К А Т А С Т Р О Ф А

Мила стоеше до прозореца в коридора на болницата. Лицето й беше стоманено-сиво като облаците, надвесили се над земята. Едри капки дъжд започнаха да удрят по прозореца. Тя опря едната си ръка на стъклото, мъчейки се да излезе от този ад. Уви! Това не бе просто приказка с лош край. Всичко, което се случи преди два часа, беше реалност. А какво се случи? Самата не знаеше, не помнеше, проблясваха картини пред нея, мътни, жестоки, реални. Тя, сякаш безмълвен зрител, стоеше на паважа. Пред очите й хвърчаха линейки. Тя видя трите смачкани коли на кръстовището. Едната я разрязаха. Измъкнаха оттам Наско. Вадички кръв се стичаха по лицето му. Мила гледаше сякаш е филм, филм на ужасите. Като в сън протегна ръце към него. Затича се. Един от полицаите я спря, а тя безпомощно се свлече на земята и тогава дойдоха сълзите. Взеха я в една от линейките.

Сега... Мила стоеше на този прозорец в чакалнята пред операционната. Бе разказала на лекарите, че познава Наско. И как иначе... след два месеца трябваше да се оженят. А сега това... Сълзите още по-стремглаво се затъркаляха по моравото й лице. Нямаше сили да се помести оттам. Беше се взряла в щастлива двойка, която отвеждаше у дома своето новородено. Усмихнати лица, цветя, детски плач, за първи път срещащ дъжда. Мила извърна глава.

- Мила, Мила, добре ли си, дъще? - чу тя гласът на майка си. Две ръце силно я прегърнаха и тя усети познатата майчина топлина.

- Баща ти се обади на Мария и Тошо. Идват сега. Ох, какво е това нещастие, Боже, какво? Защо на нашите деца, защо? - хлипаше Тони, прегърнала силно дъщеря си.

По коридора се чуха гласове и хлипане. По бързите стъпки Мила позна Мария- майката на Наско. Видя нея и Тошо заедно с баща й да вървят към тях.

- Лельо Мими, аз... аз... той трябваше да ме вземе от работа... винаги там... винаги... аз... - хлипаше Мила.

- Ще чакаме, дете, недей да плачеш. Сега само трябва да се молим всичко да е наред. - твърдо каза Мария.

Всички се свиха на пейките в коридора. Само Мария стоеше до вратата на операционната. Очите й бяха сухи и изпити, лицето - мрачно.

- Вие ли сте роднините на Атанас Колев? - попита една възпълничка сестра, затръшвайки вратата на операционната зад себе си.

- Аз съм майка му.

- Госпожо, синът ви издържа оперцията. Лекарят ще Ви обясни по-добре. - и тя се заклатушка по коридора.

Минимално облекчение се разнесе сред близките. Мария седна до Тошо на пейката и зачака лекарят.

Вратите на операционната се отвориха и оттам се показа доктор Стоев. Той беше слаб, висок мъж с побелели коси и орлов нос, изпъкващ зад очилата му.

- Ей, тия младите се не научиха как се кара. Като седнат зад волана, все едно са Господ. Но... важното е, че пациентът е добре. Извън опасност е. Но... възстановяването ще е тежко - има прищипнат нерв при девети прешлен...

- Искате да кажете, че синът ми...

- Нищо не искам да кажа. Аз го казвам, госпожо, синът Ви трябва да има търпение. Може и да проходи, но може и да остане инвалид - за цял живот. Ако този нерв не се оправи сам, няма как да се помогне.

- Ще повикаме специалисти. Как така за цял живот? Операция не може ли...?

- Ама вие слушате ли ме? - кресна д-р Стоев - Не може операция. Това е сложна зона и никой не се наема да пипа там. Ами ако синът Ви ослепее или оглушее, или се парализира още повече? Не може!

Докторът забърза по коридора и остави вцепенените близки. Мария седна. Всички мълчаха. След петнадесетина минути изведоха Наско от операционната. Мила се уплаши като видя тръбичките, стърчащи от него. Всички последваха носилката до интензивното. Там една сестра ги спря. Трябвало да изчакат докато дойде в съзнание от упойката.

- Не е честно! Защо Наско? Той е толкова усмихнат и добър с всички. На никой нищо лошо не е сторил. - мълвеше Мила.

- Можете да влезете един по един. - отекна високя глас на сестрата в коридора - само трима души за днес стигат.

Спогледаха се. Как да му кажат тази жестока истина? Мария облече болнични дрехи, нахлузи марлената маска на лицето си и влезе.

Наско лежеше, обвит с тръбички сред многобройни апарати.

- Майко, майко...

- Не се напрягай, сине. Почивай си.

- Не, не, не... не усещам краката си... мамо... мамо... - крещеше Наско.

- Спокойно, сине, това е временно, след операцията...

- Не ме лъжи, не ме лъжи - гневните му очи се стрелнаха към нея. - Лъжкиня! Лъжеш, лъжеш!!! Никой не искам да идва. Никой не искам да виждам. Мразя те! Не си ми майка, не си ми майка...

Две сестри дотичаха. Едната изведе Мария от стаята, а другата му би инжекция.

Побледняла, Мария излезе от отделението. Едва стигна до пейката. Свлече се там и заплака. Майчиното сърце го болеше, много го болеше. Тошо я прегърна. Мила понечи да влезе при Наско, но Мария я дръпна:

- Изпадна в криза. Изчакай! Разбра, разбра... - сълзи потекоха по страните й.

Тя се свлече на пейката в чакалнята и тихо заплака. Безсилна, слаба, едва сега разбираше, че няма друга надежда, освен последната. Онази, която не напуска човека до края на живота му.

Мила седна отново на пейката. В ръцете си държеше чаша кафе. Мълчание. Сякаш беше минала цяла вечност, когато една сестра излезе от интензивното и им каза, че той вече се е събудил. Искал да види само майка си, никой друг.

Преди да влезе в отделението, Мария се обърна и рече:

- Иди си, дете. Иди да си починеш. Аз ще му кажа, че си тук, но едва ли сега ще иска да те види.

- Ще остана още малко, лельо Мими. Не искам да го оставям. Страх ме е... - тихо каза Мила.

Мария хлопна вратата след себе си. Тя тихо мина по коридора, където отекваха стенания на болни и влезе в стаята на Наско. Завари го извърнал глава. Гледаше през прозореца как едрите капки дъжд с трясък бият листата на липата отвън.

- Мамо, аз... аз... - сълзи потекоха по страните му - никога повече няма... - той се задави в плач.

Мария седна до него и го прегърна. Така стояха доста време. Наско се поуспокои.

- Виж, сине, мен не ме интересува какво казва оня свадлив лекар. Знам, че аз искам и ще направя всичко възможно, за да проходиш отново. Не ме интересува колко пари ще дам и откъде ще ги намеря.

- Мамо, аз вече не съм човек. Виж,не съм мъж... не мога да направя нищо. По-добре да...

- Да не съм те чула повече! Ясна ли съм, Атанасе? - изкрещя му тя. - ще се бориш, както и аз, както и всички! Разбра ли ме? Разбра ли ме?

Мария се беше надвесила над сина си. Хванала го за раменете, тя му крещеше в лицето.

- Да, мамо, да... - гледаше я уплашен той.

Една сестра влезе, чула високия тон на Мария.

- Ама, госпожо, какво правите? Излезте, излезте!!! - Избута я навън и започна да му оправя системите. Мария я изчака отвън.

- Извинявайте, сестра, ама е лошо кто чуеш от детето си, че иска да умре.

- Вижте, госпожо, имали сме много пациенти с подобни проблеми. Доктор Стоев е малко... как да кажа... твърд с пациентите и техните близки, но иначе е добър лекар. Посъветвайте се с него за лечението и за психолог. А сега можете да влезете отново. - усмихна се тя и забърза по коридора.

Мария влезе отново в стаята.

- Наско, ще се лекуваш. Трябва да оздравееш, нали ще правим сватба.

- Не, мамо, не мога да се оженя такъв за Мила. Тя няма да ме иска, а и кой би искал такъв мъж, само в тежест... Кажи й, че не искам да я виждам. Да си върви по пътя. Не искам да идва при мен. Просто не искам. А сега искам да спя, много съм изморен, наистина.

- Лека нощ, момчето ми, лека нощ! - Мария го целуна по челото и излезе.

Тя се върна при другите в чакалнята.

- Мила, той... не иска да те вижда. Съжалявам, просто е много афектиран от това, което се случва с него. Не иска да има сватба.

- Но... лельо Мими, аз го обичам! Не ме интересува как изглежда, обичам сърцето му, душата му. Трябва да го видя. Трябва да говоря с него. - зарида тя.

- Съжалявам, дете, по-добре да изчакаме. Не бива да го притесняваме допълнително. В момента Наско има нужда от помощ и разбиране, съжалявам. - Мария хвана Мила за ръката. - по-добре иди се наспи, дете! Може пък утре да му мине.

Мила продължаваше да плаче. Родителите й я заведоха вкъщи. Тя се качи в стаята си. Отново заплака. Какво щеше да прави сега? Тя го обичаше. Знаеше, че той също я обича, а може би не. Може би я смяташе за виновна. Още по-силно зарида. Сви се на леглото и плака до изнемога. Не знаеше колко е часа, но очите й се затваряха. Покри се с едно одеяло и заспа.

На другия ден дъждът спря. Все още беше мрачно навън. Мила се събуди и стреснато започна да се облича. Трябваше да отиде в болницата. Взе такси и щом пристигна, бързешком изкачи всичките стъпала. Тръгна запъхтяна към интензивното. По пътя си срещна Тошо.

- Добро утро, Мила! Днес Наско е по-добре. Върви! Тя, Мария, е там.

- Да, да, отивам. Така искам да го видя. - въздъхна тя и лицето й се озари от усмивка.

Мила бързаше по коридора. Тя видя Мария в чакалнята.

- Върви да го видиш, дете! - усмихнато й подаде бяла престилка Мария.

С треперещи ръце Мила нахлузи престилката. Усмихна се на Мария и влезе в интензивното. Краката й сякаш бяха с криле. Озова се пред стаята на Наско. Сърцето й препускаше бясно, когато отвори вратата. Видя го да лежи, загледан в прозореца. Влезе тихо.

- Мамо, забрави ли нещо? - обърна се той към вратата. - Какво правиш тук? Какво? Забраних да идваш.

- Наско, аз исках да те видя...

- Смешна си, знаеш ли? Смешна! Да ме види. Не искам никой да ме вижда, най-малко ти. Разкарай се!

І- Наско, обичам те! Недей така, моля те! - хлипаше тя.

- Идиотка! Обичаш ме, но аз вече не. Разбра ли? Вече не! Махай се! Никога не съм те обичал! Никога!

- Не е вярно! Лъжеш ме! Лъжеш... - извика Мила.

- Тъпачка! Разкарай се!

Тя го погледна. Беше неумолим и много суров. Никога не го бе виждала такъв за двете години, в които бяха заедно. Знаеше, че той я лъже, чувстваше го, обаче беше дълбоко обидена. Думите му я посекоха. Тя в несвяст излезе от стаята, мина като призрак през коридора. Сълзите навлажниха бузите й.

- Мила... - Мария замръзна при вида й.

Тя не каза нищо. Прибра се вкъщи. Не помнеше как го е направила. Не помнеше и как е минала есента, кога заваля първият сняг. Работата й беше единственото развлечение.

Не видя повече Наско, нито Мария и Тошо. Разбра, че са заминали за Германия да търсят лек за сина си. Плака дълго, много дълго. Тя знаеше, че след Наско няма да намери никой друг за себе си. Докато бяха заедно, сякаш бяха едно цяло. Споделяха всичко. Бяха мъж и жена, истински мъж и жена, едно цяло. Сега сякаш беше разделена на две. Чувстваше празнота и тъга, и страх за бъдещето. Сърцето й страдаше всеки път, когато минеше през онова кръстовище. Смени работата си. Започна работа в организация, помагаща на пострадали при катастрофи. Правеше го за себе си и за него. Откакто го бе срещнала, тя живееше за двама души. Чуваше различни новини за него, за Мария и Тошо - някои добри, други не. Но тя пазеше в сърцето си скъп спомен за тях и това нямаше да се промени. Неусетно дойде пролетта...

*   *   *

От тази история минаха шест години. Мила продължаваше работата си в организцията. Даваша всичко от себе си. През това време завърши психология и сега бе много добър специалист.

Днес беше вторник. Всеки вторник се организираше среща на пострадали от катастрофи деца. Мила бързаше за срещата. Имаше задръстване, както винаги, и веднага слязла от автобуса, се затича по тротоара.

- Ей, внимавай! Закъде си се разбързала? - сопнат глас я спря.

Мила се обърна. В бързината си беше блъснала една от патериците на мъж. Тя посегна да я вдигне. Погледите им се срещнаха. Наско! Мила стреснато му подаде патерицата. Ръцете й трепереха. Тя се обърна да си ходи, ала усети ръката му върху своята.

- Бързаш ли... Мила? - чу тя нежният му глас.

- Ами... аз... не очаквах да те видя. Върнал си се. Аз... имам среща. Закъснявам. - промърмори тя, забила поглед в земята.

- Ами... да не те задържам тогава. Не го карай да чака. - Наско пусна ръката й.

- Имам среща с деца, жертви на автомобилни катастрофи. Всеки вторник ходим на сладкарница.

- Ооо, не знаех.

- Може ли...

- Искаш ли? - учудена попита тя.

- Ако ми изтърпиш бавното ходене. - усмихна й се той.

- Няма проблем!

Двамата тръгнаха към близката сладкарница. Децата вече бяха там с родителите си. Мила представи Наско. Всички поискаха да узнаят кой е той.

- Ако не си готов, недей да говориш. - прошепна Мила.

- Няма проблем. Те трябва да разберат.

Наско разказа цялата си история. Запленени, децата го гледаха с блеснали очи. Той им беше приятел. Чувстваха го близък, повече от всеки друг възрастен тук. На раздяла го поканиха отново следващия път. Мила изпрати Наско до таксито.

- Знаеш ли...

- Сърдиш ли ми се? Тогава бях много озлобен... аз...

- Всичко вече е минало. Разбрах какво си изпитвал, едва когато започнах да работя тук. Но никога не съм ти била сърдита. Аз...

- Наистина? Не ми се сърдиш? Аз се държах като глупак. Предполагам, че сега...

- Какво сега? - погледна го тя.

- Сега вече е късно за...

Мила не го дочака да довърши. Хвана го за ръка. Пръстите им се сплетоха.

- Време е да се прибираш. - му прошепна тя.

- Не искам... - той я прегърна нежно...