Той плачеше! Силно притискаше до гърдите си своето осеммесечно дете и от очите му течаха сълзи. Не се опитваше да ги крие. Не виждаше смисъл в това.          Целуваше нежно момченцето, което се усмихваше мило и го милваше по лицето, сякаш искаше да изтрие сълзите му. Той, човекът, който беше чупил глави и ръце, пръсти и колена, и който не би се поколебал да убие, ако ситуацията го налагаше. Всичко започна с новините на втори юни сутринта, когато съобщиха, че е открито мъртво момченцето Веско, което издирваха в цялата страна вече месец. Детенцето заспа в ръцете му и той нежно го сложи в детското креватче. Опита се да спре сълзите си, но не можа. Отиде в другата стая, седна на креслото си, запали цигара и остави сълзите да се леят свободно по лицето му. Само внимаваше да не зареве с глас, за да не събуди малкото спящо ангелче. Отпусна се в креслото и си припомни едно стихотворение от Джон Дън, което помнеше, незнайно от къде:

''Човекът не е Остров, 
вътре в себе си затворен; 
Човекът има връзка с Континента,
той е част от всичко друго;
Отмъкне ли Морето буца Пръст,
по-малка става територията на Европа,
както ако откъсне Полуостров цял
или събори Замъка на твой приятел
или твоя собствен Замък;
всяка човешка смърт ме намалява,
аз съм част от цялото Човечество;
и затова недей да питаш
за кого бие камбаната - 
камбаната бие за теб.''