртуалната действителност се оказа по-силна от реалната ...

Така малките детайли от детството бяха безмилостно пометени като пионки от шахматна дъска. Те щяха да останат само в пъстрия калейдоскоп на спомените, за да си отидат окончателно с последното от тогавашните деца на квартала.