Аз съм канела. Крехка съм, разпилявам се толкова бързо, лесно, а след това на никой не му се иска да ме събере. Оставам по пода, вятърът полъхва, извисява ме в лека вихрушка и аз се губя, оставяйки малки прашинки от себе си навсякъде. Ако ме съберат, то ще е с метлата – грубо, забързано, припряно. Сякаш искат да се отърват от мен час по-скоро. А след това отивам в кофата за смет, защото вече за нищо не ставам. Никой няма полза от мен.
Канела съм и хората ме харесват. Използват ме, за да внеса малко сладост в живота им, мъничко магия и повече усмивки за децата. Поръсват малко от мен по сладкишите, слагат ме в напитки и хората обичат миризмата ми, вкуса ми. Полезна съм.
А опитвал ли си да ме излапаш наведнъж? По-добре недей. Ще полепна по гърлото ти и ще ти попреча да дишаш. Ще започна да гъделичкам трахеята ти, ще те карам да кихаш и да се задушаваш. След това ще пиеш много вода, за да ме отмиеш от теб. В този момент ще ме презираш. Мен и глупостта ти. А после ще ме изхвърлиш или ще ме забравиш някъде дълбоко в някой шкаф и няма да ме използваш повече, защото ще ти напомням за деня, в който те задавих и полепнах по гърлото ти.
Аз съм канела. Вкусна съм и хората ме харесват, когато използват само част от мен, но никога и когато съм цяла. А от това толкова много боли. Взимат части от мен, а след това ме оставят. Удовлетворени са, ала не ме използват цялата. Никога цялата…