КИВОТЪТ
Това можеше да значи само едно! Куетенако впери поглед в затихващото синкаво сияние, а сърцето му заби учестено. Боговете се бяха върнали! Младият мъж захвърли калния плетен кош, подпря несръчно греблото на близкото дърво и се спусна по пътеката. В далечината пред него се издигаше каменната планина, а множеството бързо изпълваше пространството пред нея. „Дали жреците са готови?”, зачуди се Куетенако и си спомни първите пъти, когато боговете посетиха неговата долина. Облечени в течно сребро, носещи се по въздуха като птици. Появяваха се рядко и безмълвно наблюдаваха селото. После започнаха да строят. Огромни каменни късове, безшумно струпвани един върху друг, изграждайки път към небето и слънцето. Стъпала, по-високи от всичко, сътворявано от неговите събратя. Никой от тях не знаеше за какво служат скалните хълмове. Жреците извиваха тела на върховете им и молеха боговете за тяхната благосклонност. Бе пролята много кръв, но отговор не последва. След това спряха да идват. Две лета ...