9.

Писъкът беше толкова силен, че се чу в цялата станция. Моментално скочих от леглото и грабнах крачето от леглото. Отворих вратата и в същият миг ме блъсна остра болка в гърлото и гърдите. Усетих ,че се задушавам и не мога да дишам нормално. Въздухът беше разреден и приличаше на смес, която прогаря дробовете ти. Вдишвайки дълбоко излязох в коридора. От вратата до мене се показа Божо, също  държейки се за гърлото. Опита се да ми каже нещо, но изглежда усилието беше твърде голямо и не можа.

Аз го подминах и продължих напред.  Знаех ,че момичетата спят по двойки до вратата на Стамен. Молех се всичко да е наред. Молех се някоя от тях просто да е изпищяла, заради недостига на въздух. Първата врата се отвори. Катя и Елена почти се блъснаха в мене и учудено ме изгледаха с ококорени очи и разширени ноздри. Подминах ги  и застанах пред вратата на Светла и Стойка. Мисълта ,че ще зърна нещо ужасно ме осени, когато видях че вратата им е открехната. Никой от нас не спеше на отворена врата. Бравата беше разбита по толкова познат начин. Бутнах вратата и усетих ,че сега вече изобщо нямам сили да дишам.

Стойка лежеше по корем на пода. В главата й имаше огромна дупка, а едната й ръка беше счупена поне на няколко места. Светла все още се намираше в  леглото. Върху нея беше застанало противното туловище на Марсчо.  Съществото беше извадило ръцете и краката си и с тях здраво придържаше тялото на момичето. Главата му се движеше с бърза скорост наляво и надясно. Нямаше съмнение ,че в този миг той разкъсваше все още топлата плът или направо поглъщаше огромни парчета месо.

Щом отворих вратата той веднага ме усети. Рязко се завъртя и масивното му тяло се раздвижи. За пръв път можах да го огледам по-добре. Това, което веднага се набиваше на очи беше огромната му уста. Тя заемаше половината му лице и очевидно можеше да се разтегли още. Приличаше на дълбока, тъмна пещера. Зъбите му бяха дълги, огромни и залепени един до друг в права редица. В момента по тях имаше кръв и месо, но нямаше съмнение ,че бяха бели и добре поддържани. Марсчо нямаше нос. И наистина защо ти трябваше нос на планета, където пясъчните бури са ежедневие. Уши също не се виждаха, но за сметка на това очите му бяха големи и безцветни. Те се вторачиха в мен и предизвикаха ново отваряне на огромната уста. Машинално затворих вратата и я треснах силно.

Побягнах и с ужас дочух как Марсчо отваря вратата отново.

Някак беше успял да влезе в станцията. Дали беше разбил вратата или някой от прозорците. Дали пък не беше прокопал тунел отнякъде. Или някак си от Земята го бяха пуснали при нас.

Нямаше време да мисля за това сега. Всички трябваше по най-бързият начин да се омитаме оттук. Станцията вече не ни предлагаше защита. Само за миг си помислих какво ли можеше изобщо вече да ни защити тук.

Катя и Елена също побягнаха още щом видяха как отворих и затворих вратата. Божо ме изгледа въпросително, но аз нямах време за обяснения. Всяка забавена секунда можеше да ни струва живота. Само му посочих пътя към първият етаж и продължих да бягам.

В този миг Стамен също се показа от стаята си. Гърдите му се издигаха високо от разреденият въздух. Без дори да промълви дума той разбра всичко.

Вратата на Стойка и Светла излетя напред и се откачи от пантите. Марсчо се подаде от нея и тутакси очите му ни фиксираха. За разлика от почвата навън, тук той използваше по често краката си. Въпреки това долната част на тялото му продължаваше да се движи сама из равният под, сякаш беше някакъв далечен роднина на кобрите. Огромната му уста се отвори и за пръв път чух от нея да излиза нещо като стон, който не бях чувал никъде другаде.

Той тръгна към нас, вдигайки ръцете напред. Тялото му отпред беше цялото в кръв и оставяше диря след себе си. Двамата с Божо побягнахме отново. Стамен обаче остана на мястото си.

С ужасяващ поглед го приканих да ни последва, но той извърна погледа си от моя. Озъби се и се затича право към чудовището. Така и не разбрах какви мисли бяха минали през главата му. Дали наистина си повярва ,че може да го победи в ръкопашен бой. Или просто се жертва, за да имаме време да избягаме. Нямах време повече да гледам ужасяващият двубой. Отново инстинктът за съхранение взе надмощие в мен и извърнах главата си. Нека тези боклуци от Земята наблюдаваха безплатното шоу. Както и да завършеше то, победителя нямаше да излезе от монитора и да ги погне и тях. Докато за нас всяка секунда беше ценна.

Щом слязох на първият етаж веднага разбрах всичко, което се беше случило. Прозорците навсякъде бяха отворени. Дебелите плексигласови стъкла бяха потънали в стената и нямаше съмнение ,че са били дистанционно свалени. Колко ли време са ни чакали докато заспим. Колко ли време му е трябвало на Марсчо , да разбере ,че вече може да влезе в станцията. Може би не твърде много, защото иначе щяхме да сме се задушили отдавна.

Катя и Елена ужасяващо гледаха ту нас, ту бушуващият навън вятър. Тук въздухът беше още по-разреден и говоренето си струваше доста усилия. По някакъв начин обаче все още марсианската атмосфера не беше проникнала напълно в сградата.

- Скафандрите – изграчи Божо и лицето му посиня от усилие.

Разбира се. Бяхме толкова ужасени и вцепенени, че никой от нас не се беше сетил за тях. Само благодарение на кислорода вътре можехме да оцелеем. С бързи движения и непрекъснато хвърляйки погледи към стълбите се запътихме към големият хангар, откъдето се излизаше навън. Бързо набрахме личните си номера на шкафчетата и започнахме да обличаме огромните предпазни облекла. Щом сложих предпазният шлем, болката в гърдите ми веднага изчезна. Изтерзаните ми дробове започнаха жадно да вдишват кислород, а сърцето ми се раздруса няколко пъти.

За половин минута бяхме облечени и готови да излезем навън. Марсчо не се появяваше от вторият етаж. Или още се биеше със Стамен или в момента го разкъсваше и изяждаше. На Земята почти всички хищници при лов се отказваха да гонят стадото , щом хванеха нещо от него. Но това тук беше Червената планета. Кой знае какви закони властваха  тук.

Божо мина покрай мен и се насочи към огромната врата, през която се излизаше навън. В скафандъра всички ходехме малко смешно, но той определено не се чувстваше в свои води в него. Залиташе малко и държеше несъзнателно ръцете си встрани, сякаш ходеше по въже. Момичетата го последваха , а аз отново се обърнах плахо назад, очаквайки всеки миг  чудовището. Все още нямаше никой. Отново се обърнах и видях Божо да стои до вратата.

- По бързо – извиках аз, но гласът ми едва се чу , заради скафандъра. – нямаме време.

- Няма и да имаме – извика тъжно Божо.

Ръката му беше на панела за отваряне. Той обаче беше блокиран и светеше в крещящо червено. Пръстите на момчето отново го докоснаха, но не последва никакво движение.

- Защо не се отваря ? – изкрещя паникьосано Катя.

- Защото е блокирана – тъжно констатира Божо и удари с юмрук по панела. Той примигна, но въпреки това продължи да свети в червено.

- Няма ли ръчно отваряне ? – попитах аз безсилно.

Много добре да знаех ,че няма. През  изминалите дни вратата се беше отваряла винаги безотказно и панела светеше неизменно в зелена светлина. Сега обаче не ни пускаше навън. По точно Някой не ни пускаше навън. Гневният ми поглед срещна този на Божо.

- И аз си мисля същото, братле – каза той – от Земята са блокирали вратата. Те са отворили и прозорците. Пуснали са Марсчо при нас и сега не искат да избягаме.

- Не можеш ли да я отвориш ? – гласът ми беше отчаян.

- Може и да успея, но ще ми трябват поне няколко часа да видя къде минават жиците – Божо изрита силно огромната стоманена врата, след което й обърна гръб.

Със смешните си движения той тръгна обратно назад.

- Полудя ли ? – изписка Елена след него.

Божо спря и се обърна , опитвайки се да гледа всички ни едновременно.

- Единствената врата, която Земята не контролира е тази към пещерата – каза тихо той –Не помните ли, че я изтръгнах от техният контрол. Само оттам можем да избягаме.

- Да се върнем в пещерата ? -  изпищя на свой ред и Катя -  ти луд ли си ?

- Това е единственият ни път за бягство – отговори по-високо Божо – или оставаме тук на милостта на Марсчо.

С ужас осъзнах, че е прав. Бях се заклел повече да не стъпя в проклетата пещера. Но ето, че щях да го направя отново. Отново хвърлих поглед към стълбището на вторият етаж. Там ни чакаше другият избор. Никой не избра него.