Тази вечер беше поносимо тъжна. Ти не беше мърдащ кактус в корема ми, а по-скоро  информационен шум. Жужеше ми, а аз си слагах тапите за уши. Няма те. Няяяяма.  Но, естествено, разплаках се. Съвсем за кратко и точно на вратата  (врата и праг винаги значат колебание). От мен висяха телата на думи, които никога няма да изрека, нито да напиша, колкото и да искаш да ме счупиш с лапа. Тогава се появи мама. Да, моята майка, която ти познаваш и на която се смеехме, когато ми звънеше поне три пъти, само за да се увери, че съм жива и че ти си с мен.

Та, мама... знаеше, че ми издираш утробата  вече осем месеца. Дойде,  прегърна ме и по нейно истеричнопритеснено отсече  „Стига вече, не бива, ще се разболееш” . После ме изпрати на параден поход из мъгливата вечер.

Когато се върнах, точно тази моя смешна мама ми беше направила кекс.

Не че го исках този кръгъл кекс с дупка в средата. И без това съм напълняла, а не е добре да съм дебела, нали (ти  винаги казваше, че ако напълнея, ще си тръгнеш, ала все още не разбирам защо тогава ме прогони, точно щом свалих пет килограма от нерви)? Но този кекс седеше с черна паст в средата и напомняше за моя ежедневен ад – за кръговрата на един и същи ужас, посипван от всички твои-мои (не)високи хора и от теб. Ти уж си великан, пък така и не ми откъсна парче небе. Толкова мързелив и стиснат се оказа, казвам ти. Налага ми се все сама да  го крада. Това никога не е било проблем, но кротуващия жест на масата не знаех какво да го правя. Взех ножа и просто го разразях. В него навярно са отекнали милиони писъци. Стана ми мъчно. Продължих да прокарвам ножа по вътрешността на прореза. Те навярно правеха любов. Като нашата – болезнена. Свърших. Поне при рязането ми се получава. После взех завършеното парче и го изядох цялото. Знам, че това изобщо не е полезно, но аз отдавна спрях да правя полезни за себе си неща.

Обаче нещо и  услади хапката, и я накара да заседне на гърлото ми. Тази моя мама цяла вечер е стояла в кухнята, за да ми направи кекс. С дупка. Като утроба и изход. Като място и въздух. Тази моя мама, на която аз се смея, на която викам,  която дори не наричам „мама” и към която се отнасям като с дете. Както ти се отнасяше с мен. Тази моя мама все още остава и когато ми е ядосана. Помълчим си ден, два и тя се пречупи. Започва да ми говори, а аз тържествувам, че съм била безмълвие за по-дълго. Тази моя мама всяка вечер спи и ме мисли. Ти никога не  ме мислеше така. Тя не иска да ме боли,  за теб болката ми е търсен ефект.  Тя плаче с мен, ти ми се смееш на чувствителността. Знаеш ли, прилича и на твоята майка, която малко познавам и много харесвам. Естествено, като цяло си предпочитам моята майка, макар че дори и твоята би ми направила кекс. Но едва ли би ми говорила, когато я обидя. Просто защото не ме обича така, както ме обича моята. Както казваш – „напълно в реда на нещата си е”.

Утре сигурно пак ще се скарам с нея. Ще ù се развикам, че ми досажда, докато чета, или че ме кара да ям. Не искам, бе, жена, ще напълнея. Утре няма да е тази вечер. И ти няма да си кактус. Може би дори няма да си дума. А може и  пак да ми разкървавиш утробата. 

Е, пак ще дойдеш. Зная.

Но важното е, че тази вечер мама ми направи кекс.