Керна Иелия
Да си човек е такова предизвикателство! И едновременно с това нещо така желано. Докато бях такава не го осъзнавах, ала сега...
Сякаш бе вчера, когато тичах с боси крака през потока близо до селото. Но както майка ми би казала, времето е относително понятие.
Тогава, едва навършила 18 човешки години, бях прелестно селско девойче, с буйни къдрици, кестеняви, през лятото превръщащи се в тъмно злато, със зелени искри в очите и трапчинки по бузите. Тичах на воля по ширните поля на Ерел, Голямата долина на Имир заедно с моите дружки – неуки и обикновени като мен. Поне така си мислех тогава.
Но един ден истината се разкри пред мен, истина, за която дори не бях подозирала!
Връщах се по-рано от обикновено у дома, вече привършила задълженията си, носеща големия кош с прани дрехи, и пристъпях към намиращата се на хълмчето мамина и таткова къща. Наоколо бе необикновено тихо и не се чуваше дори обичайното каране на осемте ми братя и сестри. Тихо доближих до вратата и тогава чух съскане. ...