Като всеки ден
Часът е 4.20... юлска сутрин. Телефонът ми звъни до главата... аз го грабвам и започвам да викам "Ало, Ало?!", никой не отговаря. След няколко секунди осъзнавам, че това е била алармата. Трябва да ставам за работа. Поредната доза недовършени мрачни мисли минават през главата ми и с бавна стъпка напредвам към банята...
Излизам от къщи в 5.00 и се отправям към спирката, където ще срещна няколко познати лица, с които заедно ще почакаме двайсетина минути автобуса. Втръснало ми е да гледам тези лица, тези изпити физиономии. От тях лъха умора и отегчение, но не си го признават. Всяка сутрин си говорят едно и също, същите лафове, същите закачки и най-интересното - винаги им е забавно. Понякога си мисля, че само аз забелязвам тази монотонност. И днес денят не прави изключение. Аз седя на пейката и ги слушам как се смеят и бръщолевят празни работи... колкото да мине времето...
Не мога повече, изморяват ме... бързо се потапям в океан от мисли, препускащи една през друга из неспосо ...