Отново е вечер. Като онези предните, в които не виждаш никакъв смисъл. Просто стоиш и гледаш в една точка, сякаш не си тук, но и не знаеш къде точно си. Объркан си. Иска ти се да си някъде другаде, и онази предателска надежда ти шепти, че някой ден няма да си тук. Че ще си далеч от всички и всичко. Започваш да пиеш, намираш утеха само в поредната чаша червено вино. Знаеш, че то няма да те предаде, а ще те изслуша. Започваш да мислиш - "Защо точно на мен?", "Защо никой не ме разбира?","Защо се чувстваш самотен дори и сред хора?"
Защото сякаш те са сиви и прозрачни. Знаеш, че не си красив отвън, и те го знаят и затова те пренебрегват. Прекалено невежи са, за да искат да те опознаят по-добре. Да видят колко истински красив си отвътре. И могат само да те предадат, затова се затваряш в себе си. Разбираш, че на тях не им пука - как се чувстваш. Отначало те боли, след това се ядосваш и желаеш да им отмъстиш. Да ги боли така - както теб, дори и повече. Но след време осъзнаваш, че дори и това н ...